"Приключението „наука“ няма начало и край. То е във вечна служба на човека". Това сподели проф. Танев - министър на образованието и науката на годишното издание на наградите за наука "Питагор“ на 18 юни 2015 г. 41 учени от висшите училища и научни организации се съзтезаваха за наградите. Ето победителите с резултатите от публикационната им дейност (в голямата си част - отразени в Scopus.)

Снимка на Плутон и Харон, направена от автоматичната станция на НАСА "Ню Хърайзънс"на 22 юни. Credit : NASA/JHUAPL/SwRI

Когато през 2006 година Международният астрономически съюз реши, че Плутон вече няма да се нарича планета, голяма част от хората реагираха изключително остро и гневно. Сякаш Слънчевата система осиротя. Сякаш загубихме един от световете, които приемахме за близки, за даденост. От този момент до ден днешен, близо 9 години по-късно, дебатът дали Плутон е планета или не, периодично се разгаря. Много учени са против решението на Международния астрономически съюз. Ръководителят на мисия "Ню Хърайзънс"Алън Стърн също не е съгласен и счита Плутон за планета.

Но откъде идва проблемът? Защо изобщо се води този спор?

Какво е планета?

Терминът "планета"е изключително древен. Разбира се, древните земляни не са имали космонавтика, нито пък астрономията е била развита до високо ниво. Въпреки това наблюдението на небето е било важно. По позицията на звездите са се ориентирали корабите, а тогава корабоплаването е било изключително важно както за търговските взаимоотношения, така и за по-нататъшното усвояване на земните континенти и острови. Още древните хора са забелязали, че по-голяма част от звездите изглеждат като приковани за небето, организирани в съзвездия. Но има някои звезди, които не са с постоянна позиция. Те били наречени "астер планетес", което на древен гръцки означава "скитаща звезда". Точно така - коренът на думата "планета"е "скитник".

Дълги векове е трябвало да минат, за да може човечеството да научи, че "скитащите звезди"не са истински звезди, а са светове като нашата Земя. Имало е тежки спорове между учени и религиозни лидери, за да се изясни веднъж завинаги, че планетите (включително и Земята) обикалят около Слънцето, а не обратното - планетите и Слънцето да обикалят около Земята.

Древните вавилонски астрономи открили планетите Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Хилядолетия по-късно, през 1543 година, Коперник е определил Слънчевата система с планети, въртящи се около Слънцето, в следния порядък според отдалечеността им от него: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн.

През 1610 година Галилео открил, че Юпитер има четири големи луни - Йо, Ганимед, Европа и Калисто.

През 1781 година Хершел открил планетата Уран. През 1846 година бил открит и Нептун от Йохан Гал.

В началото на 20-ти век астрономите са смятали, че Слънчевата система не приключва с Уран и Нептун. Дълги години те са прогнозирали за съществуването на 9-та планета, която наричали "Планетата Х". Най-накрая след дълго търсене, през 1930 година, астрономът Клайд Томбо оповестил, че е открил планетата Х и я кръстил Плутон по предложение на 11-годишно момиченце от Оксфорд.

И така, оттогава насетне Слънчевата система е имала 9 планети.

Астрономите дълги години не знаели колко голям е Плутон. Това станало ясно едва след 1978 година, когато била открита голямата луна на Плутон - Харон. Днес учените считат, че Плутон е с диаметър 2 400 километра. Това е доста малък размер. Можем ли да решим на базата на този малък размер, че Плутон не е Планета? Не. Например Меркурий също е малък - само с диаметър 4 880 километра. Както и да е - в продължение на дълги години се приемаше, че Плутон е планета, защото той е най-голямото небесно тяло отвъд орбитата на Нептун.

Но през последните няколко десетилетия астрономията отбеляза много мощен напредък поради силното развитие на телескопичната технология. Днес се знае, че в региона отвъд Нептун има цял набор от небесни тела, които са част от гигантски космически пояс - пояса на Куйпер.

Ето от тук тръгва проблемът. Астрономите лека-полека осъзнаха, че е само въпрос на време да открият друг обект с размера на Плутон!

И стигаме до съвремието:

През 2005 година астрономът Майк Браун оповестява голямото откритие - най-накрая обект с големината на Плутон е открит! Обектът получава името Ерида. По-късно е изчислено, че Ерида е с 27% по-голяма маса от Плутон!

В този момент цялата класификация, използвана до този момент от учените, започна да се срива. Астрономите стигат до извода, че трябва да се вземе окончателно решение какво е планета и какво не. Разгледани са различни варианти. Единият от тях е следният - Плутон е планета, но планети са всички тела със сферична форма - включително Ерида и Церера. Друго предложение е да се запази текущия набор от 9 планети, без да се задълбава в проблема. И трети вариант - да се изхвърли Плутон от елитния клуб и да се въведе нова дефиниция за думата "планета".

Астрономите избират третия вариант. И ... може би бъркат с това решение.

Съгласно новата дефиниция, за да може да се нарече един обект планета, той трябва да отговаря на следните условия:

-Да се върти около Слънцето (Плутон отговаря на това условие).

-Трябва да има достатъчно силна гравитация, която да го оформи като кълбо (Плутон отговаря на това условие).

-Трябва да е изчистил с гравитационното си привличане орбитата си от съседни тела (Това е правилото, което смъква статута на Плутон. Според това правило Плутон не е планета, тъй като около него има много други подобни тела - телата от пояса на Куйпер) (източник).

Алън Стърн, който сега ръководи космическата експедиция "Ню Хърайзънс", посреща доста враждебно решението на астрономите (източник). Според него новата дефиниция на термина "планета"е проблемна и ненаучна. Нека да вземем следния пример - хипотетична Слънчева система, която е идентична на нашата, но само с една разлика - всичките й планети са с размера на Земята. При такъв сценарий стигаш до момент, при която една от земите не е в състояние да почисти зоната си от съседни тела не заради нещо друго, а защото самият размер на зоната става много мащабен.

Стърн е гневен, че няма друг клон от науката, който да прилага такова абсурдно разделение. Една река си е река, независимо от това дали има други реки наоколо. В науката ние класифицираме нещата на базата на техните свойства, а не на базата около какво се намират.

Преди по-малко от година, на 18 септември, дебатът отново се разгорещи сред учени от Харвард. Трима експерти са въвлечени в спора - д-р Оуен Гингерич, д-р Гарет Уилиамс и българина д-р Димитър Съсълов.

От тях Гингерич е на мнение, че думата "планета"е културно-дефинирана и че Плутон е планета. Уилиамс обаче защитава решението на Международния астрономически съюз, че Плутон не е планета. А Съсълов определя думата "планета"като всяка сферична материя, обикаляща около звезда - т.е. според него Плутон е планета (източник).

Бихме поставили и следния аргумент - защо винаги трябва да отчитаме това само и единствено това, което твърдят изследователите от природните науки? Защо игнорираме с лека ръка социалните науки? Защо игнорираме факта, че всички сме учили в училище, че Плутон е планета, че това е дълбоко заложено в съзнанието ни и ние сме емоционално свързани с Плутон също както сме свързани и с останалите планети?

В един момент дебатът отново ще се развихри, когато автоматичната станция "Ню Хърайзънс"посети Mлутон на 14 юли. Ръководителят на космическата мисия на НАСА Алан Стърн няма да се откаже от позицията си - а именно, че това, което ще посети неговият космически кораб, е планета като всички останали.

"Аз мисля, че обществото ни е по-подготвено за дебата в сравнение с астрономите", смята той. "Международният астрономически съюз не биваше да претендира, че разполага с капацитета да влезе в този дебат. Това е дискусия за планетарните учени, а не за астрономи".

http://www.space-bg.org/

http://www.cosmos.1.bg/

Image by Julochka/Flickr Commonsю

Вече и две годишните деца ще могат да влязат в Кеймбридж, дори да бъдат професори там.

Това е проект на фондацията "Лего", която дарява 4 милиона британски лири това да се случи. Тя притежава 25% от компанията за играчки Lego.

Целта й е "да прави живота на децата по-добър, обществото по-силно, като помага същинската идея за играта да е по-добре разбрана."

Лего вече има връзка с MIT и университета в Цинхуа, Китай.

http://www.openculture.com

Шестата лятна научна сесия на Юридическия факултет на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ започна своята работа. Във форума ще бъдат представени 132 научни доклада в трите основни направления: право, сигурност и психология. В научната сесия участват представители на университети и научни организации от България, Русия, Сърбия, Казахстан, Ирак и Украйна. Сред българските партньори на форума са Академията на МВР, Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“, Нов български университет, Университетът по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) и др. 

 „Тази сесия се превърна в прогресивно развиваща се форма, която с всеки следващ път става все по-богата и по-съдържателна“, каза в приветственото си слово към участниците във форума президентът на Варненския свободен университет проф. д.ик.н. Анна Недялкова. „Обединяването на трите клона на знанието – право, сигурност и психология, в една обща научна сесия е голямо постижение. Ако за всички нас действителността е тревожна, защото е свързана с проблемите в съдебната реформа, синхронизирането на българското законодателство с европейското, проблемите на престъпността и сигурността, както и психологическите инструменти и резерви за посрещане на тези предизвикателства, от научна гледна точка тази среда е благоприятна за намирането на верните решения, за реализирането на интердисциплинарна дискусия, която да даде своите научни и практически ползи“, посочи още проф. Недялкова.

Шестата лятна научна сесия продължи работата си с доклад на проф. д.ю.н. Йонко Кунчев – преподавател по криминалистика във Варненския свободен университет на тема „Преходът от хартиената към дигиталната епоха и неговото влияние върху съдебната система“. В доклада си проф. Кунчев се спря на основните аспекти на навлизането на технологиите в съвременния живот, европейската практика при реализиране на концепцията за дигитално правосъдие, промяната на престъпните модели в дигитална среда и техническата революция в процеса на събиране на доказателства. Той представи и възможностите за работа на триизмерния лазерен скенер за изследване на местопроизшествия, които е единственият по рода си у нас.

В рамките на встъпителната част на лятната научна сесия деканът на Юридическия факултет проф. д-р Петър Христов представи доклад на тема „Интелигентни системи за защита от природни бедствия.”, в който изтъкна ролята на модерните технологии в превенцията на последиците от бедствия и екологични катастрофи.

Като представител в направлението „Психология“ деканът на Философския факултет на Великотърновския университет „Св. Св. Климент Охридски“ проф. д-р Даниела Тасевска представи приложно-психологическите измерения на компетентностния подход в съвременната образователна среда.

Работата на форума продължава с пленарни дискусии в научните конференции по трите основни направления „Актуални проблеми на действащото българско законодателство в контекста на правото на Европейския съюз”, „Технологии и сигурност“ и  „Приложна психология - възможности и перспективи“.

Галактическите пътешествия на тайния съветник

Пътешествие първо: Съсипването на научно-технологичната система на Планетата на маймуните

Николай К. Витанов

Институт по механика, БАН

Вежливото зелено човече

Този път няма да ви разказвам за някое от посещенията си в чужбина. Ще ви разкажа обаче за нещо, което се случи докато си седях кротко в къщи и дописвах със съавторите си книгата „Динамика на науката и научна продуктивност” – фиг 1.

Фигура 1. Книгата, заради която се случи всичко. Колко ли „експерти” по управление на научни системи у нас знаят за тази книга? И да знаят, си траят. Защото тази книга трябваше да се появи като резултат от един проект, който бе триумфално отхвърлен като некадърен на прочутата сесия на фонда за научни изследвания през 2012 г. И докато у нас се раздаваха пари за изследване на долните женски гащи, но не и за изследвания на научно-технологичната система,  германците се заинтересуваха. И ето ви я и книгата. Пълна с математически модели. Защото науката е сложна система и управлението и е още по-сложна задача. Която изисква доста поназнайване на математика.  Но я ми кажете – сус, бре! И четете надолу.

Беше късно вечерта и съавторите ги нямаше вече при мен в стаята. Бяха заспали. Вече се приготвях да привършвам, че ми се и спеше и на мен. И както се бях вторачил в екрана на компютъра, усетих, че някой ме гледа. Погледнах към вратата на стаята и що да видя – там кротко седеше едно зелено човече. Откъде се бе появило и как – не знам. Но във всеки случай нямаше нито виене на вятър, нито гръмотевици, нито светлинни ефекти, както си му е реда по блокбастърите. Та вместо гръм, трясък и мирис на сяра – едно кротко зелено човече, към метър и трийсет сантиметра високо. Което вместо да ме гръмне с бластер или да ме заръфа с отровни зъби, протегна напред двете си ръце (с по 4 пръста всяка). Та в дясната му ръка имаше 2 хапчета – едното синьо, а другото – червено. В лявата ръка имаше един лист (стори ми се формат А4) и на него пишеше (на български език!): „Избирай. Синьото хапче – заспиваш и забравяш, че съм бил тук. Червеното хапче – и ще ти покажа нещо много по-интересно от дупката на заека.”

Почесах се по тила. От какъв зор туй зелено човече с голямата глава е било толкоз път, че и на български по лист е писало – запита се моето вътрешно аз. Вероятно зорът ще да е голям и ще да му трябвам за нещо, щом ме пита, а не ме отвлича направо. И преди да направя нещо, устата ми каза – „Давай червеното хапче”. След две минути със зеленото човече седяхме в кухнята, пиехме хубава чешка бира и си говорехме – то на неговия си език, аз на български, ама се разбихме.

- А защо те разбирам какво ми приказваш – попитах го аз.

- Преводачески микроби – отговори човечето – пиеш червеното хапче и почваш да разбираш галактическите езици.

- Да взема да резна една салата към бирата – поокопитих се аз, като продължавах да се чудя, какво ли иска туй същество от мене.

- А, остави – рече човечето – работа имаме да вършим.

„Пак ли някой гледа да ме хване за работа и то безплатно” – помислих си, но ми стана интересно – „каква ли пък ще е тази работа, заради която туй човече е било цяла галактика път”. Преглътнах и попитах:

-  Та, каква е тая работа?

И човечето почна да разказва. А от разказа разбрах следното. Човечето било нещо като посредник при наемане на квалифицирани умове. Нейде значи из Галактиката имало една планета, наричана Планета на маймуните. Там имало някакви научни организации, дето правили проблеми на клиента му – някой си генерал Урко. Та Урко решил да се отърве от тая напаст учените, обаче му писнало да избива,  решил да действа по-така. Наел нашият посредник и той открил, че на Земята има една държава България, където научно-технологичната система е успешно разбита за няма и 20 години. Открил още, че пиша книга по въпроса как трябва да функционира една научно-технологична система. И решил, че щом зная как трябва да функционира системата, пък съм видял и как се разбива, съм подходящият човек за неговия клиент. С две думи – генерал Урко ме кани на планетата на маймуните за съветник.

- Ами ако откажа – реших да попитам.

- Сакън, недей – разтревожи се човечето – пък и наградата е добра – ако свършиш работа, ти предлагам 200 години пътуване напред във времето на Земята с 10 спирки, х 9 от които в години по твой избор. Всичко е предплатено. А на Планетата на маймуните – пълен пансион в двореца на Урко. Има и екстри.

„Хм, рекох, си – няма да е лошо да видя бъдещето. Пък и май моя зелен приятел вече е прибрал комисионната”. И след малко усукване от тактически характер, взех, че приех.

- Добре – рече човечето – нека да тръгваме тогава. Не се притеснявай. Ще поизкривим малко времето, та колкото и да прекараш на Планетата на маймуните, да се върнеш тук след три минути. А, да – имам и две системи за пътуване. Едната е старомодна – през тунели в пространството с панорамен изглед на околността. Но понеже на доста клиенти им прилошаваше и повръщаха из тунелите на времето, имаме и нова система – щракаме с пръсти и сме там където трябва. Разбира се, всички предохранителни мерки са включени, ние не сме търсачи на силни усещания, че да се появим на планети с разтопени повърхности, без да сме наясно с условията.

- Щракай – рекох му. И човечето щракна.

Планетата на маймуните

И се озовахме на Планетата на маймуните. Пак ей така, без никакви ефекти. Опасно нещо са новите технологии. Всичко безшумно и невидимо, няма какво да изплакне очите.

На Планетата на маймуните беше като на Планетата на маймуните. Маймунска работа до маймунска работа. Няма да влизам в подробности. С моя зелен спътник се придвижихме до един голям и с маймунски вкус обзаведен палат. Пред него – мръсотия и разбити улици, кал до ушите и разсипан боклук. И весело квичащо прасе, ровещо със зурла в боклука. Вътре обаче – кожи от най-различни зверове, чикчирикащи птичета и дебели женски горили, играещи нещо като кючек и крякащи местната чалга. И за капак на всичко:

-  Генерал Урко, по чието желание сме тук – учтиво каза зеленото човече.

Мислех си, че Урко е някакво стройно страшилище, високо 4 метра и натъпкано с мускули. Насреща ме обаче седеше плешив тумбаклия, малко уморен от дългия ден.

- Сядай професоре – рече Урко и се почеса по маймунски зад ухото – имам тука един проблем който ще ми решиш.

Брей, помислих си, откъде пък е толкова сигурен, че ще му реша проблема. Но си замълчах.

 - Глей сега – небрежно каза Урко – проблемът ми е, че има тука едни учени маймуни, дето са по-умни от мене. Пречат ми значи да си въртя бизнеса, акъл искат да ми дават как държавата да управлявам. Аз акъл неща, ти на мене пари ми дай. Та  трябва да ги навра тези учени в някоя малка хралупа. Обаче не искам направо да им пратя стотина от мойте горили. Ще ми се развали имиджа на баща на народа и съзидател. Трябва по-така, някак. И тоя зеления, казва да си намеря чуждестранен съветник от място, дето тия работи вече са ги правили. И търсихме, търсихме и намерихме тебе. Зеления каза, че ти можеш както да разбиваш, тъй и да строиш. Сега ша ми ги разбииш тия учени, дето много приказват, пък после, ако реша, пак ша та викам, да ми ги наредиш наука да правят, ама без да си врат носовете маймунски дето не им е работа. Утре почваш – рече Урко – и почваш да ми пееш, как полека, полека да им намаля силиците и да им сецна гласеца учен маймунски.

И разговорът свърши. А аз съжалих, че се съгласих да тръгна с вежливото зелено човече. И сега съм в нещо като арест, от който ще се измъкна само ако угодя на Урко. Е, какво пък, рекох си, ще му угодя. Не ме е докарал бадева от другия край на галактиката.

Как научих Урко да мори учените си с глад, мизерия и лоши условия за работа.

През деня генерал Урко показваше на маймуните, че има маймунджилъци, които те още не знаят. Постъпваше този, рекетираше туй-онуй от онзи, докато се умори и се прибере в маймунския си палат. Разбира се по ДМТ (държавната маймунска телевизия) за това не се говореше – там Урко бе супергероят. Днес чешмичка ще открие, утре ново дървенце за игра на маймуняците – малчугани ще благослови. И тъй нататък. И народът маймунски бе заливан с коментари за великите действия Урковски и то все от учени шимпанзета, първи специалисти по горилология и все от независими институти като Института за подкрепа на Урко, Урковския комитет или маймунологическата агенция „Комуникация на Урковите Работи” (даже не смея да си помисля да ви кажа съкратеното  название на тая агенция). И като учени маймуняци всички в един глас тръбяха как са независими и че редовните доставки на банани за техните организации в никакъв случай не идват от плантациите на Урко (на което и най-простите маймуни много не вярваха, щото то освен банановите плантации на Урко, други плантации нямаше).

С две думи, Урко си беше осигурил медиен комфорт и като практичен маймуняк, навил си нещо на пръста, вечер се допитваше до мен как да се разправи с разните там  учени орангутани, шебеци и други такива. И тъй, първата вечер заварих Урко разпльоскан насред изкуствена горичка с бананови дървета, хапвайки си банан.

- Думай сега, как да ги омаломощя тия многознайници – мляскаше великият генерал.

- Ами генерале – почнах аз – да дам практически пример от там откъдето идвам – рекох аз и му показах няколко картинки. – Ако искаш да омаломощиш учените си умствено, трябва да ги омаломощиш първо физически. Туй ще направиш, като им намалиш мидичките (мидичките на планетата на маймуните бяха нещо като парите у нас – на цялата планета имаше една кариера за черни мидички и тя (разбира се) беше собственост на Урко. Та генералът копаеше местните пари. Но да не влизаме в подробности за финансите на планетата на маймуните.

- Как да им намаля мидичките, нали няма да могат да си купуват банани и ще гладуват – заръзсъждава Урко.

- Точно това е целта – казах му аз. – На моята планета вместо мидички циркулират хартийки, наречени пари. Значи у нас учените се омаломощават, като им се плащат заплати, които не покриват и разходите им за елементарно съществуване.  Ето аз там при нас, от април 2004 г., значи от 10 обиколки на планетата около нашата звезда, изследвам тая работа за учените от една организация наречена академия на науките.  Нашите първенци се надпреварват да приказват, че там работел елита на нацията,  пък държат заплатите мизерни. И ето – как – фиг.1. За тия 10 обиколки при нас са се сменили 7 министъра, отговорни за науката. И при всичките българските учени от академията на науките се морят с ниски заплати. И забележи генерале – при втория министър (Даниел Вълчев) и при четвъртия (Сергей Игнатов) имаме рязък скок на недостига. То е защото тези двамата са отявлени привърженици на това, което при нас наричаме неолиберализъм. А то по същество е –  намаляваме парите, с които трябва да се извършват изследвания, а каквото остане го даваме  на врачки, баячки и изследователи на чисти и мръсни долни гащи, намаляме заплатите на истинските учени  и ги оставяме да се оправят както могат. Разбира се, така усмъртяваме националната наука и националния научен потенциал, ама нали такава е целта.

- Аха – рече Урко – май почнах да схващам. Министърът при вас значи е това, дето тук му казваме главен маймунар по въпросите на маймунщината, пощенето и маймунския прогрес. Значи трябва да туря за главен маймунар един дето не му пука за умните и да го накарам да им намали мидичките на месец и мидичките да се правят маймунските сбирки и да прахосват хартията с писания и чертежи. Хм, имам един такъв – Маймуншебек Арш Гиби. Е, сега ще го издигна. Ама, ако не се отчита за накраденото, ще трябва да го сменям. А той малко шмекер си пада. Да-а-а – замисли се Урко – трябва да имам кадрови резерви.

Фигура.1.  Абсолютно финансово затъване на българския учен (с натрупване от предишния министър и в лева за целия период на министерстване на съответния министър). 1- при Игор Дамянов. 2- при Даниел Вълчев. 3-при Йорданка Фандъкова. 4- при Сергей Игнатов. 5- при Стефан Воденичаров и Николай Милошев. 6- при Анелия Клисарова.

- И какво е туй на другата картинка (фигура 2) – поинтересува се Урко.

- Ами това генерале показва какво е затъването на учените при нас при всеки министър. То е ясно, че при двамата откровени неолиберали затъването е най-голямо.

Фигура 2.  Финансовото затъване на българския учен (в лева за целия период на министерстване на съответния министър). 1- при Игор Дамянов. 2- при Даниел Вълчев. 3-при Йорданка Фандъкова. 4- при Сергей Игнатов. 5- при Стефан Воденичаров и Николай Милошев. 6- при Анелия Клисарова.

Но искам и на друго да обърна внимание. Затъването зависи и от сезона. Виж генерале какво става при министър 3 (Йорданока Фандъкова) и при министрите 5 (Стефан Воденичаров и Николай Милошев). И двата мандата са горе долу около 4 месеца. Само че Фандъкова управлява през лятото, кагото разходите за отопление са малки и не се плащат толкова данъци, докато друтиге двама хващат зимата и после плащането на данъците, че и на всичкото отгоре идват непосредствено след неолиберала Игнатов. С две думи – е да искаш нещо да направиш и то за кратко време, а преди тебе министър е бил   неолиберал - нищо няма да направиш. Може само да почнеш да чистиш оборите, в които са превърнати науката и технологичното развитие. Та затова, затъването при Воденичаров и Милошев е колкото при следващия министър (Клисарова) която управлява почти цяла година.

- Аха – рече Урко – през зимата значи мор и кой доживее лятото – да хапва тревица и по някое бананче. Че то при вас било като тука, бе – развесели се генералът – Я да те видим, мож ли изяде един банан. На ти банан и кажи сега какви са тез кръглите картинки.

- Кръглите картинки генерале, показват какви са приходите и разходите на един доцент в БАН по времето на различните министри.

Фигура 3. Приходи (синьо) и разходи (червено) на българския учен по времето на министър Игор Дамянов (от април 2004 г.)

Вижда се, че още през 2004 година разходите надвишават приходите. И така 10 години. Какво мислиш генерале, че ще стане. Младите бягат, по-възрастните си търсят друга работа или допълнителна работа, за да оцелеят. Управниците си блеят – какво го интересува тях, че научно-технологичният сектор на България загива. Тях ги интересува да се точи държавата на всеки възможен вход и изход, пък като грохне - ще бягат по чужбина като африканските бащици на съответните нации.

Фигура 4. Приходи (синьо) и разходи (червено) на българския учен по времето на министър Даниел Вълчев.

- Е - каза Урко – хубава работа, даже маймунска е това с бягството. Зеленото човече каза, че там, при вас в Африка и много маймуни имало.

Аз се направих, че нищо не съм чул и продължих.

 - И при всичките министри разходите са по-големи от приходите.  И за да отбиеш общественото мнение от този проблем, генерале, събираш една пасмина от псевдоучени, правиш им закон, че да се сдобият и с титли, наслагваш ги по ръководните места и готово. Точиш държавните пари, а в същото време обвиняваш учените, че нищо не правят, пък ето ти им отпускаш пари.  Истинските ти учени изчезват полека, остават само паразитите. И проблемите ти свършват, защото паразитите си натискат парцалите, стига да могат и те да покрадват от време на време или някое безполезно проектче да им се финансира.

Фигура 5. Приходи (синьо) и разходи (червено) на българския учен по времето на министър Йорданка Фандъкова

- Добре – каза Урко – хайде стига за днес. Утре ще ми приказваш как да организирам ръководните структури, тъй, че полека, но ефективно да съсипя националната наука.

. 

Фигура 6. Приходи (синьо) и разходи (червено) на българския учен по времето на министър Сергей Игнатов

.

Фигура 7. Приходи (синьо) и разходи (червено) на българския учен по времето на министрите Стефан Воденичаров и Николай Милошев

Фигура 8. Приходи (синьо) и разходи (червено) на българския учен по времето на министър Анелия Клисарова.

Как Урко бе възхитен от недостатъчността на структурите за управление на научно-технологичната система

На другия ден Урко бе в настроение. Някакъв (назначен от него) съвет от маймуни бе отхвърлил идеята да се правят вятърни мелници покрай морето и силата на вятъра да се използва за движение на вода по напоителни канали. Вместо това, Урко бе купил земята и хиляди безработни маймуняци дълбаеха изкопи за рибарници, а други хиляди бяха готови да носят вода с кофи, за да ги напълнят. Та хем работа за народа, хем риба за тез, които могат да си я купят и тук-таме по някоя благотворителна вечер с рибена чорба и за най-бедните. Разбираше ги Урко тия работи.

- Та казвай сега – прозина се Урко - какво да правя с организацията на науката, че да я скапя и да скапя и учените без да се напрягам много.

- Лесна работа генерале – започнах аз – трябва да направиш две неща – лоша организация, че да се спъва науката и подходяща мрежа от твои хора да контролира процеса и да не допуска свестните учени до върхови ръководни позиции, та да не вземат да оправят системата. А лошата организация на една наука започва от лошото и управление. Даже и преди да се управлява лошо науката може още нещичко да се направи. Например, генерале, взимаш научно-технологичната система на държавата и я разбиваш между две министерства – едното да управлява науката и приложните изследвания, а другото да управлява технологиите.

-Хе,хе,хе – захили се Урко – този номер го знам. Да знаеш колко неща съм разбрицал така – разделиш нещото на парчета и частите му не се синхронизират и резултат – никакъв. И после си избирам кой да е виновен – от по-ниските нива де, некадърниците на управленски позиции си ги пазя – зер то и качествените некадърници са кът. И да ти призная – посниши глас Урко – най-качествените некадърници си ги отглеждам по неправителствени организации.

- А така, генерале – казах и си помислих, че Урко хич не е толкова прост, колкото му се носи славата – но да се върнем сега на науката. Та нея я забиваш в едно министерство, дето са толкова заети с друг батак – като образованието например, че да няма необходимата структура и капацитет за ефективно управление. Финансирането го орязваш тотално, правиш процедурите по финансиране безобразни и ги набутваш на трето място – например във Фонд за научни изследвания.

- Туй утре ще ми го обясниш по-подробно – протегна се Урко и взе един банан – да видим има ли начин парици от този фонд да си краднем и друг да е виновен. А иначе разбрах – каза Урко – разбрицвам системата за управление колкото мога.  

- О, не е само това, генерале – продължих аз. Има и още. За да си унищожиш науката, трябва да унищожиш връзката с приложните изследвания. Значи трябва да унищожиш всякаквите приложни институти и изследвания в държавните фирми. Обявяваш всичко за напразни разходи и готово. Закриваш, изхвърляш си учените на улицата, те емигрират по чужбина или си намират друга работа и готово – проблемът ти почва да се решава – умните глави в държавата намаляват, простащината почва да властва, а простаци лесно се управляват. Пък може и на ръководни позиции да ги сложиш – той си краде, ти си затваряш очите – нека да създава каша, че да имат маймуняците за какво да се бунтуват и да не си задават въпроси кай краде най-много.

Тук Урко ми хвърли един навъсен поглед, но като отхапа едно парче банан, се замисли и рече:

- Искаш ли да викна две горилкини професионалистки да изиграят по един кючек. Ей сега ще кажа на секретаря Маймуняшки да иде до Мадам Макакиня и да докара тазгодишните мис Универсум Горила и мис Свят Горила. Пък после ако искаш и ще ги изконсумираме.

-А-а, благодаря генерале – ужасен промълвих аз – не ми е днес до горили, но ти за тебе си поръчай колкото искаш.

-Що бе, ти по шимпазкини ли си падаш? Или може би по гибонкини. Кажи какво искаш, аз  черпя.

-Благодаря, благодаря, генерале – казах аз – но нека да продължа да разказвам, а горилите нека хвърлят гюбеците, та да се поразкършат, преди да ги консумираш.

- А така те искам – каза Урко – думай сега, какво има още.

- Ами като разсипваш управлението и структурите на научно-технологичната система, трябва да отвличаш вниманието на обществото, генерале – подхванах аз – а за целта трябва да се постараеш да намериш идеологически ограничени маймуни, които да почнат сутрин, обед и вечер да показват маймунджилъци по централната маймунска телевизия и по твоите части канали „Шебек 1“, „Шебек 2“, „Горилска икономика“. И да говорят, ако може с апломб на кудкудечещи кокошки, че науката трябвало да се самоиздържа на пазара и че то науката е като копането на картофи и също толкова акъл е нужен да се занимаваш с наука. А, да и обявяваш истинските учени за мързеливци, дето само събират банани и кокосови орехи, клатят си краката по научните дървета и нищо друго не правят. Разбира се трябва да накичиш верните ти маймуни с професорски и други титли. Можеш и да учредиш някоя наградка, кръсти я на някой виден учен маймун от старо време...

- А, чакай-рече Урко-имаше един, май Маймунори се казваше. Беше открил една странна болест. Маймунеците, дето четяха книгите на един теоретик на новата маймунска икономика – Лудвиг- Орангутан от благородната фамилия на Гигантопитеците от областта Майзис, та като четяха и задниците им от червени ставаха сини. И бе предложил лечение – да четат Маймун Ергастер от Хайделберг, та задниците им от сини ставаха пак червени. Значи, утре ще създам наградата Маймунори. И трябва да намеря кой да я раздава, ще му я дам четири-пет пъти, пък ще го сложа после той да я раздава. И колкото повече скандали около него, толкова по-добре. Пък нека да я раздава на кого си ще, колкото повече наградици подхвърлям, толкова повече усти ще затварям. Схващам, схващааам- зарадва се Урко – значи и ще набия науката в министерството на маймунското образование. Та да стане кашата още по пълна. И там отбрани учени маймуни трябва да сложа да управляват. Да знаеш има едни от рода Ардипитек кадаба – много са подходящи. За тях е въпрос на чест да изместят тези, дето са ги направили учени маймуни. Такива ще издигам, но трябва да внимавам, че да не опитат да отсвиркат и мене. О-ох, уморих се. Хайде да спрем за днес и утре пак.  

И тъй Урко тръгна да консумира миските, а аз се прибрах в стаята си и започнах да мисля какво ще му разказвам утре.

Как обсъдихме с Урко  краденето на пари през фонд за научни изследвания

На другия ден Урко пак бе на кеф-имаше някакаъв празник и маймуните бяха изпълнили улиците. От покрива на двореца на генерала цялата маймуниада се виждаше много добре. Урко похапваше резенчета от портокали и гледаше парада. А парадът минаваше тъй, че нещата се случваха долу в ниското доста под нозете на генерала.

- Кажи сега как да им свивам парите на моите учени маймуни, ама да е законно – подхвана разговора Урко.

Тъкмо да му отговоря нещо и видях едно странно украшение, което маймуните разнасяха по улицата. Направено от нещо като балони черно слънце със златни лъчи. И ми хрумна какво да му кажа.

- Погледни това черно слънце генерале – започнах отдалече аз – то всъщност вече е угаснало, само, дето някой се прави, че още свети и му е турнал златни лъчи.

- Така е – захили се Урко – но какво общо има това с парите на учените маймуни?

- Ами много просто – продължих аз – угасналото слънце е като институционалното финансиране на науката, а псевдозлатните лъчи са като проектното финансиране на разбитата наука. Значи, като решиш да намалиш рязко парите за финансирането на науката генерале, отрязваш институционалното финансиране. Разбира се като угасиш слънцето никаква светлина и топлина няма да получиш и никакво развитие няма да има в съответната бедна държава.

 Урко спря да дъвче портокаловите резенчета и се заслуша.

- И после какво – попита той.

- Ами после е лесно, генерале. След като си орязал институционалното финансиране, ти трябва пропаганда. Изкарваш най-неинтелигентните си, но верни маймуняци и те трябва да опищят цялата планета на маймуните, че се преминава към проектно финансиране, за да се повиши ефективността на науката.

- Ама чакай сега – почеса се Урко зад ухото – как тъй? Нали съм угасил слънцето и съм намалил финансирането на науката. Защо трябва да пускам маймуняците да приказват. Ще вземат да изтърсят някоя глупост и после ще трябва да им насинявам червените задници.

- Е, генерале – рекох аз – доколкото видях, при вас е модерно маймуняците да си боядисват задниците сини, та да не личи като ги насиняваш. А пищенето за проектното финансиране е подготовка за открадване и на тези мизерни пари.

- Аха- каза Урко – и как ще стане тая работа?

- Елементарно, генерале – караш учените си маймуни да пишат проекти. И такива условия за написване на проектите измисляш, че пет пъти на маймуни да станат, докато напишат проекта. Но и десет пъти на маймуни да станат проектите им пак няма да минават. Правиш мрежа от свои верни маймуни на възлови позиции и те така оценяват проектите, че парите отиват при твоите верни маймуни. Ама няма значение какво глупави теми се пишат по проектите. То важното е парите да ги вземат твоите маймуняци, а истински учените маймуни – те да мрат като са толкова учени – да се оправят сами. Даже може да туриш един-два макака да ги питат тези – абе, като сте толкоз умни, къде са ви проектите!

-Бравос! - Урко беше във възторг - Ъй, пъдаря, я донеси на момчето едни круши бе – подвикна Урко на огромната горила, която пазеше вратата. След което се обърна към мен и ми намигна – поръчах ти круши от вашата планета.

След което Урко се намести на подобието на диванче, на което беше седнал и продължи:

- Значи, ако съм разбрал добре, най напред затривам институционалното финансиране на истински учените маймуни, та да няма наука. То мога и да си направя и мои си организации от верни маймуняци и тях да ги обявя за учени. А може и законче да им прокарам, та по бързо да взимат титли – почеса се Урко по брадата- и като вземат титли – хоп на важните позиции, както ти казваш.  А после – тук очите на Урко заблестяха в падащия мрак – за да прикрия срамотията от това, че съм угасил слънцето, пускам най-голямата маймунска гмеж да кукурига как отсега нататък залагаме на проектното финансиране. И подбирам няколко от най-простите маймуни, които маскирам на това, как му беше името при вас, а, на пауни, с перца от проекти, та да се пъчат. И тъй народът маймунски може и да не се сети, че финансирането на системата е разбита и докато е разбито, никакви резултати няма да се появят. Хитро, хитро-о-о-о – заключи доволен Урко. После погледна към изгряващия спътник на планетата на маймуните и продължи:

- Значи трябва да взема мерки да разбия къщата, тоест  концентрацията на учени маймуни в онези омразни институти на академията на науките и на нейно място трябва да нацвъкам колкото се може повече маймунски гнезда, дето да продават дипломи на младите маймунячета. Как му викахте на това при вас – нови, по-нови и най-нови университети май беше.  И специални програми за тези гнезденца трябва да създам – да тече парата натам. Пък нека да е провал след провал, нали това е целта на занятието. И като насоча проектното финансиране натам никаква наука и онуй, как му беше името – а, технологии няма да има. Обаче това е целта – парата крадната, а виновни са учените маймуни. И ще им викам, че само си клатят краката и ще им покажа постен коксов орех. Хе,хе,хе – и виновни си има и парата изчезва.

Тук Урко реши, че е научил достатъчно и каза:

- Добре, много неща научих от тебе. Сега си почини, пък аз за 3 дена и 3 нощи ще направя организацията и ще ти я покажа на изпроводяк.

Съветът на Урко и ценностите, изрисувани на маймунските задници.

Урко вероятно бе доста доволен от моите съвети, тъй като през следващите 3 дни прекарах чудесно в разходки из райските кътчета на планетата на маймуните, съпровождан от един орангутан за водач и две горили за пазачи. На следващата сутрин, след като се прибрах в столицата, Урко ме повика във Върховния маймунски съвет (нещо като нашия министерски съвет), където ме въведоха в една голяма зала и ми посочиха един стол на закътано място, откъдето аз виждах всичко, а самият мен никой не ме виждаше. До мен на един стол седна вежливото зелено човече. Като го видях, въздъхнах облекчено – вероятността да се прибера жив и здрав на родната си планета нарастваше.

А вътре в залата, на една голяма маса, се беше разположило едно пъстро множество от маймуни от всевъзможни видове. Наподстригани, зализани, облечени в дрехи с невероятни и непонятни цветови комбинации. Но най-интересното бяха огромните табели на масата пред тях. Когато съответният маймун седнеше на стола си, огромната табела го закриваше така, че маймунът от отсрещната страна на масата не можеше да го види. Каквото се виждаше, бе един надпис, където с огромни букви бяха написани титлите на маймуна и неговите „научни постижения”. Например: Професор Маймун Маймунски, доктор  на банановите науки, доктор по зяпане в небето, доктор по броене на кокошки, магистър по тоалетно дело от Новия маймунски университет от дясната страна на градската порта (да не се бърка с Новия маймунски университет от лявата страна на градската порта, който е още по-долнопробно заведение). И по-нататък – откривател на закона за запушване на тоалетната с кофи с ябълки, откривател на десния край на големия камък от лявата страна на голямата скала до дървото, където господарят Урко събирал банани като малък. И не на последно място – собственик на известната социологическа агенция „Маймуните ги разбират тия работи”. И още – член на ордена на нощните пеперудести маймуни и на ордена на маймуните ревачи, почетен държач на бидето на господаря Урко и тъй нататък. Разбира се, табелката на отсрещния маймун никак не отстъпваше по пищност и интересна информация. И тъй маймун до маймуна, събрани незнайно как и сложени да управляват науката и технологиите на планетата на маймуните.

В този момент влезе Урко и всички станаха. Какво бе изумлението ми, когато видях, че на всичките маймуни задниците им бяха боядисани в синьо. Но бързо се сетих, че Урко ценеше сините задници повече от червените, та стресът ми попремина. Урко махна с ръка на маймуните да седнат и те насядаха по столовете. Той също седна и сръбна от чашата, която стоеше на масата до стола му. След което погледна маймуна от срещуположния край на масата и погледнатият маймун веднага се изправи. Беше някаква кръстоска от видовете източна горила и западна горила. И започна да държи нещо като реч:

- О велики, ненадминати генерале, бяло наше слънце над пустинята на  глупостта!

Урко се понамръщи, а аз си помислих, че ако този мелез продължи в същия дух, работата няма да свърши на добре. А в това време кръстоската между източна горила и западна горила продължи:

- Благодаря за сияйното ти решение да поставиш мене, битият десетки хиляди пъти в главата за председател на този важен съвет, който да проведе реформата в науката и технологиите на планетата на маймуните. О, генерале – продължи кръстоската - досега в този сектор са наливаха ценни бананови и други ресурси на изстрадалия маймунски народ. Но както е казал великият маймун  Горилид дьо Емпти Брейн, ученик на великия циркажия Шипмаз от всеизвестната школа от Банановата гора Чии Каа Гоо, наливането на ресурси в нереформирани сектори е срам за маймунщината. Така, колеги, образцова бананова република не се прави!  Затуй, о, Всемъдрий, ний, наградените от Тебе с титли и поставени от Тебе тук твои покорни лизачи на крака и на каквото още кажеш, приветстваме от все сърце решението ти да се намали институционалното финансиране на мръсните и мислещи се за много учени маймуни от Маймунската академия на науките и от Старите университети. Както е казал великият Хай макак Ек Плиткия Ум, нещото което ще оправи всичко е свободният алъш-вериш! Там най-способните маймуни ще излъжат другите и тъй ще оцелее най-здравото от маймунския род, а другото да мре! Защото алъш-веришът е сложна работа и трябва да бъде оставен сам на себе си. Маймуните нямат капацитет да контролират алъш-вериша, даже и държавата няма капацитет!

Урко се намръщваше все повече, защото държавата бе той, което сторонникът на свободният алъш-вериш почваше май да забравя. Чакаше го явно още по-голяма насиняване на задника.  Ние със зеленото човече слушахме тирадата със зяпнала уста. А тирадата си продължаваше:

 - Само ти Велики генерале, може да си господар и командир и да ни казваш какво да правим! Не може някакви си там маймуни, прахосали младостта си да учат при разни ми там професори, дето много знаели природните и други закони, да ни дават акъл какво до правим. Ние знаем какво да правим и какви закони да откриваме. Ето аз например вчера, като си пиех следобедния сок от кокосов орех и мислех как да превърнем Планетата на маймуните в образцова бананова република, открих закона, че всяка ябълка отблъсква нашата планета. Ето защо, за да е стабилна нашата планета, всички ябълки трябва да бъдат изяждани от народонаселението още докато са млади и зелени!

Тук завистлив шум и пъшкане премина през масата – много бяха тюхкащите се, дето не се бяха сетили за тоз Велик Закон. А маймунът продължи:

- Затуй ние горещо подкрепяме решението Ти да заложиш на проектното финансиране и да го даваш през година-две че и по-нарядко. Онези учени маймуни трябва да научат къде им е мястото. Ние Ти обещаваме, че ще направим всичко, ресурсите да отиват само при онези маймуни, които правят ценни изследвания като моя закон или като изследванията на колегата професор Бонобо от Южната джунгла относно причините за разликата в размерите на долните гащи на женските горили и женските макаци – факт, който и досега няма научно обяснение, ако и някои от онези, учените маймуни да твърдят, че причината била еволюционна. Не може еволюцията да даведе до разлики в пъти в количеството плат, необходим за долни гащи. Тук има намеса свише или пък свободният алъш-вериш тъй е оправил нещата!

Радостни кимания и примлясквания изпълниха залата, а Бонобо от Южната джунгла се изпъчи до пръсване. Кръстоската продължи да говори:

- О, велики генерале! Не искаме да те безпокоим, но дочухме, че тук се мотаел странен маймун без окосмяване, който предлагал съвети, какво да се прави с науката и технологиите на нашата планета. Злонамерен ще е тоз маймун и може нещо да ти подшушне да не правиш нещата, както си ги замислил. Гибел ще настъпи тогава генерале! Ако онези учените маймуни имат достатъчно институционално финансиране, ако заплатите им не са мизерни и ако парите по проекти отиват при тях, а не при нас, те ще ни изместят и ще почнат да ти дават акъл. А ние сме ти верни! Ето, както кажеш – така ще си пребоядисаме задниците. Само кажи!

На Урко обаче май му писна да си губи времето. Все пак доста дела имаше да движи. И реши да се възползва от възможността.

- Добре, стига за днес-каза той- Утре ще реша кой ще заема ръководни постове да управлява. И ще реша по това, кой си е боядисал най-ценно задника. Искам да ги боядисате така – на червени и бели хоризонтални лентички, а в левия горен край – син правоъгълник с бели звездички. Значи лентичките да са 13 и най-горната да е червена. Разбрахте ли – чер-ве-на! И звездите да са 50. Ако някой си боядиса неправилно задника, няма да бъде назначен! Не ми трябват маймуни, които не могат да си боядисат правилно задника, пък искат наука да управляват! – рече Урко, стана и излезе. 

В залата настъпи суматоха. Горилите не бяха особено притеснени, но как ще изтипосаш 50 звездички на макашки задник?  И след като лентичките са 13 и горната и червена, то най-долното ще е бяла и ако Урко реши да погледне отдолу нагоре? Скоро обаче тези притеснения утихнаха и маймуните се юрнаха към професионалните обработвачи на задници. Зер от ценността на рисунката върху задника утре зависеше кой какъв пост щеше да получи в научно-технологичната система на планетата на маймуните.

- Е, добре си свърши работата – вежливо каза зеленото човече, щракна с пръст и след миг отново бяхме в моя кабинет. Погледнах часовника на компютъра. Бяха минали само 3 минути. Никой не беше забелязал, че ме няма.

- А сега, обещаното пътуване в бъдещето – каза зеленото човече. – Първа спирка – годината на Гай Баню (или на гей Баню, ако повече ви харесва). „Гай Баню!!!!! Леле боже, какво бъдеще ни чака“ – въздъхнах аз.

- Е, не се обезкуражавай – рече човечето – с всяко пътуване във времето бъдещето малко се променя. Пък и ти нали си специалист по социални процеси – ако нещо в бъдещето не ти хареса, знаеш как да го предотвратиш.

И тъй, казахме си довиждане със зеленото човече и  аз поех към времето на гайовете. Разбира се, няма да ви описвам какво видях в бъдещето. Защото е добре да си го изживеете сами и защото имам да ви разказвам още за пътешествията си из Галактиката. Например, как попаднах на планета, в която господстваше миналото. Но, всяко нещо по реда си. А докато днес пишех за преживяванията си, често ми идваше натрапчивата мисъл, че българите и японците сме все южни народи, но има една мъ-ъ-нинка разлика. В Япония самураите 1000 години са избивали некадърниците, а у нас некадърниците 1000 години избиват самураите. И тъй – на едното място имаме небостъргачи и мощна икономика, а на другото – схлупени къщурки и бананова република. Та, така. Хайде, приятна вечер.

ОБЗОР

ОЧНИ ПРОЯВИ ПРИ СИНДРОМ PETERS

Доц. д-р Красимир Коев, д.м.

Медицински университет София

Катедра по спешна медицина

Абстракт:

Представено е наследственото състояние, наречено синдром Peters, при което се проявяват интелектуални проблеми и физически аномалии, дължащи се на мутации  в гена  B3GALTL.  За заболяването са характерни ниският ръст, скъсените горни крайници, лицеви аномалии, като заешка устна, скъсени пръсти на краката и др.  По-нехарактерни аномалии, свързани със синдрома Peters са сърдечни дефекти, нарушения в структурата на мозъка, загуба на слуха, генитални или бъбречни видоизменения. Синдромът Peters засяга и очите, като очните аномалии могат да се проявят и диагностицират още в пренатален стадий с помощта на ултразвук или молекулярен тест. Често срещан зрителен проблем при състоянието е аномалията Peters, която  се характеризира с нарушено развитие на предния очен сегмент, което води до помътняване на роговицата и причинява замъглено зрение. Аномалията Peters е свързана и с помътняване на лещите на очите (катаракта). Другите зрителни проблеми са отлепване на ретината, глаукома, нистагъм, амблиопия и др.

Abstract:

PERERS SYNDROME OCULAR MANIFESTATIONS

The hereditary condition known as Peters syndrome is characterized by mental problems and physical abnormalities due to mutations of the B3GALTL gene. The disease causes short stature, shortened upper limbs, facial abnormalities, such as cleft lip, shortened toes, etc. The unusual anomalies associated with the disease are heart defects, defects in brain structure, hearing loss, genital or kidney defects. Peters syndrome has also various ocular manifestations. The ocular abnormalities caused by the disease can be diagnosed in prenatal stage by means of using ultrasound or molecular test. A common ocular  problem in Peters syndrome is  Peters anomaly, which is characterized by abnormal development of the anterior ocular  segment, resulting in clouding of the cornea and causing blurred vision. Peters anomaly is associated with clouding of the lens of the eye ( cataracts). For the rare disease are also peculiar  other visual problems such as retinal detachment, glaucoma, nystagmus, amblyopia , etc.

Зрителното смущение, известно като аномалия Peters е познато още от началото на миналия век, когато  немският офталмолог Алберт Питърс го описва за първи път. Аномалията обикновено засяга само  едното око (1).

Синдромът Peters е наследствено състояние, което се характеризира с очни аномалии, нисък ръст, Заешка устна) с или без отвор в небцето на устата (цепка на небцето), характерни лицеви черти, както и интелектуални затруднения. Синдромът Peters е рядко заболяване и  честотата на разпространение не е известна. Според проучване, в света има  по-малко от 80 души с това състояние.

Диагностициране на синдрома Peters

Синдромът Peters е очно-генетично заболяване, причинено поради дефект в гена B3GALTL , който причинява аномалията Peters и  други мултисистемни аномалии. Въпреки че е по-лесно да се направи постнатална диагностика, пренаталното диагностициране на плода при синдром Peters, базирано единствено на ултразвуково изследване може да бъде затруднено поради наличието на променливи и неконкретни констатации. Чрез различните функции на  ултразвука могат да се открият  хидроцефалия, факторния и Заешка устна, както и други структурни аномалии, свързани със забавяне на растежа на плода. Това може да посочва към поставяне на вероятна диагноза синдром Peters на плода, особено при наличие на фамилна анамнеза (2). 

Гени, свързани със синдрома Peters

Мутации в гена  B3GALTL предизвикват синдрома Peters. Генът B3GALTL дава указания за произвеждането на ензим, наречен бета, кoято участва в сложния процес на добавяне на захарни молекули към  протеините (глюкосилация). Глюкосилацията променя протеините, така че те могат да изпълняват разнообразни функции. Повечето мутации в гена B3GALTL водят до произвеждането на необичайно кратка, нефункционална форма на ензима B3Glc-Т, което нарушава глюкосилацията. Не е изяснено как загубата на функционални B3Glc-Т ензим води до признаците и симптомите на синдрома Peters, но вероятно нарушената глюкосилация засяга функцията на много протеини, което допринася за различните проявления на заболяването (3).

Всички хора със синдром Peters имат нисък ръст, което си личи преди раждането. Височината на възрастните мъже с този синдром варира между 141 см-155 см , а височината на възрастните жени  - между 128 см до 151 см. Пациенти, страдащи от заболяването имат по-къси  горни крайници (ризомелия) и скъсени пръсти на краката (брахидактилия) (4).

Синдромът Peters се характеризира със следните аномалии в лицевите черти: издадено чело, малки и деформирани уши; тесни очи; голямо разстояние между носа и устата (филтрум) и силно изразено двойно  изкривяване  на горната устна. Вратът може да бъде широк и ципест. Заешката устна (с или без цепка на небцето) се наблюдава при около половината от хората със синдром Peters.

Има забавяне в етапите на развитие (като ходене и реч) при повечето деца със синдром Peters. Най-засегнатите пациенти имат интелектуални затруднения, които могат да са леки или тежки, въпреки че някои от тях  са с нормално умствено развитие.  Сериозността във физическите изменения не е показателна за степента  на интелектуалните затруднения.

По – рядко срещаните аномалии, свързани със синдрома Peters са сърдечни дефекти, нарушения в структурата на мозъка, загуба на слуха, генитални или бъбречни видоизменения (5).

Зрителни функции при синдрома Peters

Очните проблеми, свързани  със синдрома Peters се появяват в предния очен сегмент. Той е съставен от няколко структури, включително леща, ирис и роговица. Очният проблем при заболяването, наречен аномалия Peters, е най-често срещаният проблем, който засяга предния очен сегмент. Аномалията Peters се характеризира с нарушено развитие на предния очен сегмент, което води до помътняване на роговицата и причинява замъглено зрение. Аномалията Peters е свързана и с катаракта или други аномалии на лещите. Аномалията Peters обикновено е двустранна, т.е  тя засяга и двете очи. Степента на помътняване на роговицата и другите очни проблеми се различават при хората със синдром Peters, дори ако те са членове на едно и също семейство. При много хора със синдром Peters се наблюдава загуба на зрението, която се влошава с времето (6).

Аномалията Peters обикновено се проявява като изолирана и едностранна очна малформация. Въпреки това, при някои пациенти с двустранно засягане, аномалията е част от системен синдром или други вродени заболявания като изтриване на  хромозоми (7).

Зрителните функции при заболяването  са свързани с генетични аномалии на предната очна камера. Клиничната картина е силно променлива, но обикновено се характеризира със сраствания на ириса и  роговицата. В резултат може да се появи едем на  роговицата или да се  развие катаракта и глаукома (8).

Причини за аномалията Peters

Повечето случаи на аномалията се появят случайно. Понякога състоянието се предава генетично от семейството. Едно дете може да унаследи  състоянието от единия родител. Това се нарича автозомно доминантно унаследяване. Понякога заболяването може да се появи за първи път в едно семейство, в резултат на унаследяване от по- далечен роднина. Това се нарича рецесивна наследственост (9).

Как аномалията Peters влияе на зрението на детето?

Ако има помътняване на роговицата се получава замъглено зрение. При по-голяма непрозрачност на роговицата, зрението става по- замъглено. Може да възникнат проблеми със зрението при ярка светлина  и да се появят отблясъци. Те се получават при разпръсване на  светлината поради помътняване на роговицата. Състоянието обикновено засяга и двете очи, като степента на засягане може да е по-силна в едното око.

Повечето малки деца, които са родени с помътняване на роговицата на двете очи възприемат зрението си като "нормално". В началото те  предполагат, че всеки друг има същото зрение, тъй като никога не са възприемали нещо различно от собствения  си визуален свят. Те не осъзнават, че останалите хора виждат нещата по различен начин (10).

От какво може да се провокира  замъгленото зрение?

От степента на помътняване на роговицата;

От това коя част на роговицата е помътнена;

Дали детето е развило амблиопия „мързеливо око” ;

Дали има и други очни състояния, които могат да намалят зрението;

Ако е помътнена само една малка част от роговицата и е далеч от центъра, има вероятност детето да има подобрено зрение. Ако централната част на роговицата е много помътнена, и през нея не може да влиза  много светлина, вероятността детето да има влошено зрение е по-голяма. Това се проявява обикновено при аномалията Peters.

Поради помътняването на роговицата от раждането на детето, може да се появи състоянието, наречено “мързеливо око”, известно още като амблиопия. Проблемът всъщност не е в окото, което става мързеливо, а в специалните зрителни части на мозъка. Мозъкът може да се научи да вижда само най-ясната картината, подадена му от очите. Ако към  мозъка не е подадена ясна картина от окото поради помътняване на роговицата, то не може да се научи да вижда ясно. Ако помътнената  роговица се замени с ясна роговица ( чрез присаждане), образът  все още може да бъде замъглен. Това е така, поради факта, че мозъкът не е развил силата да вижда ясно. Това се нарича амблиопия. Поради  усложненията, свързани с присаждане на роговицата, тази оперативна интервенция рядко се препоръчва за лечение на аномалия Peters (11).

При някои деца с аномалия Peters понякога се срещат и други очни проблеми. Те включват (12) :

Глаукома;

Нистагъм;

Микрофталмия;

Катаракта;

Отлепване на ретината;

Тези състояния могат да причинят увреждане на зрението

Лечение на синдрома Peters

Лечението е насочено към запазване на зрението чрез коригиране на сериозните зрителни дефекти като глаукома и срастванията на ириса с роговицата. Понякога се налага трансплантация на роговицата и отстраняване на катаракта. Отстраняването  на предните синехии може значително да прочисти отока на роговицата. От полза може да бъде заместителната терапия  на растежния хормон(13).

В изследване на бременна жена, се предполага, че плодът има синдром Peters, поради наличието на роднина, страдащ от същото заболяване. Посредством ултразвук се установяват  дисморфични белези като лека двустранна вентрикуломегалия (rазширяване на страничните мозъчни камери) и къси  кости (под 5 см). Не се установява очна аномалия в плода през деветнадесетата седмица на бременността и това може да се обясни с фамилната  хетерогенност. Потвърждаването на диагнозата е възможно само след раждането на плода и чрез ДНК анализ, който показва  предварително констатираните мутации на плода, което обяснява характерния фенотип, свързан с тези мутации (14).

Високата  резолюция на ултразвука е полезна за идентифицирането на някои от неспецифичните структурни аномалии при заболяването,  като вентрикуломегалия и лицев дисморфизъм, свързани с клинично хетерогенно разстройство. Въпреки това, потвърждаването на диагнозата чрез молекулярни методи е най-сигурното средство за установяване на заболяването. Те дават възможност за ранна пренатална диагностика в последващите бременности, много преди появата на неспецифичните аномалии, откривани чрез ултразвук(15).

Костни аномалии при синдрома Peters

Късите крайници и брахидактилията се срещат при около

95 % от пациентите със заболяването. Проявява се намалена подвижност на лактите, докато  другите ставите могат да бъдат твърде уголемени. Други скелетни аномалии, открити при пациенти с болестта са: широк или тесен гръден кош, хиперкифоза (извиване на гръбначния стълб), сколиоза (S-образно изкривяване на гръбначния стълб).  Не са открити специфични радиологични симптоми, но се наблюдават дефекти в сегментацията на гръбначния стълб и ранни артритни промени

на гръбначния стълб (16).

Други аномалии при синдром Peters

Понякога заболяването се характеризира с различни аномалии, като

дефекти на сърцето, ендокардит и малформации на пикочните пътища

с рецидивиращ цистит.

Могат да се проявят микроцефалията и мозъчната атрофия, свързани със

загуба на слуха, припадъци, висок глас или дисфония. В ранното детство, почти винаги се срещат храносмилателни проблеми поради

диария или  малабсорбция на мазнини(17).

Предполага се, че пренаталната смъртност се базира на факта, че 37 % от двойките с дете със синдром Peters имат повтарящи се аборти и / или мъртвородени деца. При около 20% от случаите настъпва полихидрамнион (повишено количество околоплодни води). Често срещани са проблемите с храненето в ранна детска възраст, което налага вкарането на сонда. В някои случаи се наблюдава добра реакция към човешкия растежен хормон. Всички пациенти се научат да говорят и да придобиват лесни умения, въпреки че постиженията в развитието са значително забавени. Помътняването на роговицата може да намалее през първите 6 месеца от живота на бебето, но никога не се изяснява напълно до постигане на нормално зрение. Тежките нарушения на предната очна камера може да доведат до катаракта и глаукома при раждането, но тези усложнения обикновено се проявяват по-късно. В най-тежките случаи с двустранно помътняване на роговицата се прилага трансплантация на роговица преди навършване на  3 до 6 месеца, за да се предотврати появата на амблиопия. В по-леките случаи успешно е правено разделяне на сраствания на роговицата (18).

Изследвано е новородено момиче на 20 дни, при което е установено помътняване на роговицата. Пациентката  е родена след нормална бременност. Въпреки, че дясното око функционира нормално, при лявото око се наблюдава централно помътняване на роговицата (19). Вътреочното налягане на двете очи е в нормални граници. Структурата на предната камера на лявото око може частично да се огледа. Изследване на фундуса  показва нормално състояние на дясното око,  с изключение на периферията, която  се оглежда трудно поради помътняване на роговицата. Изследването е извършено с помощта на твърд ендоскоп с дължина 6 см и с външен диаметър 4 мм. и светещ накрайник във формата на полумесец.  Ксеноновата лампа  се използва като източник на светлина. Ендоскопът е свързан с цифров фотоапарат, свързан към монитор. Пациентът e в легнало положение с поставяне на местна упойка в дясното око. Поставя се шпатула между клепачите и се прилага разтвор от  хидроксиетил и  целулоза  върху повърхността на роговицата , за да  се създаде интерфейс, който да подобри качеството на изображението (20). Ендоскопът се поставя в непосредствен контакт с роговицата и се насочва така, че може да се наблюдава под ъгъл. Стромата на  ириса е прилепена към задната част на помътнената роговица, което потвърждава диагнозата.

Литература:

1. Neerja Gupta, Anita Kaul, Madhulika Kabra, Prenatal Diagnosis of Fetal Peters' Plus Syndrome: A Case Report, Case Rep Genet. 2013; 2013: 364529. Published online 2013 July 29. 

2. Linda M. Reis, Rebecca C. Tyler, Omar Abdul-Rahman,  Mutation Analysis of B3GALTL in Peters Plus Syndrome, Am J Med Genet A. Author manuscript; available in PMC 2009 October 1.Published in final edited form as: Am J Med Genet A. 2008 October 15; 146A(20): 2603–2610. 

3. Olfa Siala, Neila Belguith, Faiza Fakhfakh,  An Unusual Case of Peters Plus Syndrome with Sexual Ambiguity and Absence of Mutations in the B3GALTL Gene. Iran J Pediatr. 2013 August; 23(4): 485–488.

4. Saskia A. J. Lesnik Oberstein, Marjolein Kriek, Stefan J. White, Peters Plus Syndrome Is Caused by Mutations in B3GALTL, a Putative Glycosyltransferase, Am J Hum Genet. 2006 September; 79(3): 562–566. 

5. Navneet Tuli, Suresh Kumar, Sunandan Sood, Peters plus syndrome and absence of kidney: a case report, Cases J. 2009; 2: 2

6 Robert W. Sault, Jeffrey Sheridan. Peters’ Anomaly, Ophthalmol Eye Dis. 2013; 5: 1–3

7. J W Chang, J H Kim, S-J Kim, Y S Yu,  Long-term clinical course and visual outcome associated with Peters' anomaly, Eye (Lond) 2012 September; 26(9): 1237–1242. 

8. Aruyaru Stanley Mwenda, Peters anomaly with post axial polydactyly, bilateral camptodactyly and club foot in a Kenyan neonate: a case report, J Med Case Reports. 2012; 6: 16. 

9. Jiangyue Zhao, Kirio Kawai, Hongyan Wang, Loss of Msx2 Function Down-Regulates the FoxE3 Expression and Results in Anterior Segment Dysgenesis Resembling Peters Anomaly, Am J Pathol. 2012 June; 180(6): 2230–2239. doi: 10.1016/j.ajpath.2012.02.017

10. Lance Doucette, Jane Green, Bridget Fernandez, A novel, non-stop mutation in FOXE3 causes an autosomal dominant form of variable anterior segment dysgenesis including Peters anomaly, Eur J Hum Genet. 2011 March; 19(3): 293–299. Published online 2010 December 8.

11. Dooyoung Cho, Donggyu Choi, Wooho Nam, Unilateral Peters' Anomaly with Chorioretinal Coloboma in the Other Eye, Korean J Ophthalmol. 2011 October; 25(5): 352–354. 

12. Aliferis K, Marsal C, Pelletier V, et al. (December 2010). "A novel nonsense B3GALTL mutation confirms Peters plus syndrome in a patient with multiple malformations and Peters anomaly". Ophthalmic Genet. 31 (4): 205–8

13. Delleman JW, Beemer FA, Bleeker-Wagemakers EM (December 1984). "Peters'-plus: a new syndrome".Ophthalmic Paediatr Genet 4 (3): 141–5.

14. Boog G, Le Vaillant C, Joubert M. Prenatal sonographic findings in Peters-plus syndrome.Ultrasound Obstet Gynecol. 2005;25:602–6. 

15. de Almeida JC, Reis DF, Llerena Júnior J, Barbosa Neto J, Pontes RL, Middleton S, Telles LF. Short stature, brachydactyly, and Peters' anomaly (Peters'-plus syndrome): confirmation of autosomal recessive inheritance. J Med Genet. 1991;28:277–9

16. Frydman M, Weinstock AL, Cohen HA, Savir H, Varsano I. Autosomal recessive Peters anomaly, typical facial appearance, failure to thrive, hydrocephalus, and other anomalies: further delineation of the Krause-Kivlin syndrome. Am J Med Genet. 1991;40:34–40.

17. Haldeman-Englert CR, Naeem T, Geiger EA, A 781-kb deletion of 13q12.3 in a patient with Peters plus syndrome. Am J Med Genet A. 2009;149A:1842–5. 

18. Hennekam RC, Van Schooneveld MJ, Ardinger HH, The Peters'-Plus syndrome: description of 16 patients and review of the literature. Clin Dysmorphol.1993;2:283–300. 

19. Kivlin JD, Fineman RM, Crandall AS, Olson RJ. Peters' anomaly as a consequence of genetic and nongenetic syndromes. Arch Ophthalmol. 1986;104:61–4. 

20. Kosaki R, Kamiishi A, Sugiyama R,  Congenital hypothyroidism in Peters plus syndrome. Ophthalmic Genet. 2006;27:67–9. 

ОБЗОР

ОЧНИ ПРОЯВИ ПРИ НЕВРОФИБРОМАТОЗА

Доц. д-р Красимир Коев, д.м.

Медицински университет София

Катедра по спешна медицина

Абстракт:

Неврофиброматозата е автозомно неврогенетично заболяване, което засяга мозъка, нервите, кожата и др. органи. Характеризира се с образуването на ракови тумори, които предизвикват кожни и костни нарушения. Неврофиброматозата може да засегне и очната орбита. Най-честите очни проявления на заболяването включват образуването на нодули на Lisch, Plexiform неврофиброми, хипоталамични хамартоми, ретинални тумори, глиоми на зрителния нерв, изпъкнали нерви на роговицата. Нодулите на Lisch са най- често срещаната очна проява при неврофиброматозата. Тези възли са меланоцитни хамартоми, обикновено с жълто - кафеникав цвят, които се появяват по повърхността на ириса. Установено е, че при  15-40 % от децата с неврофиброматоза има глиоми на зрителния нерв или зрителни глиоми, засягащи зрителния нерв. Глиомите на зрителния нерв са локално инвазивни и постепенно порастват.  Въпреки това, хиазмените глиоми може да навлязат в хипоталамуса и третата камера, което води до обструктивна хидроцефалия. Plexiform неврофибромите инфилтрират орбитата, темпоралната зона или клепачите, по- често срещани са, отколкото зрителните нервни глиоми и са потенциално застрашаващи зрението. Орбитотемпоралните неврофиброми може да предизвикат страбизъм и проптоза и да  променят големината на очната ябълка. При  децата със заболяването често се срещат зрителни оплаквания, като  вторична катаракта, хамартоми на ретината  или увреждане на зрителния нерв. Най-честите очни прояви при болестта са начална катаракта ( при 80% от пациентите ), последвана от епиретинални мембрани (при 12-40 % от случаите)  и ретинални тумори (при 6-22 % от случаите).

Abstract:

NEUROFIBROMATOSIS OCULAR MANIFESTATIONS

Neurofibromatosis is an autosomal neurogenetic disorder that affects the brain, nerves, skin and other organs. It is characterized by  formation of cancerous tumors which cause skin and bone disorders. Neurofibromatosis affects also the ocular orbit. The most common ocular manifestations of the disease are: formation of Lisch nodules, Plexiform neurofibromas, choroid hamartomas, retinal tumors, optic nerve gliomas, prominent corneal nerves. Lisch nodules are the most common ocular manifestation in neurofibromatosis. They are melanocyte hamartomas, usually yellow - brown in color which  appear on the iris surface. It is reported that 15-40 % of children have neurofibromatosis gliomas of the optic nerve or visual gliomas affecting the optic nerve. Gliomas of the optic nerve are locally invasive and gradually grow. However, gliomas chiasma may enter the third chamber and the hypothalamus  which leads to obstructive hydrocephalus. Plexiform neurofibromas infiltrate the orbit, eyelids or temporal area. They are more common than optic nerve gliomas and are potentially sight threatening. Orbitotemporal neurofibromas may cause strabismus and proptosis and change the size of the eyeball. In children, the disease often induces visual complaints, such as secondary cataracts, retinal hamartomas or optic nerve damage. The most common ocular manifestations of the disease are juvenile cataracts( in 80% of patients), epiretinal membranes ( in 12-40 % of cases) and retinal tumors ( in 6-22 % of cases) .

През 1882 г. д-р Фредерик фон Реклингхаузен извършва първото системно описание на неврофиброматозата.  Той публикува два отделни случая в монография, озаглавена „Мултиплени неврофиброми на кожата и тяхната връзка с мултиплените невроми”. Д-р Фредерик фон Реклингхаузен  идентифицира патологията на кожните

и подкожните тумори и въвежда термина "неврофиброма" (1). От този момент състоянието става известно  като болест на Фон Реклингхаузен. Неврофиброматозата е автозомно неврогенетично нарушение - синдром, който може да засегне много части от тялото, включително мозъка, гръбначния мозък, нервите, кожата, както и други органи и  системи. Неврофиброматозата може да предизвика растеж на не - ракови тумори на нервната тъкан, предизвиквайки кожни и костни аномалии (2).

Неврофиброматозата влияе по различен начин на пациентите, засегнати от нея - някои деца живеят почти незасегнати, в редки случаи  други могат да  бъдат  с тежки увреждания.

Заболяването се характеризира с тумори, наречени неврофиброми, които растат по нервите в тялото, върху или под кожата. Тъй като туморите увеличават размера си, те могат да притиснат важни части от тялото и да причинят  проблеми във функционирането на тялото (3).

Неврофибромите често се появяват първоначално  в детството, особено по време на пубертета. В повечето случаи заболяването  се диагностицира в ранна детска възраст -  между 3 и 16 години.

Първият забележим признак почти винаги е наличието на кафяви петна по тялото. Те не предизвикват болка или сърбеж и не прогресират до нещо по-сериозно. Могат да се появят по всички части на тялото, в по-редки случаи по лицето. Малки лунички  могат да се появят под мишниците или в областта на слабините (4).

Много от неврофибромите могат да бъдат отстранени. Въпреки че обикновено са доброкачествени, около 3% -5% могат да се превърнат  в канцерогенни.

Няма установено медикаментозно лечение на заболяването, но туморите обикновено могат да бъдат отстранени или да се лекуват усложненията. При някои деца се срещат когнитивни проблеми, които изискват по-големи обучителни потребности.

Пациентите с неврофиброматоза често изпитват само леки симптоми. Неврофиброматозата може да причини загуба на слуха, когнитивни увреждания, а проблемите със сърцето и кръвоносните съдове ( сърдечно-съдовите усложнения ) могат да доведат до тежка инвалидност поради свиване на нервите поради туморите. Може да се стигне до загуба на зрението и силна болка в очите (5).

Лечение на неврофиброматозата

Лечението на неврофиброматозата има за цел да осигури  максимален здравословен растеж и развитие и да се предотвратят навреме усложненията, които може да възникнат. Когато неврофиброматозата причинява големи тумори, които притискат  нервите, хирургическата интервенция може да помогне за облекчаване на симптомите. При различните пациенти могат да се приложат и други терапии, като стереотактична радиохирургия, медикаменти за  контролиране на болката или физическа терапия (6).

Неврофибромите могат да се образуват и в други части на тялото, включително и в очната орбита.

Неврофиброматозата  се дължи на мутация в ген, разположен върху хромозома 17. Генът отговаря за произвеждането на  белтък, наречен неврофибромин, който регулира дейността на друг протеин, участващ в клетъчното делене. Когато ген NF1 е мутирал, той произвежда намалено количество неврофиброминов протеин. Следователно процесът на делене на клетките започва, но не получава команда да спре, което води до образуването на неврофиброматозни тумори.

В 50% от случаите , човек наследява мутиралия ген от единия си  родител по автозомно доминиращ модел. В останалите 50 % от случаите на неврофиброматоза, мутацията на  хромозома 17 е придобита. Съществуват повече от 500 различни мутации на ген NF1, открити при пациенти с неврофиброматоза. При всяко дете с родител, страдащ от неврофиброматоза съществува  50 %  риск от наследяване на  разстройството (7).

Тежестта и проявите на неврофиброматозата се различават значително между пациентите с мутация в гена (8).

Офталмологичните прояви на неврофиброматозата включват:

• нодули на Lisch

• Plexiform неврофиброми

• хипоталамични хамартоми

• Ретинални тумори

• Глиоми на зрителния нерв

• Изпъкнали нерви на роговицата

Неврофиброматозата е най-честото състояние, свързано с образуването на хамартоми. Загубата на зрение  вследствие на глиоми на  зрителния нерв е най-характерната очна проява на неврофиброматозата (9).

Нодули на Lisch

Нодулите на Lisch са най- често срещаната очна проява при неврофиброматозата. Тези възли са меланоцитни хамартоми, обикновено с жълто - кафеникав цвят, които се появяват по повърхността на ириса. Те могат да се видят без увеличение, но при прегледа е необходим биомикроскоп, за да се отличат от невусите на ириса, които представляват плоски наситено пигментирани лезии с размити граници. Не се смята, че нодулите на Lisch причиняват сериозни очни усложнения.

Нодулите на Lisch са най-честата клинична проява на заболяването при пациенти на възраст над 20 години (10).

Изследвана е  30 - годишна жена с неврофиброматоза, като диагнозата за заболяването е направена въз основа на многобройните кафеникави петна и кожни неврофиброми. На нейната майка също е поставена диагноза неврофиброматоза. При  пациентката е установена  намалена зрителна острота на дясното  око от детска възраст. Открити са най-малко нодули на Lisch в ирисите на двете очи. Прегледът с офталмоскоп на очните дъна не показва никакви аномалии в лявото око. В дясното око е открит нехарактерен уголемен кръвоносен съд, който преминава в макулата хоризонтално. Открити са ретинални микроваскуларни аномалии. Състоянието на пациентката се проследява в продължение на осем години,  като през този период се наблюдават динамични  микросъдови аномалии в ретината в дясното око. При разширени  зеници пациентката е изследвана с помощта на инфрачервена автофлуоресценция. Открити са множество откъслечни лезии в задния полюс на хороидеята.

Това е първият случай на ретинални микроваскуларни аномалии, които се променят динамично във времето при пациент с неврофиброматоза, свързана с вродени уголемени кръвоносни съдове на ретината (11).

Вродените уголемени кръвоносни съдове на  ретината са предимно едностранни, обикновено доброкачествени и в повечето случаи не са свързани със зрително увреждане (12).  Състоянието обикновено е асимптоматично  и няма оплаквания за намаление на зрението. Намаляването на зрението в такива случаи е рядко срещано. Настъпването на такова се отдава на ретинопатия, разкъсване на капилярите, фовеални кисти  или на самото наличие на нехарактерни кръвоносни съдове във фовеалната област.

Глиоми на зрителния нерв

Установено е, че при  15-40 % от децата с неврофиброматоза има глиоми на зрителния нерв или зрителни глиоми, засягащи зрителния нерв, хиазма  или зрителния тракт. Някои от тези лезии са асимптоматични (13).

Двустранните глиоми на зрителния нерв са почти патогномонични за неврофиброматозата. Може да възникне едностранно намаление на зрителната  острота с относителен аферентен зеничен дефект ( + / - ) и страбизъм ( + / - ). Наличието на глиомата на зрителния нерв се диагностицира чрез компютърна томография

(сканиране) или магнитен резонанс, като вретеновидна дилатация на зрителния нерв.

Глиомите на зрителния нерв са локално инвазивни и постепенно порастват.  Въпреки това, хиазмените глиоми може да навлязат в хипоталамуса и третата камера, което води до обструктивна хидроцефалия.Около 10-38 % от младите пациенти с глиома на зрителния нерв имат  неврофиброматоза (14).

При повечето деца със зрителен глиом симптомите могат да бъдат безболезнена проптоза (състояние, при което очните ябълки са силно изпъкнали напред)  и намаляване на зрителната острота. Физическите прояви на заболяването  включват загуба на зрението, загуба на цветното зрение, аферентен дефект на зеницата и атрофия на зрителния нерв. Големите лезии могат да притиснат оптичната хиазма, причинявайки нистагъм или други симптоми. Могат да се появят симптоми на хипоталамус, като например промени в апетита или съня. Лезиите могат да притиснат третата камера, което води до обструктивна хидроцефалия, придружена от главоболие, гадене и повръщане (15).

Plexiform неврофиброми

Plexiform неврофибромите инфилтрират орбитата, темпоралната зона или клепачите, по- често срещани са, отколкото зрителните нервни глиоми и  потенциално застрашават зрението. Орбитотемпоралните неврофиброми може да предизвикат страбизъм и проптоза и да  променят големината на очната ябълка. При малките деца, амблиопията може да доведе до замъгляване на зрителната ос, причинено от вторичната инфилтрация и оток на орбитата и клепачите. От двадесет и едно деца с Plexiform неврофиброми на орбитата и темпоралната зона, шест пациенти имат само засягане на клепачите, а трима пациента имат двустранни неврофиброми. Амблиопията, причинена от орбитотемпорална Plexiform неврофиброма, се среща при  62% от случаите, предимно от птоза и анизометропия (16).

Plexiform неврофибромите на клепача се характеризират с:

• Уплътняване на горния клепач

• S - образна деформация

Вродената глаукома ипсилатерална с Plexiform неврофиброма, се описва като комбинация от разстройства в развитието на предния очен сегмент (17).

Хороидни хамартоми

Хамартомите на хориоидеята имат следните характеристики :

• Обикновено са  в задния полюс

• Плоски безформени лезии

• Съдържат невронални и меланоцитни компоненти

Характеристики на ретиналните тумори:

• Астроцитни хамартоми ( бели тумори, засягащи зрителния нерв )

• Комбинирани хамартоми на ретината и пигментния епител на ретината (18)

• Хемангиоми на  ретиналните капиляри

Засягане на очните функции от неврофиброматозата

При  децата със заболяването често се срещат зрителни оплаквания, като  вторична катаракта, хамартоми на ретината  или увреждане на зрителния нерв. Най-честите очни прояви при болестта са начална катаракта ( при 80% от пациентите ), последвана от епиретинални мембрани (при 12-40 % от случаите)  и ретинални тумори (при 6-22 % от случаите) (19). Помътняването на лещата може да е субкапсуларно или кортикално помътняване в периферията, където то лесно може да остане незабелязано, ако зеницата не е напълно разширена. Наблюдава се наличие на прозрачни или сивкави епиретинални мембрани с бели ръбове при значителен брой пациенти, включително деца (20). Ретиналните  хемартоми в макулата често са свързани с изменения в пигментацията. Нодулите на Lisch са характерен белег на неврофиброматозата. Засягането на роговицата може да възникне като усложнение на хипестезията в резултат на повреда в петия черепен нерв.

Литература:

1. Grant W. Simmons, Winnie W. Pong, Ryan J. Emnett, Neurofibromatosis-1 Heterozygosity Increases Microglia in a Spatially- and Temporally-Restricted Pattern Relevant to Mouse Optic Glioma Formation and Growth, J Neuropathol Exp Neurol. Author manuscript; available in PMC 2012 January 1., Published in final edited form as: J Neuropathol Exp Neurol. 2011 January; 70(1): 51–62. 

2. Karl McKeever, Charles W Shepherd, Hilda Crawford,  An epidemiological, clinical and genetic survey of Neurofibromatosis type 1 in children under sixteen years of age, Ulster Med J. 2008 September; 77(3): 160–163.

3. Eeva-Mari Jouhilahti, Sirkku Peltonen, Anthony M. Heape, The Pathoetiology of Neurofibromatosis 1, Am J Pathol. 2011 May; 178(5): 1932–1939. 

4. S KAUR, G THAMI, A KANWAR, Pseudoarthrosis in neurofibromatosis type-1, Postgrad Med J. 2001 October; 77(912): 660. 

5. Jacquelyn A. Brown, Scott M. Gianino, David H. Gutmann, Defective Cyclic AMP Generation Underlies the Sensitivity of Central Nervous System Neurons toNeurofibromatosis-1 Heterozygosity, J Neurosci. Author manuscript; available in PMC 2010 October 21.

Published in final edited form as: J Neurosci. 2010 April 21; 30(16): 5579–5589. 

6. Charles J. Fox, Samir Tomajian, Aaron J. Kaye, Perioperative Management of Neurofibromatosis Type 1, Ochsner J. 2012 Summer; 12(2): 111–121.

7. Talia M Muram-Zborovski, David A Stevenson, David H Viskochil,SPRED1 Mutations in a Neurofibromatosis Clinic, J Child Neurol. Author manuscript; available in PMC 2011 December 20., Published in final edited form as: J Child Neurol. 2010 October; 25(10): 1203–1209. 

8. Kevin P. Boyd, Bruce R. Korf, Amy Theos, Neurofibromatosis type 1, J Am Acad Dermatol. Author manuscript; available in PMC 2010 July 1., Published in final edited form as: J Am Acad Dermatol. 2009 July; 61(1): 1–16. 

9. Balazs Hegedus, W. Frank Hughes, Joel R. Garbow, Optic Nerve Dysfunction in a Mouse Model of Neurofibromatosis-1 Optic Glioma, J Neuropathol Exp Neurol. Author manuscript; available in PMC 2010 May 1., Published in final edited form as: J Neuropathol Exp Neurol. 2009 May; 68(5): 542–551. 

10. M Ruggieri, P Pavone, A Polizzi, M Di Pietro, Ophthalmological manifestations in segmental neurofibromatosis type 1, Br J Ophthalmol. 2004 November; 88(11): 1429–1433.

11. S M Meyers, F A Gutman, L D Kaye, A D Rothner,  Retinal changes associated with neurofibromatosis 2., Trans Am Ophthalmol Soc. 1995; 93: 245–257.

12. Michael J. Fisher, Michael Loguidice, David H. Gutmann, Visual outcomes in children with neurofibromatosis type 1–associated optic pathway glioma following chemotherapy: a multicenter retrospective analysis, Neuro Oncol. 2012 June; 14(6): 790–797. 

13. Karl Staser, Feng-Chun Yang, D Wade Clapp, Pathogenesis of Plexiform Neurofibroma: Tumor-Stromal/Hematopoietic Interactions in Tumor Progression, Annu Rev Pathol. Author manuscript; available in PMC 2013 June 27.

Published in final edited form as: Annu Rev Pathol. 2012; 7: 469–495. 

14. Yong Soo Byun, Young Hoon Park, Indocyanine Green Angiographic Findings of Obscure Choroidal Abnormalities in Neurofibromatosis, Korean J Ophthalmol. 2012 June; 26(3): 230–234. 

15. Grant W. Simmons, Winnie W. Pong, Ryan J. Emnett, Neurofibromatosis-1 Heterozygosity Increases Microglia in a Spatially- and Temporally-Restricted Pattern Relevant to Mouse Optic Glioma Formation and Growth, J Neuropathol Exp Neurol. Author manuscript; available in PMC 2012 January 1., Published in final edited form as: J Neuropathol Exp Neurol. 2011 January; 70(1): 51–62.

16. Ferner, Rosalie E., Susan M. Huson, and D. Gareth R. Evans. Neurofibromatoses in clinical practice. Springer, 2011.

17. Arun D, Gutmann DH. Recent advances in neurofibromatosis type 1. Curr Opin Neurol. 2004 Apr;17(2):101-5.

18. Baralle D, Mattocks C, Kalidas K,  Different mutations in the NF1 gene are associated with Neurofibromatosis-Noonan syndrome (NFNS). Am J Med Genet A. 2003 May 15;119A(1):1-8.

19. Hart L. Primary care for patients with neurofibromatosis 1. Nurse Pract. 2005 Jun;30(6):38-43. Review. Erratum in: Nurse Pract. 2005 Jul;30(7):4.

20.  Hüffmeier U, Zenker M, Hoyer J,  A variable combination of features of Noonan syndrome and neurofibromatosis type I are caused by mutations in the NF1 gene. Am J Med Genet A. 2006 Dec 15;140(24):2749-56. 

Reversals of nothing: the case of the sneezing corpse 
by Alenka Zupancic

превод на Александър Павлов 2015г

Автор: Аленка Зупанчич

Несигурният предел

    Комедията, също както е и с много други неща, е добро място за търсене, в случай, че някой проявява желание да се просвети относно философския въпрос, нищещ нищото. Много шум за нищо, например, е не просто заглавие на комедия, а, както не една от Шекспировите пиеси, носи цяла парадигма със себе си. То улавя съдбоносните измерения на комедията. При условие, разбира се, че интерпретиращият не подхожда лековато към това „нищо” и не го спряга за синонимно на незначителните, маловажни, неотнасящи се до казуса, второстепенни теми, а процедира съвсем сериозно към контекстуалността му, заемайки се с разискването. Комедията върши редица неща с това „нищо”. Но, най вече, обича да поставя ударение върху неподлежащата на изменение, принуждение, въздействие и съкращение същественост на нищото, която е все така неизлечима и негодна за трансформации.
     Нека разгледаме пределно директния пример за това- шега спомената в комедията на Ернст Любич- Ниночка; не просто виц, а образец за реалното докопване до някои от есенциалните и критично значими механизми на комедията:
      Един човек влиза в някакъв ресторант и казва на сервитьора: „За мен кафе без сметана, моля.” На което келнерът отвръща: „Съжалявам, господине, но сметаната е свършила. Би ли могло да бъде без мляко?”
      Много неща могат да бъдат засегнати при разглеждането на начините, по които тази шега функционира. От езиковедска гледна точка, смешката продължава сюжетната линия отвъд контурите на парадокса, залегнал и вече въвлечен в думата „без”, която буквално означава „с отсъствието на нещо”. И някой, който следва логиката, лесно би съзрял как кафе с отсъствието на сметана може да е нещо напълно различно от кафе с отсъствието на мляко. Тук биват изложени на рискован показ не само много или малко заинтригуващите и забавни логико-лингвистични особености, но освен тях и един своеобразен, до известна степен, призрачен, загатнат и по-горе, частен случай, свързан с материалността на нищото. Чрез отговора на гарсона, неподправено отхвърлящ възможността за не-сервирането на нещо, което заведението няма в наличност, на повърхността изплува насред твърде осезаемото и конкретно измерение на това страховито отсъствие, един спектрален обект. Или, може би, още по-точно казано, обектът „сметана” или „мляко” се явява в своето призрачно измерение, лишен- посредством отрицанието- от символичната си позиция, но все пак, настояващ да навлезе в реалното в търсене на своята чаша кафе, да речем. Предметът се вестява в своя негативен насрещен двойник, който няма намерение да се даде без бой, бивайки току-така сведен до нищо и третиран сякаш е чиста нула. Важно е тук да не пропуснем, да наблегнем върху следната особеност: ние не просто си имаме работа с „нищо, показващо се като нещо”, в смисъла на олицетворената проява на нищото(както в случая със символа 0 или някакъв друг маркер на негативност), а по-скоро с остатъка от това нищо, с вид нищо, което напъва, очертавайки своето възникване в действителното, бидейки междувременно жертва на отнета олицетворяваща поддръжка. Бихме могли още да вметнем, че си нямаме вземане даване с дадена липса на изразно ниво, а с отсъствие като вид частичен обект, или, даже още по-прецизно формулирано: нямане, прилепящо се за същински продукти като мляко и сметана.
      Това, което свързва горния пример с по-общия тип действие и въздействие на комедийния жанр е именно произвеждането на подобен разред спектрални предмети или казано по-витиевато: постановката на „материалността на призрачното”. Което съвсем не означава, че самото нищо е толкова директно забележимо във всички сходни комедийни предмети, както е представено в по-горната шега. Смисълът е, че този вид „несъкратимо до безвъзвратна загуба нищо” бива включено всеки път, щом комедията изпълнява своя фокус, свързан с опредметяването на нещо, което е невеществено на пръв поглед или съществува само в разграничително отношение спрямо други неща. В случая със словесната комедия, това често се постига чрез взимането прекалено на сериозно на някои определени речеви фигури(игнорирайки празнината, правеща ги значителни от символична гледна точка) или инак чрез третирането на дадени нематериални неща като предмети. Нека откроим два образеца от самия Шекспир, майсторът на този тип вербално-комична поезия, които са от комедията му Много шум за нищо. Първият е богат на комичност дързък остроумен отговор:
Леонато:
  „...Между нея(Беатриче) и синьор Бенедикт отдавна се води нещо като весела война. Те не могат да се срещнат, без да кръстосат шпагите на своето остроумие.
Беатриче:
„При което той, уви, никога не излиза победител. При последната ни схватка четири от петте му умствени способности го напуснаха, накуцвайки, като оставиха петата сама да го управлява целия...” първо действие, сцена първа
     Тук имаме идеята за няколко духовитости, които буквално напускат човека и сами се завличат(накуцвайки)-hailing off на някъде другаде(причинявайки други беди, както следва да си представим). „Духовитостта” е показана като отвързан и разглобяем, подвижен и изпратен със специална мисия обект, който е автономен и сам дава отчет за себе си с позицията си. Следващият образец комбинира части от тялото с части от душата, като че са били способни да се демонтират, отделят и преформират наново. Беатриче се оплаква за това как граф Джон е твърде меланхоличен и едва обелва по някоя дума, докато Бенедикт е голям дърдорко и непрестанно клюкарства. На което наблюдение, Леонато предлага практическо решение, скициращо физиогномиката на идеалния човек:
    В такъв случай половината език на синьор Бенедикт в устата на граф Джон, и половината меланхолия на граф Джон по лицето на синьор Бенедикт-- второ действие, сцена първа
    Нека спрем рязко тук и да представим главния въпрос на тази научна статия, каква е връзката между комедията и тревожността или още по-специфично, каква е връзката между комедията и тайнственото, зловещото и мистериозно познатото(das Unheimliche). Защото „материалността на призрачното” , както и произвеждането на „невъзможното”(демонтиращо се и закрепващо се наново) са точните допирни точки на онова, което двете явления, изглежда, че имат общо помежду си. Духовитост, кръжаща си сам-самичка, половин език в устата на някого другиго, части от меланхолия, биващи транспортирани от едно лице на друго, или, връщайки се към класическия първи пример, реално съществуващи единици неща като „липсваща сметана”,  движещи се наоколо самосиндикално- всички тези образци изглеждат именно като видовете „обекти”, с които се сблъскваме и на двете места- и в комедията и в тайнственото, неестествено зловещо и мистериозно познатото.
     Също така, е смайващо колко умело техните съответни определения прилягат и на другата стана, или поне дават вид на пасващи си взаимно. Известната дефиниция на Бергсон за комичното: „Нещо механично, покрило с кора нещо живо”, във всичките си варианти(„човек, създаващ впечатление у нас, че е нещо предметно”) и подвидове(„вещ, държаща се сякаш е човек”) биха могли да служат перфектно като определения на тайнственото, зловещото и мистериозно познатото. От друга гледна точка, знаменитата дефиниция на Шелинг относно това заветно тайнствено зловещо, която Фройд обсипва с похвали в своето есе по темата е в състояние безпроблемно да се прилага и щом иде реч за комичното: „мистериозно познатото, нетипично, зловещо е всичко, което би трябвало да е останало скрито и пазено в тайна, обаче е излязло на бял ден”. Близостта между комичното и мистериозно познатото зловещо сама изглежда като едновременно комична и обезпокоително неестествена със своята, всяваща ужас, позната отнякъде енигма. Ние си имаме работа с два феномена, които в същото време са извънредно близки един на друг и едвали не стоят рамо до рамо, но и освен това са крайно разединени и са твърде далеко, за да бъдат събрани. Те се явяват като две напълно различни вселени, които все пак са разграничени от изключително тънка линия, която много трудно би могла да бъде формулирана, закована на място или проследена във все същото русло.
     Разбира се, съществува и цялото явление свързано със смеха, провокиран от безпокойство, ние можем да се смеем и защото сме разтревожени, затруднени или уплашени от нещо. Но все още този род смях, действащ като ответна реакция на загрижеността и подтиснатостта не е интересен за нас в момента. Вместо него, обектът на нашата заинтересованост е съседската близост между тайнственото зловещо, което е неестествено, но и някак си познато за нас и чисто комичното, тоест наситеното с такава комедийност, която веднага прави поразяващо впечатление със своята искрена хумористичност и няма как да бъде описана като отзвук или дефанзивно противодействие, отправено срещу различни видове неразположения.
     Това странно съвпадение и вплитане на комичното и неестественото мистериозно зловещото, носещо бледа познатост със себе си, не се ограничава само до вероятното, поне по общо мнение, абстрактно равнище на техните определения. Ние стартирахме всичкото съпоставяне, посочвайки известната синонимност в естеството на предметите, които те произвеждат, изкарват, показват и се заиграват с тях. В неотдавнашен писмен труд, посветен изцяло на отношенията между смешното и мистериозно зловещото, Робът Пфалер изтъква четири основни елемента, които двата феномена имат помежду си: появата на символична причинност(нещо, което започва като игра или преструвка, но успява да вземе надмощие и да поеме курса на действие в реалността), сполуката(не само че всичкото това успява, а  даже преуспява прекалено много отвъд предначертаните нагласи и очаквания), повторението и фигурата на двойника. Доразвивайки анализа на Октав Манони по темата театрална илюзия и представяйки идеята за „ментален експеримент” като централна, Пфалер предлага следното определение на структурните различия между комедията и тайнственото зловещо, мистериозно познато по някакъв начин: смешното е онова, което е зловещо, тайнствено и мистериозно познато за другите. Примерът, който Манони дава за актьор, който играе мъртвец на сцената и внезапно киха, е наистина отлична илюстрация на това. За да намерим за смешно събитието умрял човек да киха, следните обстоятелства и положения на нещата би се налагало да са налице: не само, че трябва да сме наясно, че личността не е мъртва в действителност(но е просто актьор, преструващ се на умрял) също така сме длъжни да бъдем способни, да предположим, че някой друг би повярвал, че актьорът наистина е мъртъв, бивайки измамен от театралната илюзия(и следователно би бил ужасен от подобно кихане от страна на „труп”). С други думи, е все едно преминаваме, преповтаряйки набързо следния мисловен експеримент: „Представи си само, че зрителката Х не знаеше, че през цялото време е гледала пиеса и е вярвала, че трупът е бил напълно автентичен и реално лишен от какъвто и да било живот. Кихането му тогава направо би й изкарало ангелите!” Трябва също така да сме внимателни и да не объркваме ставащото със семпла подигравка. Същината на експериментирането не е в простата нужда от зрителка, останала в неведение и неподозираща нищо за ставащото реално пред очите й, за да се чувстваме добре и злорадо облекчени за себе си(във високомерието си, имащи се за по-висши или по-умни от нея). Целта е по-скоро, че ни е нужна тази друга или този друг, така че да имаме възможност да се свържем с този тайнствено обезпокоителен зловещ и недобре познат обект, вместо да бъдем изумени и напълно надвити от него.
     В следващия етап от текста предстои да предложа по-различен прочит на връзката между комедията и тайнствено зловещото и мистериозно познато, като се фокусирам върху статуса на нищото в едното и при другото, както и върху върпоса за реалното(в смисъла, който Лакан влага в термина); тълкуване, което въпреки всичко си остава задължено на разбора на Пфалер в множество определени пунктове.



  „Театрална илюзия”

     Има известни основания за оспорването на разчитането на Манони, характеризиращо театралната илюзия просто като следваща схемата на „фетишистко отхвърляне” или вид упълномощено убеждение(ние знаем, че е напълно излишно да вярваме на това или на онова, но така или иначе продължаваме да вярваме, делегирайки това убеждение на Другия или другите като го приемаме за дадено у тях). Съгласно тази схема, казано на по-достъпен език, можем да проследим театрално представление по най-яркия, изпълнен с емоции начин като ние целите треперим, следейки действията на героите, като плачем за тях и т.н; макар че знаем много добре, че всичко това е само една пиеса, защото ние се разпознаваме и у погледа на Другия, който се предполага, поне според широко възприетите схващания, че е подлъган от това представление. С други думи, въпреки че знаем, че нещата, които съзираме не са истински или действително случващи се, ние сме в пълното състояние да повярваме, че са чрез хипотезата за другия, на когото този номер е скроен, или по презумпцията, че се намират и още зрители, които биха повярвали на случващото се и биха счели това изпълнение за истинско. Според Манони точно тук бива изложено на риск същия сорт делегирано убеждение, което ни помага да поддържаме, противно на нашите подобрени знания и комптентности, някои от остарелите си вярвания, забранени от изискванията на рационалността, в която живеем.
     Макар че, тази структура на упълномощеното убеждение, формулирана от Манони и някои други е безусловно уместна и приложима към множество от нашите ежедневни дела и взаимодействия, е под въпрос, дали в действителност може да важи относно театралната илюзия(или, още по-широкоспектърно разгледано и спрямо останалите варианти артистизъм и фикция).
     Наясно сме, че гледаме представление и съществува структурна, подразбираща се от само себе си, отлика между актьора/актрисата и персонажа, когото той/тя портретира и така, ако героят умре, лицето, което го играе не умира. Ако това не ни попречва да усещаме дълбок дистрес, когато едно от въплъщенията на някое от главните действащи лица „предаде богу дух”, нима причината наистина е в това, че противно на усъвършенстваните ни познания и при приеамането за даденост на това предполагаемо вярване на Другия/Другите в автентичността на ставащото, ние си разрешаваме сами на себе си правото да вярваме, че личността наистина е загинала? Не се ли дължи по-скоро на факта, че артистичната фикция не само, че не е противоположна на реалността, а напротив, тя е една от най-ефикасните й проводници? Има известно количество истина в театъра, както и в другите форми на художествена измислица, което твърдение, естествено, е коренно различно от махленската черно-бяла идея за сентенцията на това семантично поле, а именно една от двете дебелокожи представи: или че всичко, което се случва в театъра не е истинско, или, че всичко, което се случва на театралната сцена, става в действителност. Разграничението, което Жак Лакан забелязва между „реалността” и „реалното” е без съмнение от решаващо значение тук, както и неговия довод, че реалното не е нещо, което трябва да бъде разбулено или извадено наяве, съгласно някак винаги измамващата реалност(като нещо, което е в основата си въображаемо или фантастично), но е нещо, което да е обект на градеж(което е другояче от това то да се изобразява или имитира). Ето защо, известно измерение от това, което художествената фикция снася и ни представя би могло напълно допустимо да се счете като реалното.
     Вярно е, обаче, че без това нещо от реалното, което бива рамкирано(делимитирано, оформено и ограничено от реалността) от малко или много изричната и пълна, нередактирана форма на фикцията, съществува рискът- не този да объркаме реалността с измислицата, както клишето гласи, а да объркаме действителността с реалното, което обичайно е, да речем, опасността да не би реалността да „прегрее, давайки накъсо и да стане хаотична и побъркана”.(Това е също така и една от възможните дефиниции на зловещото и мистериозно, неестествено познато със своята тайнственост: реалността уйдисва на реалното и те двете стават плашещо неотличими). Та, ако искаме да поддържаме този шаблон жив или да освежаваме разграниченията, произлизащи от него е от належаща необходимост да се осланяме на частния случай с реакцията на другия.
     Но все пак, този процес наистина ли включва нашето вярване(в реалното относно това, какво се случва на сцената) посредством предположоението, че това убеждение за истинност вече се таи у Другия, или ние го изпращаме мислено в съзнанието му? Не е ли по-скоро нашето пълно знание, онова, с което оторизираме Другия, след като сме му дали мандат над него? Не се ли крие фактът в това, че за да се насладим подобаващо на една измислица(което включва в същото време да сме в състояние да й позволим, да причини ефектите на реалното и същевременно да попречим на това реално да се бърка с действителността), ние, така да се каже, влагаме нашето познание в залежите на Другия, полагайки му отговорната задача да съхранява „влога ни” за определения период от време, през който ние да можем да релаксираме и да се отпуснем, падайки волно и попадайки вътре в пиесата, бивайки тотално погълнати и потънали надълбоко в нея, и съответно „подлъгани” от нея? С други думи: ние делегираме нашето познание за това как стоят нещата в действителност на Другия, така че да можем спокойно да се отдадем на доверчивата си вяра без да търкаме очите си. Другият е гаранцията, че навън от пиесата, съществува реалност, която е здраво циментирана на мястото си, действителност, към която да можем да се върнем(след представлението или във всеки миг от него, в случай, че така ни скимне). Заложената при тази конфигурация на нещата логика следва да е такава: докато големият Друг знае, че това е просто пиеса, а не реалност, аз мога да се наслаждавам на нейните измерения на реалното. Защото пиесата може действително да ми въздейства, оказвайки ми влияние отвъд времевите и пространствени рамки на представлението. Ефектите на реалното, причинени от пиесата няма как непременно да изчезнат безвъзвратно, щом завесата падне и аз се завърна към моята обичайна реалност. Те ще са в състояние да станат част от тази моя реалност без двете да се сливат напълно и без да се превръщат в едно цяло.
      Нека сега да направим ретроспекция и пак да се спрем на образеца с „кихащия труп”. В рамките на театрална постановка, труп, който киха, няма как да ни порази като мистериозно зловещ, но и смътно познат, а ще ни направи бурно впечатление като чудато смешен и може би, дори комичен и след момент предстои да се върнем към различието. Това, което би могло да влезе внезапно под кожата ни, да ни накара да изтръпнем, приемайки го като странно, плашещо, разтърсващо и обезпокоително познато, например, щеше да бъде, ако в края на пиесата актьорът, портретиращ трупа, не беше станал изправен, за да се нареди и поклони барабар с колегите си, получавайки овациите и ръкоплясканията на публиката, но вместо това беше останал да лежи проснат и безжизнен на пода. Такъв инфарктен развой на събитията би означавал, че явно „Другият”(който се е предполагало, че разбирал как стоят нещата в реалността и чиято задача била да гарантира те да си останат постоянно такива каквито са били във вече установения ред) вече не държи юздите и не властва над това знание за случващото се и вече гаранцията за субекта е извън неговата опека и обхват на влияние. Или иначе казано, би могло да се подразбира, че нашето подобрено познание за ситуацията(относно обстоятелството, че това, което наблюдаваме в момента е просто пиеса) е останало да си виси само във въздуха без наличието на опора от страна на Другия. Ако се позамислим за миг върху работите, които разискваме сега, бихме стигнали до заключението, че това е доста типично очертание за зловещо мистериозното и далечно познатото: кошмарното чувствто, когато субектът е сам и съзира, че има нещо, което никак не в ред и е далеч от нормалното в случващото се пред него и най-вече без наличието на някой Друг, който да поддържа и облекчава преживяването на субекта, както и да бди над неговото/нейното лично опознаване на ставащото, препредаващ го в дешифриран за останалите други вариант. В рамките на мистериозното зловещо и бегло познато появяването на невъзможно-реален обект на терена на Другия винаги повлича със себе си и тази пълна раздяла на субекта с Другия.
      От алтернативна гледна точка, сред нещата, които ни разсмиват, сме длъжни да отличим няколко различни конфигурации и чувства, не всички от които са вече комични. Едно от тях е усещането за приятно облекчение, което преживяваме, когато- след определен промеждутък, изпълнен с мъка и съмнение- биваме окуражени, че Другият все още отговаря за действителността извън фикцията и по този начин поддържа учредителното разделение между реалността и реалното(да вземем за пример варианта, ако след известно време „мъртвецът” на сцената, при все това, че ролята  му е била със злополучен завършек, се изправил, за да получи аплодисментите на публиката заедно с останалите актьори). Конкретното облекчение, което бихме изпитали в такъв случай и което може да ни разсмее, все пак не е само по себе си комично. Допълнително и вероятно още по-заинтригуващо разграничение е онова между забавното и комичното педантично погледнато. Да се върнем отново към образеца с кихащия труп: актьор, играещ  труп, който внезапно киха може да бъде(само) смешно или (също така) и комично. Такъв епизод би бил забавен, когато действа като нещо, излагащо на показ пробойна в структурата на представлението. Не самите условия, осигуряващи възможността за изобразяване биват оспорвани, Другият не спира да гарантира за разликата между актьора и неговото превъплъщение, но актьорът сам се проваля в опита си да продължи пълното запълване на очертанията на своето амплоа, без да може да покрие цялото изобразяващо пространство, открито му от Другия, поръчителствуващ за отликата между него(актьорът) и неговата роля(мъртвецът). Той така позволява на своето действително-аз да смути въплъщението му. Ако тези инциденти останат на нивото на емпиричната реалност(на актьори, декори, мизансцен и др.) се нарушава „чистота” на изпълнението(или по-точно казано на представянето), посочвайки се хищно към пропуските, гафовете и несъвършенствата чрез тях, тогава те са просто забавни и им липсват истинските комични качества и замисъл.
      От друга страна, обаче, кихането на актьора, портретиращ трупа, може да подбуди комично настроение у нас, ако сме стигнали до положение, при което възприемаме случилото се не само като актьорски неуспех, но по-скоро като включващо знанието на Другия, подкрепящо същата сюжетна промяна, внезапно появяваща се, в рамките на главната линия на действие, на сцената, под формата на кихането като обект. Или казано по различаващ се начин: по-различно от зловещото, мистериозно тайнствено неестествено, но и някак си познато, при което изникването на подобен обект предполага оттегляне на (символичния) Друг, с което идва и сгромолясването на руслото, определящо границите на мястото за „измислици”; едно подобаващо комично очертание на ставащото има за предпоставка този станок, показващ се в неговия собствен обсег(под формата на обекта), без да изчезва като вече съставена инсценировка. Това едновременно появяване на Другия и на обекта А на същото равнище- по думите на Лакан- е комична сцена par excellence. В случая на дадения от нас образец самото познание(обезпечено от Другия), че това, което гледаме е просто представление се появява в рамките на пиесата във вида на кихането. И както бе изложено по-горе, това е също така и нещото, което отличава комичната конфигурация от другите видове смехории.
      Например, има разлика между „романтичното” тълкуване(включващо и явлението на „романтичната ирония”), според което, кихайки „предполагаемото реално” от тялото на актьора оспорва „чистотата” на символичното представяне, отказвайки да бъде сведено на неговото ниво, и съвсем разнородния комичен прочит, гласящ, че самият залог на символичната репрезентация автономно се явява на сцената посредством това физическо, кихащо присъствие.
      Върху този втори вариант на разчитане на комедийността може да бъде поставено ударение на сцената. Ние сме в състояние да си представим следната, безспорно, комична ситуация: в сериозна постановка актьорът, играещ трупа неочаквано киха- което оставя открити и двете възможни интерпретации и реакции, споменати преди. Обаче, нека предположим, че точно в същия момент някой друг актьор на сцената прекъсва диалога, в който е бил деен участник допреди настъпилия „инцидент”, обръща се към „мъртвеца” и му казва Наздраве!, след което се пренасочва към сценария и довършва прекъснатите си реплики. Това потвърждаване на неочаквания обект(кихане без живо тяло, от което би било естествено да води началото си), намиращ се на сцената, отзоваването по негов адрес като точно такъв е именно реакцията, която набляга върху статуса му на обект, като даже и го укрепва.
      Ние бихме могли да си представим и по-нататъшно развитие на вече променилата се ситуация: след като отвръща като на автопилот с Наздраве! на „мъртвеца” и повторно се заема с неочаквано прекратения минал диалог, колегата на кихналия актьор се сепва изневиделица, поглежда отново към „трупа”(едва сега осъзнаващ, какво всъщност се е случило). Тази забавена реакция(или отложено признаване на случващото се), която обичайно следва след подобни автоматични отговори е изобилстваща в множество смешни ситуации и е неотменима част от редица разнообразни „комични техники”. Тя служи за едно от най-важните комедийни предназначения, което е да се конкретизира и опредмети вътрешното противоречие на човешкия живот и да се представи самото това несъответствие като нещо осезаемо.
      Всеки човек, размишляващ върху опредметения ефект, който кихането на труп е в състояние да произведе, би стигнал до извода, че той ще бъде сходен с този, свързан с липсата на сметана от вица с кафето без сметана. Кихане, странствуващо без чужда помощ наоколо, отделило се и вече независимо от органичната връзка с тялото, към което би трябвало да принадлежи; Обект, който е „забравил”, че тялото му е вече мъртво...
      Въпреки това, истинският предмет на комедията е не просто кихането, а по-точно пространството или зоната, която едновременно разделя и свързва кихането с туловището, от което е резултирало, гласа и източника му, усмивката и лицето, дало й възможност да се разгърне, удоволствието и повода му. Точно този конкретен интервал сам се конкретизира като обект чрез комедийната техника.

 Нищо не остава невидяно

      Това, което и двете- комедията и мистериозно, зловещото, неестествено, познато ни отнякъде- имат сродно помежду си, е свързано с нищото.
      В нормалния или обикновен развой на нещата(включващ огромния диапазон от явления, които са „забавни” или „плашещи”, без да притежават специфичната черта, която би ги направила или „комични”, или „зловещи, неестествени, но мистериозно познати”) сме изправени пред следната схема. Намира се базисна негативност, която съществува и функционира като условие за диференциация в предела на нашия(символичен и въображаем) свят, т.е. за неговата разбираемост. Според Лакан установяването на действителността предполага „отпадането” на съставна част от нея, която същевременно поддържа- чрез самата си липса- консистенцията, характерна за дадената реалност. Има и учредително отсъствие, което е от различен порядък, отколкото всякакъв друг вид липси, излизащи ни насреща в нашата действителност. В разрез със съставителната липса, отсъствието, с което се сблъскваме в реалността е винаги вече отразено, конструирано, медиирано и укротено от символичното. Това може и така да се каже, че съдържа възможността за насочване на вниманието към нищото, като че е било нещо. Един знак може да запълни нямането, да обозначи положението му, умее да посочва някакво отсъствие, може да направи това, което не е тук, присъстващо. Следователно, тогава е важно да правим разграничение между двата вида негативности: основната негативност и учредителната липса(която никога не е видима като такава, но през която всичко друго става лесно за забелязване) и предявената или приемана като факт негативност, липса, отсъствие и тям подобни.
      Както беше посочено в началото, и двете- комедията и зловещото, мистериозно познато, неестествено могат да включват някакви нелогични появи, сигнализиращи за срутването на самата, така наречена, фундаментално-структурна негативност. Комичните предмети могат да бъдат твърде сходни с тайнствените, необичайно, зловещи обекти, плашещи ни със смътната познатост, която питаем към тях; по отношение на тяхната обща „призрачна материалност”.
      В анализа си на обезпокоително, мистериозно зловещото и някак познато(отнасящо се към тревожността), Лакан избира да улови това, което е заложено в тези чертожни параметри с формулата: le manque vient a manquer- липсата стига до липсване. Стурктурната липса, която именно в свойството си на нямане подкрепя нашата символична вселена и нейните разграничения достига до липсване. Това, което възниква на нейното място е неизпълним добавачен обект, който няма място в дадената реалност и противоречи досадно на законите й. До известна степен, формулата на Лакан също е и приложима към комичното. Загатната е, например, в метафората за „успешната последователност в излишък”, която според Пфалер е обща и за двете- за комедията и за неестественото, зловещо, мистериозно, но и смътно разпознаваемо(„нещата имат свойствен забавен начин да успяват последователно, но и това последователно успешно наследяване да става в твърде висока степен, много повече от възнамеряваното”).
      Лакан по-нататък твърди, че тази „липса на липсата” е нещото, включено в неговата концепция за обекта А(като реален). Което обяснява защо тревожността „не е без предмет”. За да се обезпечим с по-конкретно представяне на тези формули от страна на неестествено, мистериозното, зловещо, донякъде познато ни, нека разгледаме друг образец. Вземете за пример, изобразяването на изтръгването на нечии очи(после появяващи се самостоятелно)- образ, който привидно витае из човешкото въображение от много ранен стадий и който често бива асоцииран с тайнствено-зловещото, но и бледо познато. При разглеждането на мистериозния, зловещ, неестествен, но и някак близък до нас аспект от тази ментална картина повечето хора обичайно посочват две неща: 1 наместо очите, две празни дупки, зейнали на лицето на жертвата. 2 Самите очи, веднъж отделили се от тялото, изглеждат като отвратителни, мъртвешки, неизпълними обекти. Във връзка с първата точка, обикновено разглеждащият ситуацията е склонен да допуска, че двете дупки са ужасяващи, заради липсата, която се подразбира и заключва от самите тях, тъй като те са ями, празни коридори, водещи до неопределени глъбини. Но все пак не е ли по-скоро противоположното на това, нещото, което бива наистина отблъскващо? А именно, че на мястото на очите, които- на имагинаерно ниво- винаги внушават неограничена дълбочина, отвор, водещ до, вероятно, непроницаемо, бездънно измерение на субективност(очите биващи най-често считани като „прозорец към душата на човека”), има останали две дупчици, които са прекалено плитки, твърде ограничени, а дъното им съвсем явно и близко. Така че, за пореден път, това, което е ужасяващо не е просто появяването(или разкритието) на липса, но по-точно, че „липсата стига до липса”, че самото това нямане е премахнато и изгубва подпората си. Някой би рекъл: мигът, в който нямането изгубва своята символична и/или въображаема поддръжка, то се превръща в „проста дупка”, или иначе казано- обект. Няма нищо, което буквално да остава там, за да бъде видяно.
      В същото време, и поставено в съотношение на това, очите- веднъж щом са били отстранени от техните вдатини- веднага биват трансформирани от „прозорци към душата” в напълно противоположното на отвори- в принадена „окаяност”. В този смисъл, изтръгнатите очи се явяват като нещото, което е абсолютно и без друго en trop(идващо в повече). Те са излишъкът, или салдото, което не може да бъде пре-вписано в символичната икономика на плюсове и минуси на недостици и допълвания.
      Тези наблюдения могат, непредвидено, да ни помогнат да разберем конструктивната промяна в символичната икономика на субекта, в която Лакан цели да прокара демаркационна линия с неговата формула за това, що е подтиснатост(„липсата достига до липса”): субектът губи самата основна подкрепа на своите желания и в общи линии подпората, която неговата/нейната олицетворяваща вселена е упражнявала върху него/нея в рамките на тази учредителна липса. Това е точната причина, поради която Лакан настоява, че кастрационният комплекс- който е сборният пункт, към който и двете: Фройдисткият разбор на тревожността и неговият анализ на тайнственото, неестествено, мистериозно познато и плашещо в творбата на Ернст Теодор Амадеус Хофман Пясъчният човек; са се запътили и стигат- де факто не е последното стъпало при анализирането на тревожността. Лакан твърди,  че съществува по-фундаментална „първоначална липса”, липса в реалното „структурен дефект(vice de structure), врязан в битието в света на субекта, с който се занимаваме”. Трябва да бъдем внимателни да не възприемаме този иск като вид „философско адаптиране спрямо културните норми на психоанализата”, което би заместило биващата винаги някак полемична представа за кастрацията с много по-приемлива(и доста по-проникновено звучаща идея за структурен недостатък или „онтологически дефект/недоимък”. Лакан няма и най-малкото намерение да отхвърли централната роля, която кастрационният комплекс играе в човешкото преживяване, напротив той се стреми да го разясни. Кастрационният комплекс действа като кардиналния пункт на нашия житейски опит, поради това, че осигурява символично представяне, олицетворяваща опора и следователно начин за справяне с/трансформиране на липсата в реалното.
       С други думи, моментът, в който Лакан отива по-нататък от Фройд по този въпрос не се заключва в разпускането на кастрационния комплекс и понижаването му от ранга на основно и централно правило, а в рязкото обръщане на курса на 180 градуса. Неговото твърдение е, че на дъното на тревожността, не битува (съживен) страх или заплаха от кастрация, а уплаха и заплашване от изгубването на самата кастрация, или иначе казано от губенето на образната подкрепа на нямането- символична поддръжка, предоставена от кастрационния комплекс. Ето и къде окончателно се е прицелила неговата формула „липсата стига до липса” за определянето на тревожността. Основният връх на тревожността не е страхът от кастрация, но вместо това страхът от изгубване на опората, която субектът и неговите/нейните желания намират в кастрацията като символична структура. Именно загубата на тази подпора резултира в появяването на ужасяващите обекти, през които липсата в реалното присъства в символичния диапазаон като неограничено „прекалено голямо наличие”; отблъскващи, мъртвешки предмети, които изместват обекта на желание и успяват да се вестят, на негово място, като причинни връзки на желанието.

  Реализмът на желанието срещу реализмът на стремежа

      По-горните забележки вече осигуряват първите указания на посоката, в която ще търсим за възможна дефиниция на разликата между комедията и необичайното тайнствено, зловещо и смътно познато. Зловещото, мистериозно, неестествено, напомнящо ни на нещо, разчита изцяло на структурата на желанието, базирана на парадокса на обекта на желание и неговата трансцендентна причина. Поводът за желанието е първоначално изгубеният обект на намерение, чиято загуба открехва сферата на действие, в която всички възможни цели на жадуване се появяват. Предметната причина на желанието бива структурно изключена от полето на искане(и неговите обекти), или иначе казано от Другия. Това всяческо прекъсване на връзките между реалния обект и действителността(учредена от Другия) е от висша същественост за възможността на тайнственото, зловещо, необичайно и бегло познато: В случай, че предметната причина изплува на нивото на Другия(вместо да бъде „представена като отсъстваща”), тя поражда зловещото, мистериозно, но и плашещо близко. Добър образец за тази антиномия на Другия и предметната причина, която не може да се появи на същото равнище, е даден от Младен Долар по повод илюстрацията на двойнствеността в тайнственото, зловещо, неестествено познато. Ако, както Лакан мисли, някой може да има достъп до реалността, до света, в който този някой може да се разпознае, при условие на загубата, „отпадането” на обекта А, тогава двойникът е огледалният образ, в който обектът А е включен. Въображаемото започва да съвпада с реалното, предизвиквайки разтрошаваща тревожност. Двойникът е същият като мен плюс обекта А, този невидим дял от съществуване, добавен към моя образ. В случай, че искаме огледалното подобие да съдържа обект А, едно намигване или кимане е достатъчно. Лакан използва втренченото взиране като най-доброто представяне на този липсващ предмет; в огледалото някой може да види очите си, но не и погледа, който е частта, която бива изгубена. Но представете си, че някой човек би бил в състояние да види как отражението му затваря очите си: това би направило, така, че обектът да се яви като поглед в огледалото. Ето какво се случва с двойника; и тревожността, която двойникът произвежда е най-сигурният знак за появяването на предмета.
      Така някой би възкликнал, че мистериозното зловещо, неестествено, но и някак близко е основано върху, и същевременно експлоатира реализма на желанието: изплуването на онова, което „би трябвало да е останало тайно и скрито”- по Шелинговата дефиниция- предизвиква сгромолясване на реалността(както, поначало, реалността на копнежа). Литературата относно зловещото, тайнствено, нетипично, но някак познато се насочва към и се заиграва със заплахата от този колапс, освен това може да се каже,че тя се задява с фундаменталната неяснота и двойнственост на щението: желанието не може да иска реалното, което го кара да жадува; все пак то също така е изкушено да фантазира относно включването на тази кауза към себе си в саморазрушително (свръх)осъзнаване, или формулирано по друг начин, именно свръх-реализацията, на която се натъкваме в обезпокоителното тайнствено, неестествено и плашещо познато. Това е предаване на свръх-реалност, посредством което преминаваме на другата страна- което не е както в случая с реализацията в излишък при комичното.
      Във връзка с конкретния „реализъм на желанието”(учредителната липса няма как да стигне до това да я няма без действителността, съградена около разпадането на това нямане), комедията поема крайно нереалистична позиция: липсата стига до липса, мъртвешкият предмет се явява, където не трябва да бъде, Другият и обектът се показват на същото равнище- но какво от това? Нищо ужасно не се случва, по-скоро е страшно забавно. 
      Несъмнено, комедията не се позовава по законите на „реализма на желанието”, т.е. законите на действителността, подкрепени от структурата на копнежа. Напротив, тя възстава срещу тях по най-просташкия и крещящ начин. Но същевременно, все още, не съществува комедия, в рамките на която не бихме могли да не усетим пълното и отличително чувство, че има нещо много истинско в цялата тази нереалистичност. Сякаш комедията отваря дума за различно реално от човешкото преживяване, реално, което поначало не се придържа към правилата на желание(което не е същото като да кажем, че „ги престъпва”. Комедията съчетава по странен начин „невероятното” с твърде практичното усещане за заземен реализъм. Тя избягва идеализирането, но все пак остава чудато оптимистична относно задоволителните резултати и последствия от всичко, което се случва. С оглед на това, не би ли трябвало, някой да стигне до извода, че реализмът на комедията е всъщност реализъм на подтици, което е „нереалистично” точно в смисъла, описан по-горе? Предприемчивостите винаги намират удовлетворението си, независимо от обективния резултат от тяхното дирене. Те притежават крайно упорит свойствен начин да се завръщат към положението си, което е изместено още в началото.
      Връщайки се към нашия образец: в комедията, кихането на труп не е мъртвешкия обект/реално, което няма работа там, то е реалното от едно много различно човешко преживяване, което би могло да се формулира по следния начин: мъртъв или не, човекът още си киха. Или: кихането винаги се връща на мястото си(дори тогава, когато това място вече не е там). Или иначе казано, това, което комедията се стреми да прокара, пресъздавайки и предписвайки е именно обекта на неудържимия стремеж.
      От тази перспектива можем ясно да прозрем как това, което обикновено се споменава като „витализма” на комедията(фактът, че тя дава вид, че съумява да изопне и продължи живота отвъд всичките закони на вероятност), всъщност не е нищо друго освен витализма на Танатоса или така наречения инстинкт за смърт. С други думи, жизнеността на вътрешното душевно противоречие на самия (човешки) живот. Далеч от това да се позовава на нещо в нас, което „иска да умре”, или което има намерение да се домогне до смърт и разрушение, представата на Лакан относно „инстинкта за смърт” се отнася до ексцеса на самия живот. У човешкия субект, битува нещо, което има за своята единствена цел да продължи да живее, обезсмъртявайки се и продължавайки рода си, безогледно на това как се чувства субекта относно това решение, взето урболешката без негово/нейно съгласие и на това как той/тя води живота си.
       И тъй като идеята за Танатоса често намира мястото си сред спорните въпроси в съвременните философски дебати и е донесла на Лакан лошата слава, на личност, приписваща на смъртта решаващата роля в човешката субективност(по протежение на Хайдегерското битие към смъртта), не е редно да се набляга прекалено много на гореспоменатия пункт. Инстинкът за смърт според Лакан е точният повод за това, че даден субект никога не може да бъде сведен до хоризонта на неговата/нейната смърт. Това от друга страна, не е като да заявим, че в ролята си на ексцес на живота Танатоса ни спасява от нашата ограниченост, или че „този безсмъртен непотушим живот”(Лакан) ще продължи да си тече и след като умрем, че нещо от нас ще го надживее. Архетипният комичен образ на, да кажем, пламенен навик, или тик, продължаващ да упорства даже и след като субектът е вече мъртъв(или заспал, или неразположен по какъвто и да било друг начин), е начинът, по който комедията прави осезаема вродената и винаги вече съществувала двояка природа на човешкия живот, неговото душевно разделяне и вътрешното му противоречие. „Реалният” живот е точно животът, който не е отвъд нашия живот в реалността(не се носи от, нито пък зависи от Нещото, което се е изгубило от действителността), той е привързан към него по конститутивно объркан начин. За комедията реалния живот е действителността на нашия живот, биваща извън собствените си членчета и места на свързване. Профитирайки от строежа на неудържимия стремеж, комедията не чете каквито и да било проповеди, че нещо от живота ни щяло да продължи да живее самостоятелно, когато умрем, а по-скоро привлича вниманието ни към факта, че нещо от нашия живот си живее на своя глава в момента на говорене, т.е. във всеки миг от живота ни. Тя още насочва интереса ни към обстоятелството, че по известен начин кихането(или какъвто и да било друг тик, навик или фикс идея, които комедията е избрала да изведе на преден план) винаги вече си е било скачено за нас и неизлечимо свързано с нас, също така все още съумяващо да води някак си независим живот. Именно това е заложено в становището, което представихме по-рано: същинският предмет на комедията не е просто този тик, привичка, или кихане, а точно този интервал, който едновременно разделя и съединява кихането и тялото му, адета и привикналия негов предявител, усмивката и лицето, което я е произвело, удоволствието и причината му... Това е тази логика на разместване в структурата(като иманентно нищо), която споява комедията с движещата сила на различните подтици и разграничава комедийния жанр от зловещото, неестествено, мистериозно познато, което е обвързано с динамиката на жеалние с помощта на неговите собствени трактовки за учредителната липса(като недостъпно за сетивата нищо).


Аленка Зупанчич, filozofski vestnik 2005г

превод на Александър Павлов 2015г

Натиснете тук, за да разгледате симулацията в пълен размер.

Тя е направена на базата на снимки на луни на Юпитер и Сатурн, които са използвани само за сравнение и целта е да илюстрират как ще изглежда Плутон от борда на "Ню Хърайзънс"през следващите дни. Цветовете показват какви данни през кои дни ще бъдат получени.

Със синьо са показани навигационните снимки - такива снимки ще бъдат свалени до неделя, 12-ти юли.

Със зелено са показани снимки, които ще бъдат свалени в последния момент преди облитането - на 13-ти юли, т.нар. "фейлсейф"снимки, в случай, че "Ню Хърайзънс"не успее да облети Плутон.

С жълто са показани снимки, които ще бъдат свалени на 16 юли - това е първи поглед към повърхността на Плутон с голяма разделителна способност.

С пурпурен цвят са обозначени високо приоритетни снимки - такъв тип снимки ще бъдат свалени до 20-ти юли.

Остават малко повече от две седмици до голямото събитие - близкото облитане на автоматичната станция "Ню Хърайзънс"на малката планета Плутон.

Какво да очакваме?

Накратко:

1. "Ню Хърайзънс"ще прелети най-близко до Плутон на 14 юли в 14:49 ч. българско време.

2. Всеки ден "Ню Хърайзънс"се приближава с цели 1.2 милиона километра към Плутон.

3. Ню Хърайзънс има две камери:

Камера LORRI, която има зрително поле от 0.29 градуса и мащаб в пиксели от 4.94 микрорадиана. Тя е в състояние да прави монохромни (черно-бели снимки)

Камера MVIC, която има зрително поле от 5.7 градуса и мащаб в пиксели от 19.77 микрорадиана. Тя може да прави цветни снимки.

4. Екипът на мисията е обещал публикуване на всички снимки от LORRI в реално време (които са с висока разделителна способност и черно-бели), но не и на снимките от MVIC (с ниска резолюция, цветни).

5. На 24 юни за последен път "Ню Хърайзънс"успя да заснеме всички луни - Плутон, Харон, Никс и Хидра в рамките на една снимка. Всички снимки оттук насетне няма да показват всички обекти в рамките на една снимка.

6. В периода до 12-ти юли "Ню Хърайзънс"ще прави редовни снимки на Плутон, Харон, Никс и Хидра. Те се използват за навигация.

7. Плутон ще бъде по-голям от зрителното поле на камера LORRI в рамките на по-малко от 24 часа, около периода на най-близкото сближение на 14-ти юли.

8. Тъй като Плутон и Харон се въртят бавно, веднъж на всеки 6.4 дни, всички от най-добре осветените снимки с висока резолюция, с които ще разполагаме, ще показват само едното полукълбо. Другото полукълбо на Плутон ще бъде заснето при резолюция от 38 километра/пиксел около три дни преди голямото сближаване.

9. Наклонът на оста на Плутон е голям, подобно на Уран, така че в северното полукълбо е лято. Всички снимки от голямото сближение ще показват осветения от Слънцето северен полюс.

10. Само около 1% от научните данни ще бъдат изпратени към Земята в периода около най-голямото сближение. Тук ще има и снимки, които са подбрани от учените поради високата им научна стойност и високия обществен интерес към тях.

11. Свалянето на останалите данни и снимки ще започне през септември септември.

До 12-ти юли "Ню Хърайзънс"ще прави редовно снимки на Плутон, които ще бъдат публикувани в реално време на този сайт: http://pluto.jhuapl....unter/index.php . Тези снимки се използват основно за навигация. Но след 12-ти юли трябва да бъде направена още една процедура. Тъй като ние посещаваме Плутон за пръв път, съществува реален риск "Ню Хърайзънс"да се сблъска с някаква неоткрита луна или частички от неоткрити пръстени. Достатъчен е обект с размер на песъчинка, който да се сблъска с пътуващия с висока скорост"Ню Хърайзънс", за да го разруши и провали мисията. Затова на 12-ти и 13-ти юли "Ню Хърайзънс"ще насочи антените си към Земята и ще изпрати научни данни от всички инструменти - в случай, че не успее да прелети успешно на Плутон. Броени часове преди голямото облитане, на 13-ти юли, ще има последно свързване на "Ню Хърайзънс"със Земята, при което ще бъде  изпратена снимка (виж диаграмата в началото на статията - снимка, обозначена със зелено). Така дори и при кошмарния сценарий ако "Ню Хърайзънс"не успее да облети Плутон, пак ще имаме снимка от него с известни детайли на повърхността.

Тогава през следващите 24 часа (на 14-ти юли) "Ню Хърайзънс"ще се концентрира върху наблюдаването на Плутон, ще събира научни данни и ще прави снимки с висока разделителна способност. През това време той няма да комуникира със Земята. Едва късно вечерта на 14-ти юли или през нощта срещу 15-ти ще получим (ако всичко е успешно) дългоочаквания сигнал, че "Ню Хърайзънс"успешно е посетил Плутон и се отдалечава от него.

След това, на 15-ти и 16-ти юли, в сряда и четвъртък, ще бъдат изпратени част от направените снимки и основни научни данни. Друг пакет данни и снимки ще бъде свален между 17-ти и 20-ти юли.

След 20-ти юли, в продължение на близо два месеца, "Ню Хърайзънс"ще започне да изпраща към Земята данни от т.нар. нискоскоростни инструменти - SWAP, PEPSSI и SDC. Чувствителните данни ще бъдат свалени до 14-ти септември и дотогава няма да постъпват нови снимки. Всички останали снимки ще бъдат свалени след 14-ти септември, при това в режим на компресия тип lossless - без да имат артефакти, които често възникват при другия тип компресия - lossily. Всички първоначални снимки, които ще получим, ще са от втория тип компресия - lossily и биха могли да имат артефакти, но ще отнеме година за свалянето на всички снимки и данни в режим lossless.

Източник: Planetary.org

http://www.space-bg.org/

http://www.cosmos.1.bg/

С два златни медала отборът се нарежда вчелните места на класирането

С общо шестмедала се завърна олимпийският отбор по математика след първокласно представяне в Младежката балканска олимпиада съобщиха от СРООПН. Тази година олимпиадата беше проведена в Сърбия от 24 до 29 юни. Иван-Александър Мавров и Евгени Кайряков се завърнаха с най-високото отличие – два златни медала. След тях се нареждат Борислав Антов със сребърен медал и Кирил Бангачев, Борис Барбов и Кристиян Василев, които спечелиха бронз в голямото състезание. 

От 1997 г. досега българският отбор е завоювал общо 34златни, 55сребърни и 18 бронзови медала. За този период от 18 години страната ни е била 14 пъти в челната тройка на отборното класиране, като 6 пъти се е нареждалана първо място. През 2014 г. българските състезатели се завърнаха с 1 сребърен и 5 бронзови медала.

Отборът, който представи България с изключителни постижения, беше в следния състав:

Иван-Александър Мавров, СМГ

Евгени Кайряков, ОМГ-Пловдив

Кирил Бангачев, СМГ

Борис Барбов, СМГ

Кристиян Василев, ПЧМГ

Борислав Антов СМГ 

Обичаната професор Светлана Стефанова Димитрова

се възвиси в научния храм като духовен водач и нравствен маяк на българските психолози и педагози

(17.03.1933 г. - 18.05.2015 г.)

от Капитан I ранг, о.р., проф. дпсн, инженер Илия Петров Пеев

ВВМУ “Н. Й. Вапцаров”, гр. Варна

На 21 май 2015 г. Председателят на Управителния съвет на Дружеството на психолозите в България доцент д-р Пламен Луков Димитров изпрати по „BGPsychologyForum” до всички български психолози скръбна вест:

„Напусна ни обичаната проф. д-р Светла Димитрова.

С дълбока скръб съобщаваме, че на 18.05.2015 г. след дълго боледуване почина проф. д-р Светла Димитрова. Загубихме един прекрасен човек и психолог, който ще остане завинаги в сърцата ни.

Опелото ще се отслужи на 23.05.2015 г. (събота) от 12:00 часа в Софийски централни гробища.

ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА Й ПАМЕТ!”

Едва ли има човек по света, който познава професор доктор на педагогическите науки Светлана Стефанова Димитрова и да не изпита болка от тежката вест, защото тя обичаше всички и се радваше на обичта на всички.

Професор Светлана Димитрова живя в един щастлив и хармоничен свят на човеколюбие и многоизмерна обич - към семейството, към студентите и колегите, към спорта, психологията и педагогиката, към науката и творчеството, към чистотата и красотата на човешките взаимоотношения. Може би именно поради това най-голямата част от нейното научно наследство е свързано с изследвания на моралната чистота на човека и холистичния подход към личността,  екологията на човешкото развитие, спорта и здравето.

Многоизмерната обич, сред която живя даровитата психоложка и педагожка, развиваше и нейния многостранен талант и харизматичната й личност, даваше й огромна енергия да зарежда с жар и ентусиазъм всички, с които тя работеше умело и им се раздаваше всеотдайно.Тези типично нейни способности и компетенции бяха заслужено високо оценени на вълнуващото честване на 80-та годишнина на именитата изследователка през месец март 2013 г. в Националната спортна академия „Васил Левски”, на която тя посвети повече от 50 години от своя академичен живот. По време на юбилейното тържество професор Светлана Димитрова изнесе публична лекция и направи презентация на второто издание на своята монография „Формулата на човешкото развитие (Курт Левин, Юри Бронфенбренер, Светлана Димитрова)”.

Има някаква дълбока символика и знамение в съвпадението на следните два многозначителни съдбовни факта:

Първо: Възторженото честване на 80-та годишнина на почитаната от научната общност в България професор Светлана Димитрова на 15 март 2013 година се състоя в Заседателната зала на НСА „Васил Левски” на фона на олимпийските кръгове и вълнуващия текст от Българския всеучилищен химн „Кирил и Методий” на академик Стоян Михайловски:

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!”

Второ: Професор Светлана Димитрова почина в навечерието на най-красивия и всенароден български празник 24 май - Денят на нашата духовност, Денят на българската просвета, наука и култура и на славянската писменост, в който отдаваме нашата почит и признателност към великите християнски учители, равноапостоли, светите братя Кирил и Методий – покровителите на Нова Европа. Ден, в който Българският всеучилищен химн „Кирил и Методий” по отколешна традиция звучи във всички български селища и училища.

Огромното научно наследство на професор Светлана Димитрова беше оценено по достойнство и в Приветствието на Дружеството на психолозите в България по случай нейния 75-ти рожден ден през 2008 година, в което се казва:

“Приносът Ви към всички сфери на психологическите изследвания и ролята Ви за утвърждаването на спортната психология като водещ дял на приложната психология в България са впечатляващ пример за няколко поколения психолози. Като член на Етичната комисия на Дружеството на психолозите, Вие, професор Димитрова, в добри и трудни години продължавате ежедневно да ни зареждате с неизчерпаемата си енергия и ценните си идеи за развитието на професионализма и социалната отговорност на психологическата общност в България.”.

Житейският и творческият път на професор Светлана Димитрова е увличащ пример за подражание на няколко поколения български учени главно с високата си професионална компетентност в научните изследвания, богатата духовност, етичност и харизма, които се излъчват от нея.

Светлана Стефанова Димитрова е родена в гр. Враца на 17 март 1933 г. в семейство на интелектуалци. Нейният баща д-р Стефан Стойчев е юрист, защитил докторат по правни науки в Германия в периода 1923 - 1925 г., а майка й Евгения Стойчева е лекарка. Семейната среда дава силен тласък в нейното развитие. През 1950 г. завършва гимназия с пълен отличен успех, а през 1956 г. се дипломира в Националната спортна академия “Васил Левски” (бившият ВИФ “Георги Димитров”) със специалност спортен педагог и ЛФК (кинезитерапия).

От тук нататък спортната психология и спортната педагогика стават нейно призвание.

През 1957 г. започва редовна аспирантура в НСА “Васил Левски” и същевременно се обучава по специалността "Психология"в СУ "Климент Охридски". През 1970 г. защитава дисертация по психология и придобива научната степен “кандидат на науките” (доктор). Темата на кандидатската дисертация е: "Промени в устойчивостта и колебанията на вниманието у тъкачки под влияние на трудовия процес и физкултурната пауза"с научен ръководител професор Ема Герон и рецензенти проф. А. Ц. Пуни от Петербург и проф. Здрава Иванова.

През 1995 г. защищава дисертация по педагогика и придобива научната степен “доктор на педагогическите науки”. Темата на докторската дисертация е: "Субекто - субектен подход в екологията на човешкото развитие", а рецензенти са проф. Ст. Жекова, проф. Н. Хаджиев и проф. Н. Попов.

През 1971 г. е избрана за доцент по психология в НСА, през 1992 г. става извънреден професор в ЮЗУ “Неофит Рилски”, а от 1996 г. е професор по спортна психология в НСА “Васил Левски”.

Професор Светлана Димитрова се отличаваше с жизнена енергия и непрестанно търсещ изследователски дух. Има над 200 публикации (монографии, студии, статии, научни доклади), като 50 от тях са в чужди издания на немски, руски и английски език, в т.ч. и доклади на международни конгреси по спортна психология. Автор е на 6 учебника.

С изключително голям интерес се ползват от психолозите и спортните педагози монографиите на професор Димитрова:

- Психологически проблеми на физическото възпитание в училище", 1975 г., 180 стр.;

- "Изкуството да побеждаваш", 1988 г., 110 стр.;

- "Психолого-педагогическите подходи при възрастовото развитие на подрастващите", 1989 г., 1992 г., 105 стр.;

- "Екология на човешкото развитие, спорт и здраве", 1996 г.,1999 г., 320 стр.

- „Основи на холизма във възрастовото развитие на подрастващите”, под печат.

Освен тях с присъщата за професор Светлана Димитрова вещина и задълбоченост са разработени много други проблеми в психологическата наука и практика:

- Управлението на мотивацията за спортна дейност при подрастващи;

- Изследване връзката на спортуването с интелектуалната активност на личността;

- Физическо възпитание и хармонично многостранно развитие на подрастващите;

- Интелект, физическо възпитание и интелектуализация на двигателното обучение;

- Параметри и механизми на интензификацията на учебния процес по физическо възпитание;

- Познавателната дейност – фактор за повишаване качеството и ефективността на учебния процес по физическо възпитание;

- Проблеми на интелектуализацията на учебния процес по физическо възпитание;

- Психологически закономерности на взаимозависимостта между физическото възпитание на подрастващите и тяхното личностно-дейностно развитие.

- Особености на единството между познания и действие в учебния процес по физическо възпитание;

- Изследвания върху процеса на изграждането на представата за движение при формиране на двигателния навик;

- Физическото развитие на военнослужещите на съвременния етап;

и др.

Проф. Светлана Димитрова изследва също така и психологическото и възпитателното въздействие на паневритмията, прави публикации върху теоретико-практическата обвързаност на паневритмията с някои от водещите научни теории и знания относно развитието на съвременния човек:

- Паневритмията и екология на човешкото развитие - Първа научна конференция, 21 октомври 2001 г., НСА „Васил Левски”.

Тя стига до извода, че паневритмията се очертава като перфектно средство, удовлетворяващо изискванията за екологично чисто развитие на личността.

Като ключови думи в научното творчество и личния живот на професор Димитрова се открояват хармонията, етичността, екологията (разбирана и като нравствена екология).

Като висок научен принос в развитието на психологическата наука у нас и в чужбина може да бъде оценен прилагания от професор Димитрова холистичен подход при изследване на човешката психика и субект-субектния подход в екологията на човешкото развитие. Оригинална е също така и друга нейна разработка - за физическото възпитание и спортът като медиатори на субект-субектния подход към здравето и развитието на човека.

Отчитайки духовната криза и растящата агресия в обществото, в т.ч. и сред подрастващите, както и тревожните темпове с които се разпространяват наркотиците, препоръчваме на педагозите в българските училища да внедряват концепцията на професор Светлана Димитрова за екологизирано развитие на личността при подрастващите.

Освен като учен и творец, професор Светлана Димитрова се отличава с активна обществена дейност, което проличава от проследяването на заеманите длъжности и изпълняваните професионални функции:

1969 г. – Заместник-ръководител на катедра "Психология"в НСА “Васил Левски”;

1973 г. – Заместник декан по учебната работа на Треньорски факултет;

1990 - 2002 г. – Завеждащ сектор "Психология";

1963 г. и 1968 г. - Член-учредител на FEPSAK и YSSP;

1967 г. - Член -кореспондент на комисията "Труд и спорт "при ЮНЕСКО;

1971 г. - Член на научната комисия при FEPSAK;

1970 - 1995 г. - Член на редколегията на сп. "Наука и спорт" (Въпроси на физическата култура);

1974 - 1990 г. - Председател на научната комисия при БФХГ;

1989 - Член на СНС по "Психология"и негов научен секретар;

1990 г. - Член на управителния съвет на федерация "Спорт в училище";

1994 г. - Член на Научния съвет на Института по Психология при БАН;

1995 г. - Експерт-рецензент в международната редколегия за издаване на "Европейски годишник по Спортна психология";

1996 г. - Член на Експертния съвет към Комитета за младежта и спорта (Държавна агенция за младежта и спорта);

2000 г. - Член и научен секретар на Комисията по "Обществени науки"при ВАК;

2002 г. - Член-представител на ДАМС в комисията за изработване на Национална програма "За децата на България";

1971 до 2007 г. - Научен ръководител на 20 аспиранти - от тях вече трима доктори на науката, 6 - доценти и 5 професори;

1969 - 2000 г. - Научен ръководител на 16 национални комплексни изследователски програми, приключили всяка с Национална научно-приложна конференция;

Професор Димитрова е участвала в повече от 100 национални, международни и световни научни форуми. Активно участва в организационните комитети на националните конгреси по психология.

Впечатляващи са и заслужените награди и обществени признания на професор Светлана Димитрова през нейната 50-годишна научна и преподавателска работа като психолог:

1979 г. - Медал от FEPSAK "За личен принос в развитието на Европейската психология на спорта";

1983 г. - Орден "Кирил и Методий";

1983 г. - Звание "Заслужил деятел на физическата култура";

1985 г. - Медал на МОН "За педагогическо майсторство";

2000 г. - Включена в юбилейната книга на врачанска област - "XX век - личности и съвременници" - стр. 261 – 262;

2001 г. - Медал за принос в развитието на НСА (по случай 60 г. на НСА “Васил Левски”);

2002 г. - Медал за принос в развитието на българската художествена гимнастика;

Внимателното запознаване с богатото педагогическо и психологическо наследство на професор Светлана Димитрова позволява да се откроят и някои от тайните на творческото дълголетие на професор Светлана Димитрова и силата на нейния нравствено възвисен дух:

1) Професор Димитрова е жизнерадостна, добронамерена, оптимистка, търпелива. Ръководи се от едно важно правило в психологията – за да съхрани яснотата на мисленето си, човек трябва да остава оптимист във всяка ситуация!

2) Най-добрият начин да се съхрани здравето е да се учи непрекъснато, честно и активно да се мисли. Освен това умните хора водят по-здравословен живот.

3) Животът на човека се определя от наследената генетическа програма и външните фактори, околната среда. За професор Димитрова е характерно, че успешно се адаптира към промените в живота и храбро усвоява новата среда, а това неминуемо предизвиква симпатии у околните.

4) Ръководи се от ясни и чисти убеждения, непоколебими принципи, но при общуването с другите хора е уважителна, скромна и спокойна.

5) Професор Димитрова нагледно потвърждава заложената от академик Николай Амосов хипотеза, че у човека има две възрасти – едната е биологическа, а другата е изобретена от самия човек за ориентация във времето.

6) Чувства се щастлива, защото за нея работата и хобито съвпадат. Нейното вдъхновение в работата и жизнена енергия, умението й да се съсредоточава върху главното, вътрешната съзнателна самоорганизация, високата самодисциплина и издръжливост позволяват да постига високи научни постижения и като учен и като организатор в науката.

Работи всеки ден, защото знае, че работата тренира духа, тялото и мозъка.

7) Професор Светлана Димитрова се занимава с активна обществена работа и подтиква хората да мислят активно. Продължава да ръководи докторанти и оказва помощ на младите хора в науката.

Това е достойно за подражание и почит!

Значимото творческо наследство на видната българска психоложка ще продължи да вдъхновява нейните последователи и почитатели, а чистият й морал ще продължава да бъде нравствен коректив в дейността на сегашните и бъдещите поколения учени.

Още нещо много съществено и изключително интересно за личността и многостранното творческото дарование на професор Светлана Димитрова, което е известно предимно на нейните най-близки колеги, съратници, почитатели и ценители:

От дълбока древност е известно, че психологията е наука за душата. Призванието на добрия психолог е да намери добър изказ за човешката душа – като лек и като мехлем.

От дълбока древност също е известно, че най-искреният и най-дълбок изказ на човешките преживявания се съдържа в поезията, защото стихът се изрича на един дъх като огън, със страдание и вдъхновение, като патос[1] и послание едновременно.

В своето фундаментално изследване „Първите творци и раждането на изкуството в зората на човешката история” Чип Уолтър доказва уникална хипотеза: „Най-голямото нововъведение в историята на човечеството не били каменните сечива, нито стоманения меч, а изобретяването на символичните образи от първите творци.”

Придържайки се към този факт, професор Светлана Димитрова е извървяла сложния път на учения от изследванията на тайните на душата в психологическата наука до духовното си поетично завещание и посланията в нейната стихосбирка “Сенки от огъня”, които са адресирани към сегашното и бъдещите поколения. Тези иновации в поезията на професор Димитрова ценителите на съвременното изкуство ще оценят по достойнство.

Освен с таланта на нежен и фин психолог, професор Светлана Димитрова притежаваше и поетична дарба, която е носила в душата си през целия си живот. През 2008 година, за нейната 75-та годишнина, ценителите и почитателите на професор Димитрова бяха впечатлени със стихосбирката й “Сенки от огъня”.[2]

С тази стихосбирка професор Светлана Димитрова участва в Европейската нощ на учените през 2008[3], организирана от Съюза на учените в България, акцентът на която беше поставен върху три основополагащи направления в научното и технологичното развитие - Биология, Химия и Екология. Специално трябва да подчертаем, че Екологията, респективно Нравствената екология на човека и човешкото развитие беше едно от трите тейни любими изследователески полета, наред със спортната психология и комплексното хармонично изграждане на човешката личност. Тази нейна морална чистота и извисена духовност в съчетание с богатството на изследователските й интереси и постижания в областта на психологията и педагогиката, безспорно и заслужено отреждат на професор доктор на педагогическите науки Светлана Стефанова Димитрова почетната роля в храма на българската наука!

Заради високите художествени и нравствени ценности нейното схотворение „Послание”, представено на научния форум „Европейската нощ на учените ‘2008”, е публикувано и в специалния поетичен сборник „Стъпки” със стихове на български учени (стр. 56), издаден от Съюза на учените в България в печатница „АСИ принт” в София през месец септември 2008 г. чрез сдружение „Европейска интеграция и информация”, специално за Европейската нощ на учените през 2008 [ISBN 978-954-9928-31-0]:

http://www-it.fmi.uni-sofia.bg/re-came/files/documents/pub/kniga.pdf

http://e-ecodb.bas.bg/zb/popular/283_boev_2008_krakow.pdf

Още от юношеството си именитата българска психоложка умело е изливала чувствата си в стихове. По признанието на авторката от това й е олеквало, а душата й е намирала успокоение и катарзис.

Незабравимо е обръщението на професор Димитрова към читателите преди да прочетат първия стих: “Едва сега, в моята 75-годишнина, набрах куража да открехна прозореца на душата си. Затова, знай, че поглеждайки в него и докосвайки страниците на тази книга, ти докосваш душата ми. Моля те, не я наранявай. Приеми написаното с разбиране и със снизхождение за неговите несъвършенства.”

В стихотворението “Послание”[4] професор Светлана Димитрова остава вярна на научния и поетичния си житейски път и отправя своето духовно обръщение към българските учени:

Оставих ли следа,

в научната ви свяст?

Запалих ли свещта

В душевната ви страст?

Та да творите занапред,

без да се спирате пред нищо

и да множите своя ред,

да грей науката лъчисто.

И поглед вперили в проблем

очи да не навеждате във страх,

че може той да е голем

и да надхвърля вашият замах.

Но коленичили в молитвен плам

пред храма на Науката велика,

да помните – Човекът е голям,

когато с мъдрост истината свята вика!

През целия си академичен живот професор Димитрова възприемаше университета като храм на науката и познанието.

В Международната година на Светлината с научните си постижения и поетичните си дарования професор Светлана Стефанова Димитрова зае своето достойно място както в храма на науката, така и в храма на поезията.

Професор Светлана Димитрова ще продължи да озарява със своето сияние творческия път на сегашните и бъдещите поколения научни дейци и художествени творци в ролята си на Небесен учител по психология, педагогика и морал!

Нейните книги и щедрата й доброта остават при хората на планетата Земя!

ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА Й ПАМЕТ!

Капитан I ранг, о.р., професор, доктор на психологическите науки, инженер Илия Петров Пеев

ВВМУ “Н. Й. Вапцаров”, гр. Варна

23.05.2015 г.

гр. Варна

Две планети смятани, за подходящи за живот извън слънчевата ситема не съществуват, съобщават учени. Сигналите, „запечатани“ в слънчевата светлина, за които се смяташе, че произхождат от планетите, може да са били предизвикани просто от променящата се магнитна активност на звездите им.

Въпреки, че проучването определено не приключва темата, учените казват, че подсилва нуждата от по-подробно проучване и анализ на сигналите от планетите и звездите. „Това е голямо предупреждение що се отнася до интерпретирането на (малки) сигнали за които може да се смята, че идват от планети,“казва Стефани Удру, астроном в университета на Женева.

Източник: https://www.sciencenews.org/

Карлос Моедас, комисар по научните изследвания, наука и иновации на ЕС и Ван Ганг, китайският министър на науката и технологиите, са обсъдили на 29 юни сътрудничеството между ЕС и Китай в областта на научните изследвания и иновациите в рамките. Срещата се е състояла в рамките на 17-та среща на високо равнище между ЕС и Китай.

 Карлос Моедас подчерта голямото значение за ЕС и Китай да си сътрудничат като равнопоставени партньори в стратегически области от общ интерес за справяне с глобалните предизвикателства и насърчаване на устойчивия растеж. "Китай се превърна в основа на науката и технологиите. Европа трябва да се обвърже с Китай в контекста на отворената наука, отворени иновации и отворени към световната политика. Днешните споразумения са стъпка към глобалната изследователска работа, обръщайки общи обществени предизвикателства и разработване на съвместни иновативни решения."

ЕС и Китай решиха:

• създаване на нов механизъм за съвместно финансиране в подкрепа на съвместни проекти за изследвания и иновации в стратегически области. Ще се финансира чрез Хоризонт 2020, програма за научни изследвания и иновации на ЕС, както и съответните научноизследователски и иновационни програми за финансиране от китайска страна.

• работи за осигуряване реципрочен достъп до техните съответни изследвания и финансиране на иновациите програми чрез подходящи правила за участие, редовен обмен на данни и своевременно предоставяне на информация за участниците.

• стимулиране на сътрудничество в областта на граничните изследвания чрез подписване на споразумениеза изпълнение между Европейския съвет за научни изследвания и фондация Природни науки на Китай, която ще менажира за по-големи научни постижения и научноизследователско сътрудничество между изявени китайски и европейски учени.

• засилване на дългогодишно сътрудничеството между Съвместния изследователски център на Европейската комисия и на Китайската академия на науките. 

По време на разговорите бяха засегнати теми свързани с храните, земеделие и биотехнологии, научните изследвания, иновациите и сътрудничеството по въпросите свързани с урбанизацията. Партньорството между ЕС и Китай свързано с урбанизацията започва през 2012 г., като обновява споразумението от 1998 г. по наука и технологии и други тематични области от общ интерес, като например енергетиката, ИКТ, авиация, и здраве.

Евгения Дингилска, Антон Лазарев и Виктор Георгиев са първите избрани български стипендианти по програмата на АББ – фондация „Юрген Дорман“.

Трима български студенти от Технически университет – София и неговия филиал в Пловдив получават пълна стипендия за обучение, осигурена от стипендиантската програма на АББ за инженерно образование – фондация „Юрген Дорман“.

Виктор Георгиев от факултета за френско обучение по Електроинженерство, специалност „Електроинженерство“, ТУ-София, Евгения Дингилска от факултет „Машиностроене и уредостроене“, специалност „Полиграфия“ и Антон Лазарев от факултет „Машиностроене и уредостроене“, специалност „Машиностроителна техника и технологии“, от филиала в Пловдив са избраните между общо 12 кандидати, достигнали до последния кръг на подбор.

Освен за обучението, стипендията осигурява средства за закупуване на компютър.

„България е една от 10-те държави, в които фондация „Юрген Дорман“ предоставя стипендии на студенти с много добри академични постижения, както и на такива, които се нуждаят от финансова подкрепа, за да могат да продължат образованието си“, коментира Павел Хронц, мениджър „Човешки рерсурси“ в АББ България. „В договора за стипендията няма клауза за задължителна работа в АББ след дипломирането“, подчертава още той.

Тримата студенти бяха обявени на събитие по повод годишнината от откриването на втората производствена база на АББ в гр.Раковски от изпълнителния директор на компанията Екехард Нойрайтер и представители на учебното заведение – зам.-ректора по международна интеграция и връзки с обществеността на ТУ-София – проф. д-р. инж. Валери Младенов, както и проф. Галидия Спасова, декан на Факултет по електроника и автоматика, и проф. д-р инж. Пепо Йорданов, декан на Факултет по машиностроене и уредостроене от филиала в Пловдив.

АББ (www.abb.bg) функционира в България чрез една компания с централен офис в София, както и с офиси и клонове в пет локации. Производствените бази на АББ в страната се намират в гр. Петрич – за продукти ниско напрежение, в гр. Севлиево – за продукти високо напрежение, и в гр. Раковски – за продукти ниско и средно напрежение. Компанията разполага и със сервизен център за турбокомпресори в гр. Варна, както и с Общ център по счетоводство и човешки ресурси в гр. Раковски. АББ има повече от 2000 служители в България.

АББ (www.abb.com) е лидер в производството на технологии за енергетично и автоматизирано оборудване, които дават възможност на битови и промишлени клиенти да подобрят ефективността си, намалявайки вредното влияние върху околната среда. Групата АББ има свои компании в около 100 държави и разполага с над 140 000 служители.

      УВОД:

          Всяка пропаганда, независимо колко свещена и правдоподобна изглежда отвън, опира до добре забулена измама в ядрото си. Това е така, защото сугестиите, целящи да променят обществените нагласи по пътя към убеждаващо въздействие, често биват напомпвани от хиперболизации и екипирани с неистинна информация, ето защо, за да бъдат ефективни в представите на целевите групи,се нуждаят от мост към реалността, чиято солидност е меко казано измамна. Добре пазена тайна е, че за да направиш идеите си осъществими,трябва да съумееш, да излъжеш първо себе си, докато не повярваш в тях и после другите, докато не повярват в теб.Тъй нареченият, фиктивен мост към реалното, по който преминава тази добре пазена тайна, се изгражда с помощта на фалшиви данни и документи, манипулирани социологически проучвания, научни, онтологични, антропологични, философски и религиозни догматики и разбира се, посредством цензурата на вражеските еквиваленти на изброените току-що дялове. Подчертавам- научна догматика, защото макар науката да борави с„чисти” факти, сведенията, които дава на широката общественост биват приемани сляпо, вярва се на тях безпрекословно до предела на идеализиране и биват считани автоматично за даденост без извършване на съответните проверки, щом учените твърдят така. Следователно, ако специалистите посолят, украсят, или замаскират уж точните данни, повлияни от съответната доктрина, която обслужват, то само между 1-2% от аудиторията(може би, единствено хората на науката) би си направила труда да ги изпита и да ги заподозре в необективност, което от една страна е тревожно, но от друга превръща научния сектор в изключително удобен за прокарване на убеждаващо въздействие, било и с цената на измами. Първият пример, който идва наум за това е Глобалното затопляне и в частност непрестанното му лобиране в немските медии и политизирането му от бившата физичка Ангела Меркел, които тактики, сравнени с подходите, отразяванията и политиките на някои други страни относно същия проблем: Франция, Великобритания и САЩ( с изключение на щата Калифорния) са в пъти засилени, целенасочени до корист, и данните се разминават с пунктове, като немските учени скицират най-високите и резки бъдещи температурни амплитуди, клонящи към апокалиптична визия. Немската страница в Уикипедия за Глобалното затопляне е една от най-обширните и богати на диаграми и в нея има по-детайлизиран и онагледен поглед към бъдещето, в сравнение с английската, която е най-често посещавана, испанската, полската и дори френската.
          С утвърждаването на интернет и избухването на уеб 2.0 революцията започнаха да се появяват илюзии, че обществеността щяла да стане по-скептична, защото щяла да може, да проверява всички гледни точки за светкавично кратко време и това неминуемо щяло да доведе до неизбежната „смърт на убеждаването” и до лесното долавяне на фалшификациите в основата му. Уви, тези хипотези са просто химери, защото процентът на хората, проверяващи и анализиращи всички различни възгледи изоснова, си остава също толкова малък, колкото и преди интернет. Дори човекът на бъдещето да има онлайн достъп в очилата си, на ръката си, или вграден в мозъка си, то той няма да съумее, да проверява постоянно, дали всеки факт, който чуе в процеса на убеждаването, не е плод на манипулация и дали се разминава в различните интернет източници, разискващи конкретните идеологеми. Напротив, бивайки надарен с изобилие от дигитални технологии, човекът от бъдещето парадоксално би се объркал и дезинформирал още повече, ставайки неспособен да види нито една от гледните точки ясно, за сметка на това, че съзира всичките. Това е така, защото първо пропагандата работи главно по периферен път и задейства емоционалните нагласи на целевите групи, а последното нещо, което лица със задействани емоционални нагласи търсят е обективността, второ най-лесно манипулируемият човек е този, който смята, че никога не може да бъде манипулиран, а масовото навлизане и утвърждаване на интернет създаде точно такива впечатления сред мнозинството и трето субектът лесно би загубил нишката в потока на информация, проверявайки всеки детайл от нея в мрежата. Нека го приемем, пропагандата ще вирее, докато свят светува и интернет няма как да подобри особено маймуноподобните ни мозъци, изпълнени с предразсъдъци от ранна детска възраст, които винаги ще се нуждаят от неизбежно наставляване, което доста често се осъществя посредством неелегантни подходи като: водене, теглене и мамене; изграждайки си неразрушими принципи, биващи толкова силни, че дори са в състояние да прекъснат връзката със сетивата ни при рисковото протичане на контрираща ги информация.
          Също както илюзионизмът пропагандата винаги ще събира хората накуп и ще ги омайва, но уви повечето пропагандисти имат далеч по-користни цели от фокусниците, а и много по-голяма и по-вживяла се аудитория. Техниките на пропагандата са разнообразни: исторически аналогии, истории за измислени зверства, героизиране и митологизиране, стереотипизиране и обединяване на групи по формален признак, но лъжата и измамата са перките на всички тях, при едни се въртят по-малко, при други по-ускорено, но все се въртят и в интерес на здравословния живот на пропагандата е целевите групи да не забележат точния момент на завъртането им, а да се включат малко по-късно, когато вече са в движение. Но самият миг на завъртането е кардинален и заслужава вниманието на съществена част от дипломната ми работа, защото началото е най-важното и трудно нещо в цялата вселена, тъй като на него е възложена мисията да осигури първия дъх на облекчение, след който сякаш всичко стъпка по стъпка си идва на мястото и машината постепенно се стабилизира, влизайки в постоянен ритъм. Ако моментът на завъртането бъде разбулен и целевите групи станат свидетели на него, основата на пропагандата рухва и всичко се проваля. Така че, за да си подсигури нужната интимност, завъртащият перката е необходимода посочи със свободния си пръст общия външен враг, отклонявайки вниманието на аудиториията от задкулисните си усилия и задействайки евристичното й поведение, та сетне, вече измъкнал се от мерника й, и завързал моркова за тоягата да може, да го размаха, на където си поиска, без никой да разбере, че е плод(зеленчук) на измама. Фалшификацията е нужно да очерни допълнително вече съществуващия и антагонизиран от дълго време макар и не толкова директно и целенасочено общ външен враг, а не да напада нов тепърва, защото враговете не се създават внезапно току-така от непознатото даже и в животинското царство.
          В случай, че някой би ме обвинил, че подценявам аудиторията и хората като цяло и не само между 1-2% от тях биха узнали за наличието на фалшификация в пропагандата, аз ще отвърна не чак толкова пресилено и хапливо, колкото Джон Лок, според когото могат да се открият по-значителни отлики, празнини и диспропорции в разбирането и цялостното функциониране на операционната система между човек и друг човек

[1]

, отколкото между човек и животно, но все пак и аз съм на мнение, че диалектическия метод на разума е извънземна екстра, с която малцина могат да се похвалят, поради простата причина, че още в училище и в ранна детска възраст, още при първите му наченки бива жертва на ликвидация и си остава сломен до университета и до работното място, където при въпроса на преподавателя или шефа- Имате ли други въпроси и някакви възражения?- следва групово мълчание, нарушавано от единици, които бързо се  уморяват да го нарушават, поради нонконформисткия изглед, който си спечелват така. А човек няма как да достигне до ядката на нещата, забулена от пропагандираната измама, без да задава въпроси. Но и когато тези 1-2% от аудиторията открият измамата, те няма как да я вербализират по такъв начин, че останалите 98% да ги разберат добре и овреме, поради сложността на апарата от понятия, с които те боравят постоянно, покачваща нивото си с всеки изминал ден. За съжаление, почти никога не се срещат хора на ума, които да изказват гледните си точки без използването на сложни термини. Този самонадеян висш пилотаж според Ницше

[i]

се дължи на стремежа на учените към власт, изхождайки от липсата им на всякаква друга(съдебна, изпълнителна, законодателна), така те, разполагайки с научната, се опитват всячески да я ограничат, от страх, че ще изпуснат юздите й, посипани с брокат и тя ще се разпростре и пусне корени и камшици не където трябва, и по този начин други импотентни, желаещи, парвенюта ще се възползват от нея, говорейки умности, които само те да са в състояние, да си разбират. Лошият дефанзивен навик, обаче, им изиграва ужасна шега, в моментите когато, наистина, е от крайна наложителност да разкрият измамата пред простосмъртните, които разбират само началното обвинение във фалшификация, но не и доводите за нея, изложени по същия сух, академичен и незаинтригуващ начин, антипод на пропагандата, която винаги е проста, впечатляваща, нахъсваща, будеща първичното у хората и оповестяваща им това, което винаги са искали да чуят, мислили са си го, но ги е било страх да изрекат, за да не изглеждат злобни отстрани и да не бъдат обвинени в стереотипизиране, предразсъдъци и други стигматизиращи през 21-ви век обвинения. Тези обвинения, обаче, са базирани на начин на мислене, който никога няма да изчезне, защото е част от човешката природа и е загнезден дълбоко в ДНК-то на всеки от нас, тъй като дедите ни са оцелели благодарение на същите тъмни щрихи от характера си, спомогнали им да се противопоставят на вражеските племена и видове.
          Ето защо, мога да успокоя пропагандистите и илюзионистите, че техният занаят никога няма да изчезне. Затова, спокойно да си вършат работата,без да обръщат особено внимание на интернет. Разбира се, ще се налага да сменят репертоарите малко по-често от преди web 2.0, но измамите им никога няма да излизат наяве в срок за повече от 1-2% от аудиторията, а узнае ли ги цялата публика, ще бъде прекалено късно и няма да има значение вече, защото времето ще е смъкнало колективната й чувствителност и тя ще е простила на измамниците с легендарната сладко-кисела тексаска фраза, опропастена от Джордж Буш-син: Измами ме веднъж, позорно е за мен, но няма да позволя, да ме мамиш пак...

[2]

Без да подозира, че новите стратегеми вече са влезли в действие, въведени от същите измамници или от техни колеги. Смело може да се каже, че интернет е осуетил занаята най-тежко на комедийните артисти в САЩ, чиито шеги вече биват филмирани с телефони и качвани онлайн, та преди хумористите, неспособни да маневрират извън руслото на репертора си, да отидат в следващия комедиен клуб, публиката ги е гледала вече няколко пъти и ги знае наизуст, като даже част от нея си позволява наглостта да направлява шоумените в движение, обяснявайки им коя шега, кога, защо и как, иска да чуе. Но в самия уталожен процес на пропагандата сякаш няма шега и няма измама, защото комуникаторът започва да си вярва, тъй като една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина и измамата на която си баща не е измама, а е факт, та шегата и измамата в случая са на гърба единствено на аудиторията и хуморът определено е черен с катастрофални последствия и тези последствия също се научават наизуст, но от идните поколения, които ги изучават малко по-обективно и далеч по-сериозно в учебниците си по история.
         
           Избрах темата за фалшификацията в пропагандата, защото самата фалшификация(особено нейния процес)може и да не е най-актуалното нещо, понеже остава незабелязана, но плодовете, които тя дава винаги са. Масите гледат документални филми за Световната конспирация в You tube,игрални прожекции на Холивуд, отразяващи донякъде пародийно, донякъде философски същата тематика и четат „Теории” и изследвания на конспирацията и тайните общества от поредицата For dummies, без да си дават сметка, че всички данни вътре и изобщо идеята за вселенска конспирация се базира в основите си на фалшификация и на една голяма лъжа. Оттук бива зачената и целта на изследването, а именно всички вярващи в подобни работи фенове на конспирацията, окултизма и поддръжници на антисемитизма да осъзнаят, че са се заблуждавали през цялото време и да проумеят защо са клъвнали и кое точно ги е накарало да го сторят.
         Тезата на дипломната ми работа е, че пропагандата независимо от вида си, времето и мястото, в което се провежда винаги опира до фалшификация в ядрото си, тъй като машината(простете за схоластичната терминология), наричана човешки мозък,няма как да бъде задействана, въодушевявана и направлявана чрез обективни твърдения и истини, защото те и в най-чистите си и абсолютни измерения, форма и есенция, ако съществуват такива изобщо, биват скучни и служещи единствено за балансиране на информацията в реалността и практиката, сверяване на часовниците и проясняване на мисловните хоризонти и по-скоро, за да нагрубят и подразнят, посочвайки безсилието на хората в фундаменталисткия, буквалистки свят на фактите, но никога за задействане на емоционалните им нагласи и тяхното направляване, принципно извършващи се от неща и идеи, които не  ни се е вярвало, че някога ще бъдат истински, но винаги тайно сме се надявали да са... До мига, когато се е появил комуникатор със съмнителни от обективна гледна точка план и данни, опредметяващи палавите идеи, надуващи шарени балони, невъзможно да бъдат надути от обективното, защото обективното е скучна котва, която не е нито пъстра, нито в състояние да се трансформира в перка за двигател.
         Задачите на изследването ми са да открия и маркирам фалшификацията разбираемо и аргументирайки се, защо е фалшификация, обозначавайки нейните целеви групи, плановете на създателите й и методите им на изпълнение, убеждаване и въздействие, доказвайки как тя се вписва в основите на така наречената псевдонаучна Теория на конспирацията. Предмет и обект на изследването ми са Протоколите на мъдреците от Цион, всички източници, вдъхновили създаването им и в частност творбите, от които съставителите им са плагиатствали, както и модела на съждение, заложен във всички следващи „научни трудове” и „обективни изследвания”, под формата на книги и филми, считащи Протоколите за автентични.
           Изследователските ми методи в моя case study са главно контент-анализи, откриване на взаимовръзки между различните съставни части на Протоколите и местата,от които е плагиатствано и емпирично наблюдение над напасването на философията, заложена в Протоколите, в Теорията на конспирацията и реалните последствия от прилагането й в живия живот, водещи до:стереотипизиране и предразсъдъци, ощетяващи индиректно целия еврейски етноси всички членове на тайни общества, самореализиращите се пророчества, преждевременнитеотсъждания, самосъжаленията и илюзиите за обреченост, които попитата информация провокира.
          Измамата е нещо подръчно за убеждаващаия комуникатор и той е принуден да избере между двата варианта: А- да остави подръчното да потъне в своята подръчност, от страх, че ще бъде обвинен в използването му и въпреки че му е подръка да издържи на изкушението и да продължи комуникацията, с риска тя да изгуби своя убеждаващ потенциал, но за сметка на това да е най-правдоподобната и етична, на която е способен и Б- да издърпа подръчното от неговата подръчност, превръщайки го в наръчно и част от пъзела на убеждаващата си комуникация, но по такъв начин, че това да не алармира никого и да не навреди на панорамата на голямата картина, или ако бъде уловено от погледа на дадено лице, то това лице да не може, да вербализира случилото се, посредством достатъчно убедителен колай, така че да отвори очите на останалта част от публиката за измамата, на която тя става жертва, та комуникаторът измамник да съумее, да мине метър с финес и да постигне целта си, повличайки аудиторията, накъдето поикса, без тя да изразява възражения относно това, както в онази картина на Ханс Холбайн, на която е изобразено как скелетът на смъртта води слепец сигурно към пропастта. Представете си боксьор, който има конска подкова в своя ъгъл на ринга, но не си я слага в ръкавицата, готов да загуби, но да бъде по правилата и боксьор, който го прави, печели мача, съдията вдига ръката му, обозначавайки неговата победа, но не усеща прекомерната й тежест, или усещайки я не може, или го е страх да огласи находката, защото ако го стори може да я получи, сервирана право в лицето си. Дипломната ми работа ще разгледа вариант номер 2, защото първият, колкото и благороден да се струва на читателя, няма нищо общо с пропагандата, а и между 60и 80 страници са твърде широко облекло за описанието на една истина, или истинно проведена комуникация, която ако не друго, то поне има достойнството да бъде описана кратко,ясно и разбираемо.Ще наблюдавам случаите, в които измамата става дотолковаумелочаст от комуникационния пъзел, че съставилият го зъл гений не може да я разпознае извън цялостта му в нейната лъжлива същност и я приема за чиста монета, готов да спори най-разгорещено и самонадеяно при съмнения за нейната автентичност и да защищава честта й до последно.Това проличава най-ясно в моя case study, в който отразявам как абсолютно всеки човек, вярващ в хипотези на конспирациите, сглобяващи цялостната псевдотеория, автоматично приема Протоколите на мъдреците от Цион за реални, тъй като те са се превърнали в своеобразна ос на същата тази Теория на конспирацията, според която всяко тайно общество бива повлияно и финансирано от богатите световноизвестни еврейски фамилии, а идеологически Кабала му оказва въздействие. Протоколите са най-силното оръжие на вярващите в конспирации, защото първо изглеждат документални и пазещи истински тайни, които не е трябвало да се появяват на бял свят, а ужким излизат свободно право от устите на самите им пазители, без те да разберат, че са били „подслушвани” и второ представят плана на външния враг в точната и стегната форма, оповестена в първо лице множествено число, в която хората вътре от ядрото на антисемитската тумба искат да го чуят. Така нареченият план на евреите за световна доминация се превръща в най-скъпото луксозно и силно блестящо бижу на пропагандата през 20-ти век, а и днес все още има хора, които не успяват да открият ментето в него, не защото е трудно постижимо(напротив, никога не е било по-лесно, влизаш в Уикипедия и виждаш огледалните откъси на Диалог между Макиавели и Монтескьо в Адаот Жоли едно към едно с изведените цитати от Протоколите), а защото просто не искат да спрат, да вярват и приемат като еврейско лоби иначе правдоподобните и близки до безпристрастност разкрития на Таймс от онова време, подчертаващи фалшификацията в основите на измамния проект за световно надмощие. Оспорващите фалшификацията, поемат по същия тъжен и инатлив модел на мислене, по който тръгва самият Адолф Хитлер в Моята Борба, а именно- щом отвсякъде трепетно излизат разкрития за фалшификацията на Протоколите, то те несъмнено са истински и подтикват от страх лабилния, изпаднал в цайтнот състояние, враг да се активизира със своята антикризисна пропаганда, увита във велурената ръкавица на „подкупната” световна преса.

ПЪРВА ГЛАВА:  Пропагандата като идеологически обвързана технология за масово убеждаване и начините/техниките за постигане на пропагандно въздействие от теоретична гледна точка

      1.1 Теория на пропагандата като идеологически обвързана технология за масово убеждаване

          Още от появата на термина пропаганда през 17-ти век с решението на папа Григорий ХV за създаване на свещена конгрегация това понятие винаги се е свързвало с разпръскване на идеология и идеологеми, целящи масовото убеждаване на аудиторията. Комплексната система от идеи и машината за тяхното разпространение, до такава степен са се срастнали, че едното постепенно ерозира и потъва в забвение без другото, също както автомобил без акумулатор и акумулатор, лишен от автомобил. Въпреки факта, че пропагандата е етаблирана от католицизма, би било неразумно да се смята за биологична рожба на Християнството, защото тя съпътства човечеството още от неговата зора, а, колкото и странно да звучи за някои, не нейната религиозна закалка йпечели лошата слава, а разцъфването й през 20-ти век, довело до неизбежното спрягане на думата пропаганда за синоним на  манипулация, лъжа и измама; го прави. Така че, се наблюдава грандиозна деградация, стигаща до дегенерацияв конотацията на термина- от неутрално звучащото латинско propagare(разпространявам) до отявлената негативна краска на глагола пропагандирамна всеки западен език, препращаща индиректно към зверствата, тоталитаризма и лукавството, съпътствали Първата и Втората световни войни. Пропагандата, обаче, вирее и в съвременните демократични системи на управление, но под друга идентичност, прегърнала на пръв поглед много по-приятелски изглеждащи идеологии, чиито налагания отново се стремят към влияние върху социално-психологическите поведенчески особености на хората чрез манипулация, ала зад друг по-здравословен претекст.
          През краткия си житейски път съм срещал учени, които слагат public relations и пропаганда под общ знаменатели определят връзките с обществеността за клонинг на пропагандата или направо за неин сиамски близнак(по-малък от нея с няколко секунди историческо време), в което според мен донякъде има резон, защото е неоспоримо, че съществуват ПР-специалисти, неспазващи етичния кодекс на професията си, но от друга страна невинаги е правилно, тъй като далеч не всеки тип ПР е идеологически обвързан. За да разреша титаничния спор, ще поставя в курсив дефиницията на пропаганда, която намирам, че най-точно описва естеството на понятието и съм сглобил благодарение на книгата Убеждаване и влияние, Сиела, София 2008г: Пропагандата е манипулативна социална технология за убеждаващо въздействие, която е идеологически обвързана.Ако връзките с обществеността не са идеологически обвързани и не са манипулативни, то те спазват етичния си кодекс и не са пропаганда. Друг въпрос е, че теорията и практиката са две еднояйчни близначки, разделени при раждането, също както Лоте и Луиза от Двойната Лотхен, които след като се срещат на летен лагер за пръв път и си разменят местата, са принудени да вършат неща, които едната може, а другата не може, например свирене на пиано и готвене. Ето защо, наблюдаваме моменти, в които теорията изисква от практиката невъзможното и ако практиката се нагърби с него, то ще оплеска положението още повече или ще тъпче на едно място, а практиката изисква от теорията вечно да я прикрива, с което теорията би изгубила своя каноничен авторитет на стабилен шеф, желаещ единствено уважение и страхопочитание, превръщайки се в безличен, кимащ уплашено, спътник на планета, която е със същите, ако не и по-малки размери от самия него. Това отклонение беше необходимо, за да се спаси доброто име на останалите форми на публична комуникация, които макар и близки до пропагандата и даже научно погледнато нейни видови форми, но и същевременно алтернативни трактовки и понятия, не са пропаганда.
         Пропагандата на Третия райх, вдъхновена от американската и британската през Първата световна война е безспорен образец в сферата на убеждаването и влиянието, макар самите използвани от нея методи за разпространяване на идеологеми да не са нищо ново под слънцето, нацистите се самозабравят, както никой преди тях не го е правил, но това, разбира се, не пречи на екзалтираните им публики да приемат всяка тяхна повеля за манна небесна. Според теорията на пропагандата един от най-предпочитаните и даващи смайващи практически резултати похвати за убеждаващо въздействие е тиражирането на истории за злодеяния и зверства, които често пъти са напълно измислени и целят да очернят имиджа на врага още повече. Първите примери, които идват на ум, са твърденията, че немците конвертирали труповете на враговете си в сапун и плановете за световна доминация на еврейския елит и тайните общества, които също представят апокалиптични истории за (измислени) зверства, макар и напът да се случат в бъдещето. Този пропаганден метод влиза в сила най-вече по време на война и е изпитан от американците и англичаните още през Първата световна, а не е тайна, че САЩ продължават да го прилагат във всеки нов военен конфликт до ден днешен, ала не толкова смело, колкото по време на войната в Залива, в навечерието на която, 15-годишната девойка Найра лъжесвидетелства за това, че в Кувейт стотици новородени са оставени да умрат от иракските войници. Впоследствие журналистическо разследване доказва, че Найра, не е случайно лице, а е дъщеря на посланика на Кувейт в САЩ и казаната от нея измислица е решаващият фактор в обществената подкрепа на правителствената политика на САЩ по онова време

[3]

. Ефективната пропаганда, за която свидетелстват тези образци, се основава върху евристиката и емоциите на целевата аудитория. Публиките се убеждават предимно по периферен път, тъй като в своите мисли и действия използват проста евристика. Според Адолф Хитлер, цялата ефективна идеологически обвързана технология за масово убеждаване трябва да бъде сведена до няколко прости твърдения, които да се повтарят до безкрай до момента, в който и последният по интелект представител на аудиторията не ги разбере

[4]

. Използването на периферния път за оказване на убеждаващо въздействие, характерен с акцентиране върху емоциите, налага поредица от методи, типични за пропагандата. Сред най-разпространените техники за масово убеждаване са историческите аналогии. Те се задействат на базата на асоциации по невинаги лесно забележимо сходство, създаващи връзки между събития и образи от различни исторически епохи. Формираните в миналото позитивни или негативни емоционални стереотипи биват задействани отново и положени автоматично върху съвременните обстоятелства и еквиваленти, с цел постигане на предубеждение. Пример за това, както ще стане ясно по-късно в моя case study(изследван случай), е образът на Молох. Молох, известен още като Молех, Молок и др. е западносемитски бог на слънцето и изпепеляващата огнена сила, на когото се пренасяли в жертва деца, за да бъде обновяван слънчевия огън, те били поставяни върху нажежените ръце на статуята на божеството. Освен амореите, израелтяните също в даден етап от своето развитие служили на този идол. Историческата аналогия тук се създава с Холокоста

[5]

, който, според вярващите в Теория на конспирацията, бива причинен от самите богати еврейски фамилии и тайните общества, стоящи зад кадър и дърпащи конците на Хитлер и Сталин, така че „обикновените” представители на еврейския етнос(невинните им деца) да бъдат пожертвани в името на благоденствието на неколцината еврейски мракобеси, контролиращи всички банки, започващи всички войни и финансиращи всички тайни общества и при все това, съумяващи да се изкарат жертва на антисемитизъм, поради юдейския си произход и да осъдят Холокоста като най-нелепия момент в човешката история. Наред с историческите и религиозни символи и аналогии вървят героизирането и митологизирането, както и антиподът им в същността на сатанизирането. Например: „човек от народа”, „месия”, „Юда” , „скитникът евреин”, „банкерът”, „масонът”, „йезуитът” и много други. Между стереотипите, които се създават и влизат в действие като първостепенен пропаганден метод и митовете, върху които се основава всяка една идеология, съществува определена взаимозависимост и допълване, което създава порочен кръг в мисленето на поддалите се на убеждаващо въздействие публики, от който е много трудно да се излезе и почти невъзможно конкретния модел на мисленеда бъде осуетен и повярвалите в него да се разубедят, че не ги води към обективността, а напротив тъпчат на едно място. Това е така, защото всяко общество, независимо от неговите управленчески режими и характеристики, се нуждае от създаването на идоли и митове, които да положат фундамента на стабилизиращата го идеология, която е желателно да е непроменлива и да обособи своята граничност, посредством цензурата на контриращите я идеологеми, формиращи еквивалентни антиподни фактори у външния идеен враг. Може би, най-сигурният механизъм на превръщането на идеологемите в стереотипи е тяхното повторение. Чрез въздействие върху познавателните нагласи на аудиторията, се стига до момента, в който публиките приемат за истина не тази информация, която е обективна, а онази, която е най-позната, т.е. най-често срещаната в информационния поток. Думите на Йозеф Гьобелс свидетелстват за това със своите яснота и замах: В крайна сметка най-съществените резултати при влиянието върху общественото мнение постига този, който е способен да сведе проблемите до прости изрази и който има смелостта постоянно да ги повтаря в тази опростена форма, пренебрегвайки възраженията на интелектуалците

[6]

. Повторението на прости съобщения, образи, етикети или лозунги създава представа за света, която облъчените възприемат като истина и това позволява на пропагандистите да направляват напълно идеологически техния начин на живот. Една от най-съществените разлики между пропагандата и другите технологии за въздействие и убеждаване е, че нейното главно занимание е свързано със създаването на стереотипи, предубеждения, митове и илюзии и с пускането им в обмен, и наслаждаването отстрани на тяхната висока емпирична степен на устойчивост, базираща се на човешката вяра, която е детерминирана, инертна и често непоклатима от разума. Тоест, при пропагандистите се разкриват наченки на диалектически принцип, те успяват да се издигнат и отдалечат от процеса, наблюдавайки го отстрани. Гьобелс споделя в спомените си, че в определени мигове неговата публика е била толкова екзалтирана и лековерна, че бил уверен, че каквато и небивалица да изръси, слушателите са щели да я посрещнат с възгласи и увации, защото са били готови да изпълнят всяка негова повеля, колкото и глупава да е била тя реално. Пропагандистите за разлика от останалите убеждаващи комуникатори си дават сметка за огромната сила, която държат в ръцете си. Това винаги може да им изиграе лоша шега, защото ако те се опиянят от опияняващото въздействие, което безотказната им технология за убеждаване има над целевата аудитория, то неминуемо ще загубят представа за реалността, сверяването на часовниците, нуждата от цензура на вражеската пропаганда и ще забравят златната сентенция, която, може би, самите те, са си повтаряли често, докато са били опозиционери, гласяща, че можеш да мамиш част от хората за определено време, но никога и всичките постоянно.

       1.2Убеждаващо пропагандно въздействие и идеологическа обвързаност на предразсъдъците,предубежденията и стереотипите в социално-психологически аспект

          Убеждаващото пропагандно въздействие на идеологемите бива улеснено от самите процеси, протичащи във всеки здрав човешки мозък, в частност от евристичното поведение, което изпитваме върху себе си и упражняваме в житието си. Не е възможно да се замисляме поотделно за всичко, извършвано от нас, ето защо, още от ранно детство натрупаните ни знания и опит биват дирижирани майсторски от матрицата на автоматичното поведение, благодарение на което, без да си дава сметка, представителят на вида хомосапиенс реагира при появата на дразнител. Процесът е толкова удобен, освен че спестява време, той протична неосъзнато и преднамерено без да изисква усилия и цели облекчаването на нашето ежедневие. Уви от друга гледна точка, мисловните схеми действат като филтър, а нищо филтрирано не може да бъде обективно. Така те не пропускат информация, противоречаща или несъответстваща на преобладаващите данни в матрицата и дори когато те бъдат опровергани, схемите си остават все така устойчиви и въздействащи. Веднъж създаденото мнение за друга личност в главата ни(положително или отрицателно, по-често отрицателно) е много трудно да бъде променено и тествано обективно. Това се дължи на предубеждението. Така мисловните схеми се задействат в предходна ситуация и започват да работят по инерция като подготвителни идеи, оказващи предсказуемо влияние върху бъдещото поведение на конкретната личност. Например, ако ни кажат, че лицето Х е сериен убиец(психопат) и ни го опишат по най-бруталния и негативен начин, давайки ни свидетелства за подозренията си, то следващия път, когато го видим да се оглежда, преди да пресече улицата, ще счетем това оглеждане за оглеждането на параноичен престъпник, който е на нокти да не би, да има очевидци и органите на реда да го преследват, а не за това на пешеходец, желаещ да премине цял на отсрещния тротоар. И ако не дай си боже, погледите ни се срещнат и той ни се усмихне, ще счетем усмивката му за перверзна, а ако я приемем за чаровна, то ние вече ще сме убедени, че е психопат, защото според криминолозите множеството от психопатите са надарени с изключителен чар, на който рядко жертвите им съумяват да устоят. Това беше образец за процес, който на терминологичен език се нарича самореализиращо се пророчество. Всички предубеждения неизбежно водят до самореализиращи се пророчества, ето защо те са толкова важни от социално-психологически аспект в процеса на сугестиране, тъй като без тях няма да има възприемчивост и емпирично изпитване на разпространяваните идеологеми. Когато човек има определени очаквания към друг, поведението му към него е такова, че го кара да действа и да се нагажда спрямо първоначалните си очаквания, което почти винаги резултира в измамното впечатление за собствена правота и оттам до невярното самоубеждение. Опростените мисловни схеми са нож с две остриета, освен че ни спестяват време и усилия, те нерядко водят до грешки и са в състояние да отредят някому смъртна или доживотна присъда, само поради това, че принадлежи към група, обединена по формален признак, или че поведението му се вписва в субективните ни очаквания за него, които са създадени на базата на лъжлива, недобронамерена информация. Аналаизирането на появил се нов обект възоснова на сравнение с негов предишен аналог, за който вече в паметта има знание може да ни измами емпирично по начин, по който не си даваме сметка, че можем да бъдем мамени, именно благодарение на това, че се крепи от логиката ни, която нарцистично приемаме за безпогрешна или поне нефатално грешаща. Така неусетно се стига до там,че характеристиките и впечатленията ни за даден индивид се пренасят в необективно изградената ни представа за цялата нация(или съотвено друга група), към която той принадлежи. С риск някой невролог да ме обори, аз мисля, че повечето ментални конструкции действат осъзнато, т.е. изискват рационални усилия, управление и осъзнаване, които са плод на свободната ни воля. Оттук следва, че хората са напълно наясно с това, че имат възможност да ги използват и да спрат, да ги използват, когато си поискат и здравите им мозъци не считат разиграващото се в момента на тяхна територия за абсолютната истина, до която неминуемо се достига и от която няма измъкване и е необходимо да се следва и почита непрекъснато на всяка цена, инак бихме били машини на 100%, на постоянен автопилот, каквито не бих се учудил, вече някои учени и философи да са ни изкарали. Типичният пример, който пръв идва на ум, за самоуправляемо мислене с използване на матрици са верните ни спътници в живота- предразсъдъците и стереотипите. Те се стремят да проверят, изпитат и коригират автоматичното мислене, осъществявайки връзка между автоматичната част на мозъка, която е в постоянен режим на действие и управляемата част, която е винаги в готовност да смъмри автопилота. Предразсъдъците, както повечето мозъчни дрънкулки, имат емоционален характер. Те могат да предизвикват позитивни или негативни чувства спрямо друг човек, съобразно груповата му принадлежност: раса, пол, етнос, сексуална ориентация и други. Стереотипното приложение на емоционалната матрица има познавателна цел, тъй като съдържа обобщения за уречената група. Прилага се автоматично, за да се идентифицира съответния представител чрез груповата му идентичност, а не личната му такава. Предразсъдъците са рожба на вътрешногруповата култура, те биват създавани под влиянието на общоприетите социални и други доминанти и се формират в процеса на филогенеза, където ролята на семейството е най-значима. Те предпоставят отношенията на групата в двупосочен модел- към самата себе си и към другите и често целят социално доминиране над останалите. Значителна част от предразсъдъците възникват под влияние на християнските религиозни догми. Изключително устойчиви са дори да не сме вярващи, защото в процеса на еволюцията ни и в родословното ни дърво е имало вярващи в пуританския смисъл хора и несъзнателно сме в контакт с религиозните парадигми чрез ДНК-то си или колективното подсъзнателно. Например за евреите, както следва да се задълбоча в изследвания пример от мен във втора глава, съществуват стереотипи, свързани с тяхната нечестна професия на лихвари(образа на Шейлок в Шекспировата комедия Венецианският търговец). Освен стереотипите за евреите като алчни  хора, които се интересуват само от пари, направени с нечестен труд на гърба на изстрадалите християни, съществуват и тези за предателството(Юда), сатанизирането им( Страстите Христовина Мел Гибсън и пиянските антисемитски изказвания на режисьора по различен повод, шокирали интернет пространството), стремежа им към световна доминация(спонсорирането на тайните общества, Протоколите на мъдреците от Цион, легендите за започването и финансирането на всички войни, основаването на ООН, ОН и други ). За масоните и илюминатите и изобщо членовете на тайните общества също съществуват стереотипи за световна доминация, окултизъм, жертвоприношения, езически ритуали, използване на психотронни оръжия, контакти с извънземни и други измерения, промиване на мозъци, план за изстребване на всички жители на планетата, които не са просветени и много други диви картинки в главите на хората изникват, щом чуят за тайни общества и ционисти. Негативните предразсъдъци и стереотипи в свойството си на сложни и устойчиви мисловни конструкции няма как да не предизвикат дискриминационно поведение спрямо други етнически групи, което уви често достига до крайности. Такъв е случаят с предизвикания от антисемитизъм Холокост, сравнен от Адорно с Лисабонското земетресение

[7]

, т.е. бедствие, което освен че има катастрофални материални последствия ни кара да се замисляме за Бог, човешката природа и смисъла на живота, отвъд тривиалността, която те са придобили до този момент в ежедневието ни. Немският философ още критикува пошлото приемане и отразяване на Холокоста, намерило израз в появата на стихотворения, написани от жадни за слава творци, и посветени на жертвите, пренасяйки ги в жертва отново, но този път в олтара на човешкото его, което няма граници. Трябва да си самозабравил се егоцентрик, за да смяташ, че си в състояние да вместиш в стихче, филм, книга или каквото и да е друго изящно изкуство, животите на 6 милиона души, всеки от които различен, изпарили се в следствие на геноцид, обединени единствено по етническата си принадлежност. Така търсещият признание автор на стихотворения за Холокоста неусетно се превръща в своеобразен Хитлер и макар и да ненавижда фюрера действа на същия селективен и обединителен принцип като него, надявайки се, че творчеството му ще бъде вечно, каквито са били и надеждите на нацистите за Третия Райх, понеже отразява чудовищен акт, който винаги ще се помни докато свят светува, поради грандиозната си степен на абсурдност. Може би, ако тези автори бяха рамо до рамо с жертвите и бяха помирисали смъртта, и бяха видели човека в естеството му на разкъсана парцалена кукла, напът да стане на прах всеки миг, нямаше да са същите и нищо за тях нямаше да е вече същото и творчеството им нямаше да значи нищо в собствените им очи.
          При дискриминационното отношение, независимо дали към етническа група, или група, обединена по друг формален признак, било то идеологически или професионален се задейства механизма на самореализиращото се пророчество, което освен че предизвиква негативни междучовешки отношения и капсулиране, може да доведе до саморазрушението на индивида, поради инертния му твърдоглав начин на мислене. Например, човек в лошо здравословно състояние отказва да бъде прегледан от лекар, понеже има предразсъдъци спрямо лекарствата, считайки ги за отрова или стереотипизира всички доктори като надути и страдащи от Божествен комплекс, т.е. смятат, че са винаги прави за диагнози и т.н., или не желае да му бъде оказана спешна медицинска помощ, поради етноса на лекаря(проф. Чирков да преглежда сърдечно болен отявлен расист). Колко ли човешки живота щяха да бъдат спасени, ако инатът и самореализиращите се пророчества бяха чужди на хората? За финал бих апелирал към всички нацисти, расисти и използващите народопсихологията само за зли цели и стереотипизиране да обърнат внимание на мисълта на Спиноза, че природата създава индивиди, а не народи, които се образуват, обединявайки сепо случайно, недетерминирано стечение на обстоятелствата

[8]

.

         1.3 Фалшификацията и дезинформациятакато пропагандни техники

         Фалшификацията и дезинформацията са две от неразривно свързаните техники, без които пропагандата би била немислима. Въпреки че, може да съществува фалшификация без дезинформация, то дезинформация без фалшификация няма, защото дори в случаите, когато се наблюдава пренасищане с информация, която е напълно обективна, но безполезна за реципиента, се цели изкривяване на истината и изграждане на фалшива представа за реалността, при която най-същественото е спестено,с цената на премълчаванена основни части от него, хвърляне на прах в очите, който и без друго е щял да влезе в тях и пробутване на несъщественото(но все пак истинско), тъй като цензурата е и евентуален парник на фалшификацията и заобиколен път към нейното утвърждаване. Освен обичайните, често разпознаваеми, примери за дезинформация от военните пропагандни стратегии; апотеозът на дезинформацията, наблюдаван през Студената война, когато тази практика придобива невиждана дотогава повсеместност; и меко казано неадекватната комуникация, отразяваща случилото се в Чернобил на 26.04.1986г , се срещат и други любопитни образци на конкретната пропагандна техника, които уви не се радват на особено внимание и щателни изследвания. Един от тях е изгубилият всякакъв контрол пропаганден спектакъл, организиран от така наречените теоретици на конспирацията, които на първо място обвиняват правителствата и медиите в дезинформация, а на второ място се обвиняват взаимно в дезинформация и автоцензура, поради различията във вижданията им за правителствената и медийната дезинформации, и поради факта, че те също обслужват дадени медийни, правителствени и неправителствени интереси, независимо дали го осъзнават, или не(никой не е напълно независим), и на трето място те биват пародирани и обвинявани от трета инстанция(неинституционалната web 2.0), че дезинформират обществото, откривайки и разтягайки фиктивни дезинформации на места, където всъщност ги няма. Така че, объркването около активния вулкан от злонамерени слухове е неизбежно и даже препоръчително, защото непрекъснато се разпространяват (умишлено или не) неточни информации, химери, емоционални изблици, породени от лъжи и неверни изводи, които са неизбежни под гъстия облак на „черната пропаганда”. Накратко, дезинформацията е грешна или неточна, непълна информация, която бива разпространявана с цел манипулиране на публиките на рационално равнище чрез оповестяването на противоречиви данни, или такива, които водят до извеждането на неверни заключения. Тя може да включва разпръскването на подправени документи(статистики, сондажи, емпирични проучвания), ръкописи и фотографии, както и пускането на слухове(добронамерени и злонамерени), прикриване на фактите, или изкривяването им. На макрониво обхваща всички обществени сфери на комуникация. Антикризисният етап на дезинформацията се състои в следното: когато контриращите информационни канали не могат да бъдат напълно затворени, те е необходимо да се стигматизират като негодни и на тях трябва да се противопостави в пъти повече повтаряната дезинформация, така че да се намали отсрещния сигнал и опозицията да се дискредитира. Фалшификацията освен като подръчното и най-често избираното гориво на дезинформацията бива интерпретирана в свойствата си на имитация на даден предмет, целяща съдържанието и произходът му да се представят невярно, противоречиво или недостатъчно точно. Терминът се използва в практиката най-често за преправяне на пари и документи, но ако човек развихри въображението си, той бързо ще открие нови хоризонти на фалшификация, минаващи през ГМО, плацебо, изобретения, имитации, влизащи в разрез с авторски права, исторически подробности и изобщо спекула от всякакво друго естество. Фалшификацията сама по себе си, когато е очевидна, нескопосана, пародийна и предназначена за несподелени лични удоволствия, е възможно да бъде счетена за добронамерена от по-либерално настроените хора, но в случаите, когато става въпрос за копие, пуснато в употреба и приемано от мнозинството за автентичното и злепоставящо характеристиките на конкретния истинен обект, наместо който е представено и дискредитиращо субектите, стоящи в основите на неговата истинност, приписващо им индиректно посредством фалшификата неверни характеристики и намерения, вписващи се в някои погрешни стереотипизирани представи за тях, то тогава възниква сериозен проблем от юридическа, но и от общочовешка гледна точка. Има случаи, в които фалшификацията е по-креативна и не е базирана върху вече съществуващ обект, а върху опредметяването на имагинерен от второ лице, целящо злепоставянето на набелязания квазисъздател или отразяваните протагонисти/антагонисти, които може да са представители на група, обединена по даден признак, върху членовете на която действат масово приети предразсъдъци. Такъв е образецът с Протоколите на мъдреците от Цион, които въпреки сведенията, доказващи тяхната измамна идентичност и до днес се считат за автентични от антисемитски настроените кръгове, и които са били едно от многото ефективни пропагандни оръжия на Третия райх. Случаят с тях е интересен, поради факта, че те не са точно пряка имитация, а съчетават измислица, нагласена, така че всичко да изглежда правдоподобно от идеологическа гледна точка и в съчетание със стереотипите, битуващи в широката християнска общественост, както и опредметен фалшификат, маскиращ времевите и пространствените аспекти от нереалната, взаимствана от няколко излака, същност на съдържанието, което на моменти отразява огледално части от Диалог в ада между Макиевели и Монтескьо, написан от Морис Жоли през 1864г , критикуващ язвително управлението на Наполеон Трети. Докато самият конгрес на ционистите, който ужким документите отразяват дума по дума, се състои в Базел, Швейцария през 1897 г.(повече от 30 години след писменото излизане на оригиналните идеи на Жоли), а пък пространственото депиктиране е взаимствано от глава в книгата на видния антисемит Джон Ретклиф Биартиц, излязла през 1868г, озаглавена В еврейското гробище в Прага. Ретклиф, известен още като Херман Отомар Фридрих Гьодше, също плагиатства от конкретната творба на Жоли, но авторското при него е ,че вместо Макиавели и Монтескьо да стоят в ада и от скука да си разменят практически съвети за утвърждаване на империализъм, то представители на 12-те Израелски племена се срещат в уреченото гробище на събор, който се организира веднъж на столетие. Там те отчитат прогреса на световната конспирация, изготвена от тях, и на свой ред всеки представител излага собствените си идеи за бъдещото нейно протичане, като всички те се кълнат да осъществят световната доминация до следващите 100 години пред главния равин Левит, чиято прословута реч нацистите считат за реална и доказателство за автентичността наПротоколите, макар и да е художествена измислица и част от книга, излязла повече от 20 години преди Матвей Головински

[9]

да се реши, да я синкопира при изготвянето на Тайните Протоколи на Мъдреците от Цион; и я печатат в отделни сегменти, които са масово разпространени от всички издателства, обслужващи, пропагандната машина на Третия Райх. Така че, е наистина срамно как фриволността на второразреден антисемитски немски писател и жлъчта на самоубил се френски адвокат, публицист и сатирик, станал известен с политическите си памфлети против Наполеон Трети, индиректно(идеологически) довеждат до смъртта на 6 милиона евреи, благодарение,разбира се и на доза синкретизъм, доукрасяване, пришиване, фалшификация, дезинформация и всичко това под похлупака на пропагандата.
          Ако се наложи да обясня на някое дете какво е фалшификация и какви са ефектите от нея, то аз бих се доверил на изпитаната сладко-кисела поговорка за играчката и плачката. Без съмнение, в началото на процеса по фалшифициране всичко започва на майтап и фалшификаторът не си вярва и не се взема на сериозно, но с течение на времето и практиката си дава сметка, че е способен да измами и останалите, щом е бил достатъчно търпелив, за да излъже себе си и да си повярва, и напук на първоначалния си скептицизъм и несериозност е продължил да дерзае по пътя към материализирането на фантазиите си и пробутването на измисленото за истина. Плачката идва впоследствие, когато истинността на обекта рухва и повярвалите разбират, че са били измамени, но често това не въздейства върху фалшификатора, защото той още е в унеса на играта и до такава степен си е повярвал, че сътвореното от него не е подправено копие, а е самият веществен оригинал, че ако бъде наказан, ще смята наказанието за несправедливо и ако е темпераментен, със самочувствие и убеден напълно в силата на своето его, съм сигурен, че би съумял да премине тест с полиграф, излъгвайки освен себе си, целевата си аудитория, също така и машината,„която никога не греши”. Ето на какво е способен човешкият мозък, чиито инертност, стремеж, емоции, евристика и защитна система съставят убийствен коктейл, сервирането на който ме озадачава все повече с всеки изминал ден, дори и да знам какви са компонентите му, и какъв е начинът му на приготвяне. А ако трябва да обясня на същото любознателно хлапе какво е дезинформация, в никакъв случай няма да се измъквам от въпроса с отговори от типа на- Питай родителите си!или Ти вече знаеш!, а ще му кажа, че това е комуникационният процес, до който нещастните хора прибягват, за да направят близките им(околните) щастливи за още малко време, така че по този  начин да се почувстват по-добре, защото човек става по-щастлив, когато прави другите щастливи, а не когато другите го правят щастлив, но този вид щастие е измамен и непостоянен. Един истински щастлив човек(какъвто съм аз) никога не става щастлив a posteriori, защото той просто е такъв по природа(био-химическите процеси в мозъка му танцуват и сутрин се събужда с най-широката усмивка, независимо от времето и ситуацията, смее се и сам) и не му се налага да става отново щастлив, прибягвайки до дезинформация и съобразявайки се с другите, тъй като неговото щастие не е амплитуда, а е постоянна величина, т.е. истински щастливият човек е този, който прави околните нещастни и завистливи със своята неподправеност, свобода, ексцентричност, сляп оптимизъм и щастие. За добро или зло истински щастливите хора често лесно достигат до ниво на нонконформизъм и биват прибирани в лудници, така че до известна степен за оцеляването и социализирането ни не е добре да сме истински щастливи.

         1.4Нуждата от универсален външен враг в пропагандната комуникативна стратегия

          Наличието на външен, универсален враг е „невидимата ръка”, натискаща клапатав процеса навсякакъв видкапсулация(било тя по етнически,или идеологически признаци). Няма как да се капсулираме, без да има нещо, от което да се предпазим. Но тъй като това „нещо”, тази „невидима ръка” невинаги е агресивно настроена спрямо нас и доста често дори не се интересува от нас, не ни забелязва и не желае да ни натиска, а ние по стечение на процеса на филогенеза, утвърждавайки дивата страна на човешката природа, изискваща от нас да се делим и групираме, точно за това копнеем- да се капсулираме, защото хумористичната фраза- Малко сме-силни сме!-важи само тогава, когато споделяме общ външен враг, инак бихме били също толкова малко, но разединени, готови да се нахвърлим един връз друг, да потъпкаме духа на алтуризма и ближния за нас да се превръне във вълк. Ето защо, понякога се налага не „невидимата ръка” на врага да натисне клапата, а клапата да се опре сама до показалеца на „невидимата ръка”, уж надвиснала застрашително над нея, така че капсулацията да бъде извършена като от само себе си. Тук на помощ идва отново пропагандата. Факт е, че в „Дивия запад”, в който живеем, хората не познават източната сентеция, гласяща, че когато няма враг вътре в теб, враговете отвън не са в състояние да те наранят. От тези думи несъмнено блика мъдрост, но практическата им приложимост е нулева, особено днес, когато навсякъде ври и кипи от конкуренция и цари социален дарвинизъм, алтернативите на който все още нямат достатъчно силен, ясен и сериозен глас, за да му се противопоставят. Когато идеологемите, които споделяме нямат външна мишена, дори вече да са уцелили сърцата ни, те ще са като ракета, чието изстрелване бива осуетено поради технически проблеми и вследствие на което насъбралите се на космодрума публика и екипаж си отиват по домовете сами, в лошо настроение и забравили, че са били част от събитието като колектив, съжаляващи поотделно, че всеки е загубил огромнен,невъзстановим дял от скъпоценното си лично време. С една дума, външният враг може да даде горивото на нашите идеи, ритуали, вярвания, убеждения, доктрини и др. Инак те ще са принудени да търсят алтернативни източници на енергия от обркъжението си и подръчния бриколаж, като например автомобили, задвижвани от вода, слънчеви батерии и други, които са креативни методи, но удоволствието от тях не може да се сравни с„мръсната газ” и „скъпия ток”, към които сме така силно привързани(или по-скоро те са привързани към нас) и които едновременно с това така силно отхвърляме. Набелязването на външния общ зложелател не е дело на когото и да е, а на лице, ползващо се с авторитет в определената група, в противен случай врагът не би бил общ и не би бил постоянен и заслужаващ внимание. Подобно лице е възможно да бъде лидерът на мнение, вождът, ученият, знаменитостта, бащата на нацията, в зависимост от това дали разгледаната група има микро или макро характеристики, но във всеки случай финалните думи и заповеди кънтят и се превръщат в обща идеология, ако водят началото си от авторитетен източник. Принципно до нарочването на външния съперник се прибягва, когато ситуацията вътре в групата е кризисна и вече не могат да се смитат повече мръсотии под килима, а е настъпил мигът- цялата нечистота отдолу да бъде събрана накуп и да бъде изхвърлена през прозореца, така че да падне върху главата на злата комшийка от първия етаж, която си го е заслужила, задето не плаща асансьор. Тоест, лидерът на мнение, водачът или знаменитостта дотолкова са станали безсилни и са се докарали до положение, в което е необходимо да се действа моментално и има вероятност да изпуснат юздите на доверените си, че им остава последния трик в ръкава, снимката на общия враг отвън, който е виновен за всичко лошо, случващо се в общността, колкото и отдалечен, неутрален и незаинтересован лично от нея да е този злодей. Понякога външният враг дори не е одушевен, а може да бъде някакъв природен или социален феномен, като например Глобалното затопляне, в чиято рана е в състояние да сложи масивния си пръст най-дълбоко, убедително и демонстративно от всички световни лидери само бившата физичка и настоящ канцлер на Германия Ангела Меркел, или пък пиратството и отношението към него, разделящо хората на две групи, подкрепящи го и отхвърлящи го, антагонизиращи се взаимно. Но най-често външният враг е антропоморфен събирателен образ, например злият евреин банкер, който е причината за бедността в Русия в началото на миналия век, или който хвърля семето си върху чистите арийски девойки, задъхан по стръмния път към световна доминация и издигане по стълбата на социалната йерархия, или масонът, кабалистът и астрологът, сключили пакт с дявола, готови да плюят върху всичко изконно християнско и да развращават масите, смеещи се в лицето на задаващото се Второ пришествие, или пък атакуващият с психотронни оръжия сив кардинал на дадено правителство; шпионинът с всевиждащо Орлуелово око, врящ си носа, където не му е работа, действащ в разрез с публичния интерес, срещу когото тръби Сноудън и др. Показателен  класически пример за настървеността спрямо външния враг от времето на Студената война е постановеният през 50-те години на миналия век от Джоузеф Маккарти „Лов на вещици”

[10]

, по време на който биват преследвани всички симпатизанти на комунистите и заподозрените в шпионаж в полза на СССР.
           Колкото по-общ е врагът, толкова по-истински размери придобива той, тъй като истината в абстрактните си измерения е най-широко приетата и разпространявана гледна точка. Наблюдава се и обратният вариант, ако един враг на определен представител на групата не е споделян от останалите, т.е. си е само негов личен, то членът на съвкупността и неговия враг, който в очите на другите е враг единствено в неговата глава, претърпяват неизбежен физически и идеен остракизъм. Тънкостта в пропагандата е самото „разлайване на кучетата” или с други думи убеждаването на целевата аудитория, че конкретния външен враг е главният злосторник и реалният виновник за вътрешните несгоди на колектива, а не просто поредното опитно плашило, което ще стане жертва на амортизация в следствие на метереологичните условия без да се налага подбуждането и насъскването срещу него на гарвановото грабливо начало у индивидите, обединени по общ формален признак в ято. Характеристиките на външния враг трябва да бъдат описани прагматично и едностранно, а не метафизично и амбливалентно, за да бъдат попити по-лесно от масите. Колкото по-често се сменят общите врагове, толкова повече се оронва престижа на пропагандиста и на самата идеология, която изповядва и те биват представяни като непостоянни, слаби, неспособни да се справят с един враг и търсещи начини да скрият тази си неловкост, принудени да хвърлят ръкавицата наред на други по-далечни и екзотични съперници. Напротив, колкото по-близък до представата на групата за вечност и стабилност е врагът, толкова по-сигурен отклик ще посрещне пропагандата и омразата към него ще намира сигурни наследници в идните поколения, които от ранна детска възраст ще започват да ненавиждат ненаситността му и решеността му да навреди на сговорната дружина, към която принадлежат, както той най-добре от целия останал свят знае и може. Така се ражда вечното дерби с вечния враг. За да дадеш надежда на народа или групата, ти трябва и надежден враг. Националната или груповата идентичност е последното убежище на обидените от нестеклия се както те са искали техен личен живот индивиди, изпълнил сърцата им с травми, негодувание и възмущение, трансформиращи се най-лесно в омраза, която от своя страна преминава в основното чувство на идентичност, споделяно с другите като теб хора. Омразата трябва да се култивира като първа гражданска и групова страст и заслуга, благодарение на врага, комуто тя се отплаща подобаващо. Съперникът дава смисъл, на базата на противопоставяне, на изгубилите посоката и атрибутите в животите си поотделно членове на групата, които не знаят какви са, но знаят какви не са и какви никога не искат да бъдат, за да не заприличат на антагонистите, в чиито сенки те напразно търсят своето лъчисто призвание на светци. Защото дори и светците не са имунизирани от лошия навик да се противопоставят. Така алтуризмът ненадейно се превръща от нещо прекрасно в бомба със задействан механизъм, тик-такащ в сърцата на отдадените на мисията камикадзета или готовите да умрат в името на Татковината юноши от книгата на Ремарк Нищо ново на западния фронт 1929и възмъжалите мамини дечица като сина на Сара Пелин, редник Трак Пелин, готови да служат първо на страната си, после на себе си, защото така е постъпила и мама.Да помагаш на групата и да забравиш себе си, не в името на любовта, а на омразата, това е истинско изкуство! Ограничава се още постепенно, с помощта на медиите, колективната памет на масите относно външния свят само до това, какво е сторил врага до момента и предполагаемите му недобронамерени амбиции за бъдещето. Тук е подходящо да цитирам професор Умберто Еко, който в последната си книга

[11]

скицира нуждата от общ враг доста по-умело, отколкото аз съм способен да го сторя в момента. Той пише така: Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Исус Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат- изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля... Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява, да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.Факт е, че сякаш по-лесно става да стигматизираш някого за общ враг на групата, отколкото да издигнеш някого в апотеоз, представяйки го като общ приятел и субект, заслужил универсалната любов на колектива, без да съумееш, да избегнеш наличието на сериозни разногласия по-въпроса вътре в звеното. Ценностите на индивидите варират и трудно могат да се съгласуват за дълго време, докато мишените на негативните им емоции, често се консолидират и застъпват краищата си, нанизвайки се взаимно в кръговете на една целокупна. Накратко, ние хората обичаме различни неща, но мразим близки по рода си и описанието на характера на типичния дразнител отвън е в състояние да накара зъбите на принца и на просяка да скръцнат в еднакво едновременно отвращение, а описанието на идеализирания образ на желания покровител и месия(най-вече защото е по-идеализиран и неконкретен, отколкото облика на врага) би довело до повече разногласия, каканижене и клиширани фрази от сорта на Красотата е в очите на гледащияи други подобни, скициращи субективността на позитивните емоции за сметка на антиподните им такива, природно заложени и остро пронизващи, обединяващи хората, събуждащи реваншистка емпатия по-бързо, така че капсулацията да бъде задействана успешно. Съществува и гледната точка на Толстой, че всички щастливи семейства си приличат, а пък всяко нещастно бива нещастно посвоему, но съм сигурен, че той също би се съгласил с тезата, че злото отвън, за разлика от вътрешното, би накарало различаващите се по своите частни трагедии най-малки социални групи да се обединят по естествен, засилващ ги, мотивиращ ги и успокояващ ги начин, в контраст с приличащите си щастливи фамилии, на които подава ръка външен кандидат за общ приятел, помощник или наставник, и които въпреки това нямат желание да го приемат по еднакъв начин и да съставляват конгломерат от вселенско щастие, защото ще се чувстват по същия уютен начин в този конгломерат, както и извън него, та нали са били щастливи и преди съграждането му... Защо им е да се обединяват с огледалните си образи, когато могат да се затворят в огледалната си стая? Изхождайки от емпириката на моя живот, смея да твърдя, че е трудно да си приятел на всекиго и лесно да си неприятен на всички. В първия случай трябва да се съобразяваш с колектива и да си хамелеон, а когато социумът си даде сметка, че един хамелеон е хамелеон, той бива стигматизиран като змия и предател, във втория просто е нужно да си себе си в естественото си егоцентрично състояние и да не те интересуват другите, камоли да ги поздравяваш, освен ако нямаш лична полза за извличане от тях. След земетресения жителите на блока излизат на площадката заедно и започват да се оплакват взаимно, колко са били уплашени и колко страшно било, или пък просто за да си беседват сладко на воля, използвайки случая да си спретнат пижамено парти, но след дъги би било абсурдно същите да се срещнат, за да възхваляват дъгата и да й се възхищават групово, превръщайки красивата гледка в събитие от социално значение. Това е така, защото са изгубили представата за красивото и доброто, която винаги е била по-абстрактна по презумпция, но никога няма да игнорират лошото, бедственото и грозното, което е далеч по магнетично, хипнотично, вцепеняващо и предизвикващо по-силни емоции.
         Един от съвременните майстори в сферата на създаването на общи врагове, буквално с помощта на няколко фрази е моят личен любимец Джордж Буш младши, не съм сигурен защо, може би, заради дислексията му, екстравагантното му поведение и хлевоустието му, или е възможно вината да се корени не в него, а в спийчрайтърите му. Какъвто и да е проблемът, изказването му от 16.09.2001г

[12]

пред насъбрали се журналисти, в което той използва думата crusade(Кръстоносен поход) сблъска две цивилизации отново и нажежи положението до опасения за кървава повсеместна Трета световна война, а не просто проформена такава, обявена срещу тероризма. Веднага след сякаш изпуснатото неволно crusade, Буш се опита да го потули и маскира с war on terrorism, което е видово евфемизирано понятие на crusade, а и звучи доста по-безобидно, тъй като един Кръстоносен поход не опира само до война, а излиза отвъд измеренията на физическия боен конфликт, преминавайки в тези на верския(а и за разлика от опустошителната война предвижда донасяне на нещо обратно); но уви вече нямаше връщане назад. Казана дума, хвърлен камък. Така неусетно бива заченат наново невидим с просто око конфликт отвъд рамките на вече започнатия явен между САЩ и Алкайда, САЩ и тероризма, САЩ и тоталитарните режими, а именно този между две религии, две култури, два свята- Християнския и Мюсюлманския. Вече повече от десетилетие по-късно, когато се връщаме назад към този куриозен момент на задушаващо преплитане между политика и религия, рефлектирайки върху него, оценявайки го по-безпристрастно отстрани, си даваме сметка, как една дума е достатъчна да маркира границите на общия враг, да го обективизира и да капсулира Изтока и Запада. Не мисля, че който и да било мюсюлманин би простил някога греховете на 43-тия президент на Щатите и най-вече конкретното му изказване и който и да било християнин би се отказал от стигмата върху мюсюлманите, че всички са терористи, действаща на евристичен принцип все по-осезаемо след солта в раната от 11.09.01 и последвалата небивалица на Буш.

       1.5  Механизмът на акумулирано медийно въздействие за налагане на конкретните предубеждения и стереотипи

          Кристално ясно е, че масмедиите саплацдарма на всяка пропаганда. Тя не може да съществува без тях, а те са лишени от акумулация без нея. Пресата, радиото и книгите са сред медиите възприемащи се вербално и убеждаващи директно, докато телевизията го прави по периферен път, а интернет като най-висша медия е хетерогенна и смесва и двата начина за налагане на убеждаващо въздействие. Въпреки това, книгите и пресата също могат да се възприемат и визуално с помощта на графичния им дизайн, карикатурите в тях, илюстрациите и снимките, които понякога са в състояние да оказват влияние по периферен път, друг път по прав, в зависимост от техния стил. Силата на медиите е в това да захранват непрекъснатия процес по научаване на модели на поведение, те упражняват тази сила само тогава, когато биват възприемани от аудиторията като авторитетен източник на автентична информация, в следствие на която, облъчените от нея индивиди започват да подражават(всеки поотделно) на демонстрираните медийни модели, които веднъж след като са запомнени се смазват с времето, бивайки проигравани отново и отново, докато не станат неразривна част от човешките нагласи. Ето как, при наличието на нужните познавателни способности, моторни навици и достатъчно силен дразнител, или лично подбран мотив могат да влязат в употреба. Друга особеност при въздействието на медиите е повтаряемостта на еднотипни образци на поведение или отношение за продължителен период от време. Конкретният процес, целящ унифициране на нагласите, постепенно изменя представите на хората за света и социалната реалност, заменяйки ги със стереотипизирани и давайки почва за предубеждения. Култивираната от медиите социална реалност засяга до голяма степен: междуполовите връзки, политическите възгледи, отношението към науката и ученето, здравословните навици, избора на житейска реализация на младите хората, представите за възрастните, етническите групи и различните идеологии. Въпреки широкия си спектър от възможности, въздействието на уеднаквяването може да бъде сведено до минимум в зависимост от идеологическите и етнокултурните различия. Човешката способност за обработване на информация с помощта на ментални конструкции(мисловни матрици) се използва от медиите за усвояване на готови мисловни сценарии, отнасящи се до определени алгоритми във всяка дадена ситуация. Многократното повторение на сценария води до запечатването му като дълготрайна познавателна нагласа. Усвоените еднотипни модели на поведение и абстрактни схеми на действие чрез медиите често водят до автоматизъм. Повечето ефекти на поведение, които науката познава са плод на периферния начин на убеждаване(Ефект на мнимия авторитет, ефект на емоционалната зараза, семантични и смислови ефекти

[13]

, но така нареченият дремещ ефект може да бъде предизвикан освен от косвения и от прекия начин за убеждаване, тъй като в основата на тази техника стои страхът. Всяка новина, съдържаща дози страх въздейства осезаемо и променя ефективно нагласите. Често се приема само тази част от новината, съдържаща заплаха, а останалата се игнорира, в други случаи се възприема само частта, резонираща с нагласите на отделния, облъчван човек. И при двата начина се цели възприемането на информация да се случи предимно емоционално с малко или нулево ползване на рационалния анализ. Поради масовия си всеобхватен характер убеждаващото въздействие на медиите е многопластово. Фактът, че предлаганите от тях модели на поведение и абстрактни сценарии директно променят човешките нагласи води до пряк път на убеждаване. Ефектът на унифициране при процеса на сугестиране може да бъде осуетен, тъй като зависи от множество странични фактори, които са в състояние да сведат въздействието му до нищожно. Ето защо, хората в съвременния свят имат резервирано отношение към конвенционалните медии и реагират бурно на всяка възможност да бъдат неосъзнато повлиявани, понеже считат подобни техники за неетични и унижаващи ги. Наличието на различни похвати за въздействие, които се използват от медиите, свидетелства за предпочитания и преобладаващ периферен път на оказване на убеждаващо въздействие, което е разбираемо, изхождайки се от масовия характер на конкретните медии. Подбора на новините, определянето на приоритета им и изразните средства, с които биват отразявани, несъмненно налагат една сравнително имагинерна реалност, която е пряк подтик за формирането на общественото мнение.
         В разгледаните от мен примери, на които съм базирал моето изследване на случай,механизмът на акумулирано медийно въздействие за налагане и подбуждане на предубеждения и стереотипи се извършва най-вече с помощта на пресата и книги. Това е аферата Драйфус, която още преди да стане афера, т.е. преди разглеждането на съдебния процес,се превръща в лесна плячказа продължаване на антисемитската кампания на вестници като La libre parole, L’Autorite,Le Journal, Le Temps, La Croix, които посредством, скициращия очертанията на самореализиращото се пророчество рефрен: Вие бяхте предупредени, че това ще стане! култивират публичното мнение против Алфред Драйфус, както и евреите като етнос, и индиректно поставят под натиск съдията, готвещ предстоящото си решение. Лъжите, които дясното крило сипе по адрес на Драйфус, въпреки неясните обстоятелства около обвинението му в предателство, донос на прусаците и фалшифициране на собствения си почерк, останали мистериозни до съвсем скоро- 2013 година, когато тайните документи са разсекретени от Френското Министерство на Отбраната, следват всяка крачка на обвиняемия, когато изглеждал невъзмутим, вестниците писали, че това е свидетелство за вината му и наглостта му да се опитва, да я прикрие, когато размахвал ръце, викайки, че е невинен- също било отразено, че преиграва и нагло послъгва, когато изпаднал в апоплектичен шок, още повече лъсвала вината му и т.н. Друг образец е творбата Биартицна Ретклиф и специално антисемитската глава На еврейското гробище в Прага, части от която се печатат самосиндикално като оръжие на пропагандата на Третия райх. Този пример е показателен за това, как фантазията на второразреден немски писател, антисемит, противоречащ си непрекъснато, критикуващ британския колониализъм и всичко свързано с Англия в едни свои писания, а в други представящ се с английския си псевдоним, плюс титлата сър пред него, която фантазия не среща нужната медийна акумулация първоначално и се тирижа ограничено с усмивка от уста на уста, като бива обвинявана в открито плагиатство на моменти от М. Жоли и ритуалистика,взаимствана от романите на Дюма-баща, в частност Жозеф Балзамо, но близо век по-късно среща подходящата пропагандна машина,в лицето на нацистите, ускорявайки разпространението й в пъти и избрани откъси от нея стигат до всеки немски поданик, убеждавайки го в истинността на плана за световна доминация, лансиран от консулите на всяко от 12-те еврейски племена по време на имагинерния събор. Кактои в автентичността на задаващата 100-годишен ултиматум за изпълнението на поставените целихудожествено измислена реч на главния равин, организирал събора, която фиктивна реч с помощта на нацистката пропаганда се превръща в едно от главните фактуални доказателства, че Протоколите на мъдреците от Ционса истински, тук не се броят „брилиянтните” догадки и размишления на Хитлер, че щом Франкфуртър Алгемайне Цайтунг(ФАЦ) и от страната на врага толкова упорито, всячески се опитват да докажат фалшификацията на конкретните документи, то те значи са реални, отразяващи събитие, организирало се и състояло се наистина, което е трябвало да остане потулено. Колкото до самите Протоколи , те също онагледяват ефектите, които може да има акумулативното медийно въздействие върху целевите групи. Техният автор остава спорен, най-осезамо съперничещите си относно сътворяването им личности са Матвей Головински(писател и активист) и Пьотър Рачковски(таен агент). Объркването около авторското право е разбирамо, поради съществуването на няколко поредни издания, първото, от които датира от 1901г. Те бързо биват преиздавани, променяни козметично и препревеждани на всички масово говорещи се езици, като с помощта на видния антисемит Хенри Форд, ударил едно рамо в дистрибуцията и печатането им в САЩ и поетапно извън границите на щатите през 20-те години на 20-ти век, те достигат рекордните за времето бройки от 500 000 копия(приблизително колкото е бил и броят на ford model t, произведени за едно деветмесечие). В Италия, в пика си, състоял се сравнително късно- края на 30-те години, Протоколитедостигат 60 000 копия. В близкия изток те виждат бял свят с доза закъснение, бивайки преведени чак през 1951г и по разбираеми причини няма точни данни за бройката им. В Русия те биват разгласени за първи път чрез серийни откъси, помествани в ежедневния вестник Знаме от 28.08 до 7.09(стар стил) през 1903 г, но не можах да открия информация за точен брой копия. Факт е, че Протоколите освен в нацистка Германия, където министърът на образованието Бернхард Ръст постановява да се изучават във всяко училище на Райха, пожънват най-убедителен ефект в Русия и мюсюлманските страни, в сравнение с англогосаксонските/англоговорящите, балканските и екзотичните, във Франция пък се приемат полярно. След като успяват да обиколят целия свят, те и до днес се приемат за чиста монета от антисемитските тайфи и лесно могат да бъдат намерени безплатно в интернет, което е доказателство за акумулираното медийно въздействие на наложените конкретни стереотипи и предубеждения спрямо ционистите, еврейския елит и еврейския етнос като цяло. Дори след 11.09.01 немският журналист на свободна практика и привърженик на конспирациите на макроравнище Матиас Брьокерс

[14]

успява да свърже атентата с Теорията на конспирацията, и в частност с Протоколите, нападайки индиректно и тогавашния „ориентирал се към световна доминация” министър-председател на Израел Арел Шарон в задколисни игри заедно с американските си колеги, които са знаели, че кулите ще рухнат предварително подобно на полученото преди Пърл Харбър известие. Други примери за акумулативното медийно въздействие върху представите на целевите групи в конкретния случай са Скитникът Евреинна Йожен Сю, творбите на Дюма, предаващи приключенията на граф Калиостро и някои от риатуалите за приеамане в тайни общества, също така и книгите на Ян Ван Хелсинг за Конспирацията, както и всички техни последвали епигони, включително имащите и българско участие в лицето на Никола Николов

[15]

, призът за най-нестандартна творба отива при Владимир Терзийски и Летящите чинии на илюминатите,която освен антигравитационната физика и жироскопиращите маси, засяга също така финансирането на тези летящи дискове, построяването им, разбработването на двигателите им, построяването на бази за съхранението им и откриването на места за лупингите им, което финансиране, разбира се, е дело на не кои да е, а стоящите на върха на големия еврейски октопод световноизвестни фамилии

[16]

.  В заключение, всяка конспиративна теория, колкото и налудничава да е, както видяхме в случая с книгата на сънародника ни Терзийски, популярен повече отвъд Океана, рано или късно опира до финанси и идеология, които винаги са еврейските магнати и Кабала, т.е. нуждае се от задействането на предубеждения и стереотипи в главите на представителите на целевите групи, които са неособено ласкави за принадлежащите към еврейския етнос лица, а за създаването на тези евристични нагласи спомага чисто и просто в опосредстването механизма за акумулирано медийно въздействие.

 ВТОРА ГЛАВА:  ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ЧАСТ

          2.1 Контент-анализ на Протоколите на мъдреците от Цион

           Изследователската част на дипломната ми работа няма как да мине без контент-анализ на неутроните в ядрото й, а именно Протоколите на мъдреците от Цион , установили се като център на Теорията на конспирацията. Изчислено е, че 4% от първото издание и 12% от второто издание на Протоколите се припокриват изцяло с произведението Диалог в ада между Макиавели и Монтескьо, чийто автор е Морис Жоли. Например, за правителствените заеми, как ако лихвата е 5% , то след 20 години кредиторите ще са си възвърнали цялата сума, а след 40 и 60 удвоена и утроена, тази мисъл е пришита доста умело към Протоколитес поставянето на акцент върху еврейските банки, подчинени на световното супер-правителство, под ярема на което са всички останали, чиито опериращи председатели могат да бъдат сменени по-лесно и от износена хирургическа ръкавица, ако супер-правителството пожелае. Антропоморфизмът или по-скоро антроподемонизмът на пресата се осъществява с помощта на препратка към образа на бог Вишну, чиито 100 ръце ще се протягат към и ще измерват пулса на всяко битуващо в публичността мнение, но на чиито 500 пръста ще има завит по един конец, направляващ всеки един възглед в посоката, в която господарят на крайниците жеале да го насочи. Конкретната директна връзка с Хиндуизма и сравняването на масмедиите точно с Вишну, а не с друго божество, присъства и в двата източника като в Протоколите даже се споменава на цели две места, но смисъла и целта са същите като в оригинала на Жоли. В Протоколите ,разбира се, отношението спрямо пресата е пресолено-  Гоите

[17]

не са осъзнавали силата, която пресата притежава и как да я използват, ето защо тя е попаднала в нашите ръце, чрез нея ние получаваме невиждано влияние, оставайки в сянка, с помощта на пресата ние получихме златото в ръцете си, въпреки че се наложи да го измъкнем от океани, съставени от кръв и сълзи, пожертвайки много от нашите за него, но всяка жертва от наша страна се равнява на хиляди от страна на гоите. Двигателят на организационния апарат на всяка държава е златото и то ще бъде разпределяно от еврейския елит чрез административни трикове, от които гоите не разбират нищо. С хитрост, изчисления и умения, сравними единствено с тези на йезуитите, чийто облик е вече публично дискредитиран, в сравнение с този на все още действащите в сянка малцина. Планът им е толкова зъл, че се осъществява с позитивни средства, като подстрекаване на плурализма до такава висока степен, че публиката да се загуби в лабиринта от разнообразни, съперничещи си мнения, за да стигне до извода, че е най-добре да нямаш собствено мнение по дадени въпроси, доверявайки се сляпо на властниците и силните на деня, и насърчаване на свободното слово дотам, че масите да намразят дългите, скучни, но красиви речи и да не обръщат внимание на помещаващото се в тях слово и специално неизпълнимите обещания, даващи се отново и отново с различни краски в рамките им; увеличаване на заплати, но и на цени, така че да се предизвиква инфлация и др. Всички икономисти, банкери, индустриалисти, капиталисти и милионери ще бъдат техни хора, а на отговорните постове на всяка държава, докато не се вестят братята им евреи, ще служат лица, които са техни марионетки и между тях и народа ще има огромна пропаст, а в момента, в който те решат да се съпротивляват на нарежданията и спрат да следват инструкциите ще се изпаряват, и на тяхно място ще идват други, защото кандидати за власт, слава и успех винаги ще има, но те няма да ги задържат за дълго, ако не се подчинят на педантичния, скрит световен елит. Ако се водят протести срещу него, то те ще бъдат само формални, а проявите на антисемитизъм ще са от основна необходимост за ръководенето, сплотяването и изолирането на низшите и второстепенни братя евреи, т.е. кукловодите ще имат интерес от тях. Финалът на Протокол 9-ти е сред любимите ми, защото присъства и към края на книгата на Умберто Еко Пражкото гробище. Става въпрос за това, че ако гоите на Запад се вдигнат на бунт, разбрали какъв план за световна доминация се готви, то тогава те изненадващо ще бъдат посрещнати с такава невиждана маневра, че ентусиазмът, екстазът им и революционният им порив ще се попарят светкавично веднъж завинаги, като под столиците и метрополисите на всяка държава от западния свят бъдат прокарани подземия, метро, тайни коридори и различни видове сутерени, които ще са безкрайно удобни за извършване на терористични актове, действащи контриращо на евентуални междуособици- Оттам всички столици ще бъдат вдигнати във въздуха, редом с организациите и архивите им!

[18]

И като цяло от макиавелизма е заимствано постановлението, че всяка правителствена схема е нужно да бъде приготвена само от един мозък, защото иначе няма да бъде солидна и напълно приета в началния си вид, ако бъде позволено съставянето й да се раздели на фракции в умовете на мнозина и отровата на либерализма е именно в това, че органите на държавата са свързани с техните функции- Министерство, Сенат, Легислатура, Изпълнителна власт, и ако една от тези части(функции) бъде наранена и остане неактивна, то цялото, подобно на, ранено някъде, човешко тяло, започва да страда в болежки и става жертва на износване и постепенна амортизация. И либерализмът е заменил единствената сигурна управленческа система над гоите, а именно деспотизма, при която органите на държавата са свързани само с едноличните действия на владетеля. Тъй като Протоколите са на мъдреците от Цион, то няма как християнските ценности да не бъдат нападнати и в документите да не присъстват закани за опропастяване на някои от свещените християнски ценности като семейството, взаимопомощта и сплотяването с ближния. Наблюдава се още ракурс на свободата, който по-късно по друг повод и претекст професор Исая Берлин в една от лекциите си ще определи като негативна свобода

[19]

, т.е. свободата на гоите да правят само това, което световното правителство изисква от тях, т.е. да правят каквото си поискат, стига да не е в разрез с това, което правителството изисква от тях, което в някои отношения е много взискателно. Постепенно разговорът се отвежда към нарушаване на свободата на така наречената свободна преса, намиращо израз в упражняване на влияние над печатари, издатели, книжари, букинисти, които да алармират властите при находка на литература, критикуваща ги, както и посредством качване на таксите за писания под 30 страници, така че памфлетистите да са принудени да разтягат жлъчните си нападки, правейки ги по-дълги, разслоени, разводнени, изпълнени с евфемизми и безинтересни, с което да отегчат допълнително висок процент от всички читатели. Цели се още неутрализиране на частната преса, на 10 неконтролирани ежедневника ще съответстват 30 контролирани и то тези 30 ще са колкото се може по-критични и представящи многообразие от мнения, тъй че публиката да се насочва жадно към тях без да подозира, кой ги държи. Световните информационни агенции ще са изцяло под контрола на световното правителство. Тук отново се вижда влиянието на Жоли, само че при него числата са различни, той не пише точно за 30 страници и 30 контролирани ежедневника, но мислите му са в същата посока. Протоколите нямаше да бъдат такъв стожер на пропагандата, ако в тях липсваше и пряката програма за промиване на мозъци, което се осъществява освен по класическия начин чрез фалшифициране и премахване на исторически събития и чрез по-трудното и креативно осъщестяване на исторически аналогии, например управлението на световното правителство ще се оприличава на изключително успешни минали властвания в историята, а управлението на гоите преди да бъде осуетено ще се критикува и ще бива сравнявано с нецветущи представяния на политическия елит от миналото. Практическият вариант за промиване на мозъци пък е внедряване на речи, проекти, мемоари, писания и партийни програми, изготвени от просветени марионетки, тренирани специално, за да станат лидери на гоите, чиято цел е да направляват масите към такива разбирания и знания, които са угодни на еврейския каймак и отвличайки вниманието на неевреите от евентуалните сеизмографични точки на разногласия чрез специално измаесторени за поводите методи за разсейване посредством изпитан хедонизъм, като например игри и забави, подбуждащи низки страсти у масите и съревнования в изкуството и спорта за по-културните и силни личности. Мозъчното промиване е бленувана тактика за всеки пропагандист, защото хипнотизираните жертви, когато излязат от хипноза(ако това стане изобщо) не си изкарват яда на хипнотизатора, който е вече далеч и не сочат него с пръст, а нападат и се мръщят на онзи, който ги е свестил. В Протоколите има и уверение, че всички тайни общества ще бъдат направлявани от еврейския елит и по този начин ще се привличат кариеристите и жадните за власт и мистерии представители на гоите, но не за да бъдат приобщавани, а по-скоро за да бъдат манипулирани и оставени да си мислят, че са на върха и знаят всички тайни, когато всъщност истината е, че си нямат представа, какво се крие надълбокото. Това не е ясно, как точно ще бъде осъществено освен чрез стария рефрен за парите и Кабала, около които всичко се върти, но поне фигурира като официална закана. Колкото до плануваното световно правителство, което още си остава забулено в мистерия и днес, пише, че то ще бъде задействано чрез преврат, състоял се едновременно във всяка страна и въпреки това ще бъде задействано неусетно под дипломатичен слоган. Ето защо, сега някои правят догадки и аналогии с ООН и преди ООН само ОН, което общо взето се припокрива с представите им за световно правителство, но това е един от признаците на самореализиращото се пророчество, което съпътства голяма част от читателите на Протоколите, срещащи ги вече в изобилие, в резултат от натрупаните предубеждения и стереотипи. В апокалиптичния план за бъдещето на света, такъв какъвто го познаваме, фигурира и тайна полиция, Оруелски изглед и общество, в което да си шпионин, доносник и двоен агент е първа радост и гордост и 1/3 от всички хора ще следят всяко действие на другите 2/3. В тези мечти отново си личи влиянието на Морис Жоли и в частност на неговата творба  Диалог в ада между Макиавели и Монтескьо, която играе ролята на гръбнак на Протоколите. По този начин всеки потенциален преврат срещу установения Нов Световен Ред ще бъде осуетен при зараждането си. Колкото до владетеля за него не се пише толкова обширно, колкото го прави Жоли, но към личността му се подхожда по-скоро рестриктивно от страна на мъдреците от Цион, които му забраняват да има лична собственост и да се ползва от други материални дивиденти, които биха го предразположили към пилеене на ресурси и злоупотреба с власт, така че единственият човек, който да няма интерес, да ограбва държавата, да бъде той, ето защо само личния му контрол ще съумее да предотврати изтичания и крупни загуби и от него самия ще зависи колко дълго ще се задържи на власт. Срещат се още признания в умишлено причинени финансови кризи, тъй че да се изтеглят пари от циркулация и разбира се, има и неласкави изказвания относно златния стандарт, който е определен като главната причина за разрухата на всички държави, вкарали го в употреба, налична е и клетвата, че бъдещите валути, които гоите използват ще бъдат колкото е възможно по-отдалечени от златния стандарт в процеса на обмен. Чуждестранните заеми, отпуснати на гоите от банкерите на световното правителство са сравнени фигуративно с Дамоклиеви мечове, надвиснали над главите на длъжниците и с пиавици, поникнали като гъби по телата на осмелилите се да ги теглят, непредвидили, че те ще смучат кръвта им до последната капчица. Тук отново се задействат евристичните нагласи, защото е добре потулена тайна, че християните ненавиждат лихварството и заемите и макар да не си го признават открито, ги свъзват инстинсктивно със злия сатанински еврейски етнос, ето защо на това и на много други места в Протоколитецелевите групи, четейки ги, скръцват със зъби и стискайки песници, разпалзват омразата си, за която са събирали въглища под формата на стереотипи и пушек под формата на предразсъдъци с години наред, формирайки недоброжелателните си представи и нагласи спрямо юдеите в неспирния процес на филогенеза, групиране, делене и набелязване на общите врагове. Отвличането на вниманието на гоите е от ключово значение, то става чрез разнообразни такси и подбуждане към всякакъв вид ненужни никому икономии. Мотото на масоните се припокрива с това на Ционските мъдреци, а именно От хаоса реди те го следват чрез силата на златото, заемите и налагащите социален дарвинизъм неравенства. Предвижда се, гоите да бъдат лишени от двата най-приети опията, които човечеството познава- религията и алкохола и да се кланят единствено на супервладетеля, който да е еманация на божественото и Бог да оперира само през неговите ръце, избраник, който не се нуждае от помощници и други специални наставления и лостове. Естествено, че мозъчният резервоар на този бленуван владетел ще бъде прегледан от мъдреците внимателно преди да бъде пуснат по конвейера и да влезе в действие, контактувайки свободно с подвластните нему обикновени гои по пазарите. Свободно не е правилната дума, защото всяка негова стъпка ще бъде съпровождана от тайна полиция, която ще бъде наоколо, но отвъд рамките на видимостта, за да се създава илюзията за близостта между владетеля и народа и неговата смелост, намираща израз в това да се реши без охрана, да се среща с минувачи, оставяйки незабравим спомен в клетите им съзнания, представяйки го като храбър и отдаден на работата си лидер, готов да се принизи до обикновените хора, правещи го необикновен със своята обич, така че те да няма за какво да му се сърдят.
          Тайните протоколи на мъдреците от Ционса 24 на брой. Първият скицира цялостната доктрина, подбирайки правилните лъжи и нужните сили за прикриването им. Вторият описва бъдещата икономическа конспирация, пораждаща войни и дезорганизация от скелето на които да се издигне международно правителство. Третият представя методите за завоевание. Четвъртият- кончината на религията и издигането на материализма в религия. Петият разглежда деспотизмът и междуличностните отношения в едно бъдещо „модерно и прогресивно” общество. Шестият се спира на купуването и търгуването със земя като спекулативна забава, от която могат да се извлекат множество плюсове. Седмият търси как може да бъде постигната световна война, съпътствана с продължаващи вечно несъгласия и противопоставяния. Осмият се занимава с промеждутъчното правителство. Деветият е сред ключовите, защото разнищва всеобщата пропаганда, осъществима чрез образователната система, масонството, правото, медиите. Десетият зачерква конституцията и издига автокрация, обръщайки внимание на сектори като политика и псевдоценности като мажоритарността, либерализма и семейството. Единадесетият описва как тази еднолична власт ще достигне размерите на универсалност освен над евреите, също така и над гоите, отново се упоменава франкмасонството. Дванадесетият е изцяло посветен на пресата, печатането и контрола върху тях.Тринадесетият се занимава с насочването на мисълта на подвластните от належащите проблеми, които са от ключово значение, към второстепенните и некасаещите ги, което ще стане с помощта на либералистичната доктрина и свободата на словото. Четиринадесетият разглежда тоталното премахване на религията като прелюдия към издигането на еврейския бог на материализма. Петнадесетият представя изгодите от масонството при използването му, целящо подтискането на враговете, изкушаващо ги и привличащо по-амбициозните от тях към своите структури. Шестнадесетият е от по-важните, тъй като засяга пряко образованието и частичното негово израждане в изцяло пропаганден инструмент. Седемнадесетият маркира ситуацията с духовенството и юристите. Осемнадесетият е доста регенеративен, зловещ и мистериозен понеже описва организацията на хаоса и новото начало, излизащо от него. Деведнадесетият отговаря за спойката и взаимното разбиране между владетел и подвластници. Двадесетият е на икономическа тематика и разглежда изграждането на финансовата система. Двадесети и първият представя заемите и кредитите в целия им блясък като средство за спекула. Двадесети и вторият обръща внимание на налагането и подчинението. Последният е отреден на ролята на еврейския владетел. Всички те заедно съставляват най-контроверзния и катастрофален пропаганден инструмент на 20-ти век.

         2.2  Анализ на модела на софизмите в книгите на Ян Ван Хелсинг за Тайните общества и всички подобни четива, които развиват конспиративни хипотези, изграждащи Псевдотеория на конспирацията

         Ако има автор, чието име се е превърнало в нарицателно на Теорията на конспирацията, включваща тайните общества и проекта за Нов Световен Ред, то това несъмнено е Ян Ван Хелсинг. Трудно би се определил като звезда, понеже тематиката, на която пише е „свръхсекретна”,  т.е. предполага разпространение единствено от уста на уста, имейл на имейл или друг интимен вид компютърно опосредствана комуникация, дори в днешните времена на пълна масова дигитализация. Но съм сигурен, че няма човек, който да е запален на тема тайни общества, мистерии и световна конспирация, който все още да не се е запознал с творчеството на Хелсинг. Имиджът му на забраняван в Германия и Швейцария автор и стилът на чиито писания граничи точно на чертата с антисемитизма, го правят още по-интересен за моето изследване, в което имам намерение да поставя под лупа софизмите му, целящи да убеждават и влияят на хората с евристични нагласи, сформирани в процеса на филогенеза, които изповядват християнски ценности, каращи ги съзнателно или не да сатанизират еврейския етнос и да оправдават всички собствени несполуки със социалния дарвинизъм и капитализма, които според тях са именно юдейски рожби. Факт е, че няма читател, а и писател на конспиративна тематика, който да е пропуснал, да се запознае с Ван Хелсинг, преди сам да започне да дълбае в бездънния свят на задкулисните афери. Най-нашумялата му книга Властта на тайните общества през ХХ векзапочва по доста нестандартен начин, подобен на началото на книгата Махалото на Фуко , през 1993г Ян получава телефонно обаждане от личност, която настоява да остане анонимна, уверявайки го, че е написала изключителна книга и в последствие му праща по пощата в колет без подател дискета с черновата й, придружена от паричен превод. Веднага щом разпечатва текста и се зачита главоломно, бъдещият автор остава потресен от машинациите на определени кръгове в нашето прекрасно общество, за да напише по-късно: Естествено,не ми беше възможно да проверя всички взаимовръзки, описани в книгата, но дори и само част от тях да се верни, вече знам защо на планетата ни има толкова мизерия, защо повечето хора са безкрайно бедни, защо всичкото богатство и власт на Земята се намират в ръцете на малцина безскрупулни личности.В този ред на мисли, и аз няма да се занимавам с взаимовръзките и източниците на някои от шокиращите разкрития, а само с методите за убеждаване и влияние, които ван Хелсинг прилага покрай софизмите си. Първият от тях е именно известната пословица Двама се карат- трети печели, целяща да насочи целевите групи към скрития им общ външен враг и да ги разсее от вътрешните взаимни разногласия. Нещо като диалектиката на Хегел, която го прави световноизвестен и от която сякаш само той печели, докато читателите му се опитват да разберат, какво изобщо е искал да каже, губейки цели години в главоблъсканици и дори някои професори по философия като Исая Берлин си признават, че не схващат част от „по-тъмните страници” и неуместността на прилаганата навсякъде реципрочност у творчестовото на този мистериозен философ, за когото понятията, с които борави, нямат нищо общо с вулгарното значение, което ние им придаваме в ежедневието си, например: „свобода”, „дух”, „издигане” и „история”,  „право”

[ii]

. В процеса на убеждаване и влияние, извършван от Хелсинг, този трети играч са световните банки, отпускащи заеми и на двете воюващи страни, НАТО и ООН, потушаващи войните и безредиците, подтикващи целите народи да се ориентират към нов живот под тяхната опека. Общият враг, печелещият трети играч, се намира зад кулисите и самият той пропагандира своите намеси в реалността като либерални, ето защо задачата на ван Хелсинг е да го сатанизира и да го осъди в макиавелизъм. Мъжете в сянка, членуващи в тайни общества и идващи от богати еврейски фамилии, финансират и застават на страната едновременно както на левите, така и на десните идеи. Но авторът знае, че само истината те прави свободен и стремейки се към нея, той сочи с пръст лъжците егоисти, живеещи, оплетени в тайни и мистерии. Въпреки това, писателят не определя всички тайни общества като зли, напротив даже се възхищава на Свободните зидари, борещи се за справедливост и човешки права, напук на Инквизицията. Обаче, това, което всички членове на тайни общества имат, са знания, независимо от какво естество, дали окултни, религиозни, или друг вид херменевтики. А както клишето диктува- знанието е сила, а всяка сила може да бъде използвана свободно за добро или за лошо. От това се опасява и Ян „използване на невидими връзки” между елитите, целящи предизвикване на глобални промени, угаждащи само на техния личен вкус. Отново чрез софизми Хелсинг успява да спечели агностиците на своя страна, които се предполага поне от философска гледна точка, че са противници на членуващите в тайни общества избраници- Едва ли някой автор би могъл да разтълкува напълно заплетената картина на тази планета; в книгата ми ще се опитам да ви покажа от какво се вълнуват субектите с власт и пари.Но освен периферните стремежи към убеждаване и част от оправданията, съпътстващи неяснотата около източниците на информация, убеждаващата комуникация на Хелсинг може да бъде съвсем пряма и агресивана и да съветва в пряк текст читателя какво да прави, процедирайки с нея- И моля не се обезкуражавайте, в случай, че не успеете веднага да вникнете в цялото количество информация. Дори ако имате трудности с разбирането на някои места, или се почувствате объркани в мрежата от взаимовръзки- моля не прескачайте абзаци, защото всичко образува една цялостна картина. Намерете време да прочетете тези места втори път.Книгата му е само предястие, откриващо върха на айсберга, включващ 75 различни масонства, 52 ритуала, 34 ордена, от които 26 мъжки и 1400 ритуални степени

[20]

, но той запалва в преамбюла й Прометеeвия пламък на знанието, който читателят е длъжен да крепи, потапяйки се във все по-съмнителни дебри, без да се спира и да обръща внимание на взаимовръзките и неправдоподобните източници на информация, както и явните съпътстващи я парадокси, например как Свободните зидари, обръщат доктрината си на 180 градуса изведнъж и от добри занаятчии и профсъюзници стават злите врагове на двете масово изповядвани религии и как част от кръстоносците стават антихристи вкупом, а да продължава по-надълбоко смело, решен да не разочарова първия си учител, дал му тласък и кураж да върви към истината, независимо пред колко съмнения и допълнителни колебания ще бъде изправен по пътя към нея. Тамплиерите според Ян са щели да имат много безинтересна история, ако не са се били натъкнали на откъслеци от документи на еврейските шпиони, преведени от „високообразования” Етиен Хардинг, според които Исус нарича бог Яхве Сатана и т.е. има сериозна фалшификация на оригиналното учение на Христос, което се оказва противоположност на Стария завет, където Яхве е Бог баща. Ваш баща е дяволът!Йоан 8:44. По-нататък философи от ранга на Лок и Бейкън са изредени като застъпници на масонското учение. Споменава се и издигането на заможната фамилия Ротшилд, което станало в следствие на нелегална продажба на злато, предназначено за банков резерв и че Саломон Ротшилд също е масон. Лансира се и версията, че именно Ротшилд е отговорен за крайната преработка на Протоколите на мъдрицте от Цион, държани в тайна до 1901г, преди да попаднат в ръцете на руския професор Нилус, твърди се, че са фигурирали столетия преди това, но са останали скрити в пълна тайна, което според мен няма как да е станало, освен ако не са попаднали в ръцете на Морис Жоли, Гьодше и Дюма поотделно десетилетия преди да попаднат в тези на професора и на Ротшилд и да бъдат разпространени и тримата писатели да са плагиатствали от тях, като всеки е заимствал какъвто аспект му се харесва от документите в своето творчество, което е фантасмагорично, защото според здравия разум Протоколитеса плагиатството, а не обратното. Тази абсурдна хипотеза- Ротшилд да е редактор на Протоколите,  Хелсинг подкрепя, като се осланя единствено на базата на авторитета на Дорси и Уилям Тай Кар и данните, представени от тях в книгата Пионки в играта. Авторът представя 12 от 24-те протокола в изключително сбит вариант като предварително се извинява, че превода от английски вероятно се различава от оригиналния текст, но за сметка на това всичко написано е вярно и под всеки ключов протокол добавя бележка към настоящата ситуация в света, която работи на базата на самореализиращото се пророчество, т.е. Ето, вижте планът им е влязъл в действие! Следва друга бележка от автора, понеже положението в някои от главите на читателите се е нажежило и сигурно наум вече го обвиняват в отявлен антисемитизъм, тъй като самият Хитлер се уповава на същите документи, придавайки праведност на мракобесните си заповеди и планове за Холокоста. Не е важно кой прилага Протоколите, а какъв е принципът, заложен в тях и че използваните хора позволяват това да се случи!- пише с личащо си вълнение Хелсинг. Първостепенното в случая е, че писателят е убеден в истинността на документите и не е открил тяхната фалшификация, напротив, те му служат за защита от възникващи в последствие обвинения в антисемитизъм, тъй като щрихират злите мисли на еврейския елит, който на моменти се изявява като върл противник на своите по-низши и простосмъртни бозайници братя в прехвалените от Хелсинг Протоколи, които освен в центъра на моята дипломна работа са в центъра и на неговата книга, както и в средата на вярванията на всеки фен на конспирациите, защото каквото и тайно общество да дърпа конците от някое сенчесто място, то то непременно ще се нуждае от финансова помощ, а според Протоколитевсичкото злато на Земята (ще) принадлежи на евреите, следователно те (ще) имат наземната сила и възможности да диктуват всяка операция на жадните за мощ визионерски представители на тайните общества. Възможно е и на този етап от книгата, някои читатели все още да се съмняват в истинността на Протоколите, която според  Ван Хелсинг е 100% , но ако я поставят под въпрос, то писателят им е подготвил фрагменти от Талмуда, готов да бие евреите със собствените им камъни по собствените им глави, отдръпвайки се тактично от стигмата расист. Тексът по-долу ще ви разстрои, както разстрои и мен самия- пише Ян, задействайки емоционалните нагласи на целевата аудитория. Следва бомбардировка от пряк антисемитизъм и осланяне на авторитетите на Талмуда и личности като Мартин Лутър, Бенджамин Франклин и Дж. Вашингтон, изказвали се далеч по-остро срещу евреите, отколкото анатемосвания Адолф Хитлер. После Хелсинг цитира самооценката на юдеите, така че да подразни читателя с активирани емоционални нагласи- само евреите са хора, останалите са гои и евреите винаги трябва да ги заблуждават; сношаването с неевреи е като сношаване с животни; на евреина му е разрешено да се възползва от грешката на неевреин; Ние сме избраният народ и др. Разбира се, авторът отново тактично се извинява като  уточнява, че не става въпрос за обикновените евреи, които са добри или поне простодушни също като обикновените християни и мюсюлмани, а за шепа хора, която дори не заслужава да се нарече еврейска, тъй като юдеите са културни и благоразумни хора, според Ян и която шайка крои макиавелистки планове за собствено облагодетелстване и разоряване на цялата планета, на тази същата хунта се приписва всеобщото обезверяване на жителите на Земята и дори отприщването на вируса СПИН, тези избрани злодеи ще оглавят задсценично световното правителство ООН. Представен е и откъс от синонимен документ на Протоколитена мъдреците от Цион, а именно Новият завет на Сатаната, където мъдреците са заместени от илюминатите и кратка история на илюминатите и информация около баварския им баща Вайсхаупт, ударил едно рамо на Карл Маркс и спомогнал за световното популяризиране на трудовете му. Решен да стесни до минимум обсега на своята жлъч, Хелсинг признава следното в една от допълнителните си бележки: 90 процента от организираните масони днес нямат и най-малка представа какво кроят техните върховни водачи...Така специалистът си изгражда нов имидж не само на толерантен към представителите на еврейския етнос, в неговото масово измерение, но и на личност, уважаваща стремежа към мистериозното, трансцендентното и окултизма у огромна част от членуващите в тайни общества, които също са нищо неподозиращи, заблудени козленца в безспирните задкулисни игри на няколкото главни вълкодавни садисти. После следват един след друг планът за Нов Световен Ред, обхващащ инсценирането на три световни войни; разкритието на истинската същност на Ку-клукс-клан, както и неподозирани допреди данни за финансирането на Болшевишката революция и нейните изцяло юдейски корени и шокиращото твърдение, че Ленин предвожда най-вече евреи в редиците си, които по статистика, представена от Таймсв броя, излязъл на 29.03.1919г са цели 75% от антуража на харизматичния лидер. Тук авторът разчита на авторитета на медията, тъй като е малко вероятно читателите да се нагърбят със задачата да търсят конкретния брой за справка и се доверяват на информацията сляпо. Всичките тези твърдения биха рухнали без солидната подкрепа на Протоколите на мъдреците от Цион, които Ян Ван Хелсинг защищава отново и отново в книгата си- Невежите вероятно ще продължат да отричат достоверността на Протоколите на Сионските мъдреци, но едвали бихме могли да си обясним присъствието на Ротшилд агентите със случайността.Представени са още общества като Череп и кости, Комитета на 300 и Туле, членовете на последното от тях вярват в това, че планетата ни е куха. Отразена е и сърцераздирателна история за това как 20-годишният Хитлер, известен поклоник на наркотиците и мистицизма попада на Протоколите, които веднъж завинаги подсилват ненавистта му към евреите до максимален предел и го вкарват в кръг от безспирни самореализиращи се пророчества и също се пише относно версията, според която той не умира, самоубивайки се на 30.04.1945г , а излита със самолета си, използвайки разработките на обществото Врил, което притежава лукса на летящите чинии, за тези и други данни относно неконвенционалната авиация Ян се позовава на книгата на нашия сънародник Владимир Терзийски, чиито материали шокират и до днес любителите на НЛО технологии. Реторичните въпроси, с които Ван Хелсинг гарнира разкритията си, изграждат образа му на просветител и бунтовник срещу системата- Защо в учебниците не пише подобни неща? И специално в Германия, където уж цари свобода на печата и се почита истината?Авторът стига до безпрекословното унифициране на целите, гонени от Илюминатите, с тези на мъдреците от Цион, дотам че освен да съвпадат, едните да не могат, да съществуват пълноценно без другите. В книгата са отразени всички класически конспиративни и топ секретни сюжети дори случая Розуел, при който оцелява един извънземен пасажер, а колегата му бива аутопсиран в името на светата наука. И всички тези разкази са сортирани под девиза, че понякога реалността е по-странна от фикцията. Отразява се и мисията, възложена на масовата култура(кино,музика) от тайните общества да влияе и манипулира целевите групи по пряк и косвен път, като са изброени няколко любопитни примера. Има и глава, отделена за био-психологическите войни на бъдещето, „ефекта Тесла”, климатични войни и психотронни оръжия. Оповестен е и план за колонизиране на друга планета, например Марс. Ван Хелсинг задава провокативния въпрос, дали всъщност през цялото време не е било възможно Червената планета да бъде колонизирана, напук на това, което бива оповестявано години наред от НАСА и от най-различните научно-популярни писания. Но ако допуснем, че под някаква форма животът на Марс е възможен- да речем под скалните куполи или с филтриран въздух, мислите ли, че това просто ей така щеше да се каже на хората?- подхвърля, предизвикващия евристичните нагласи на читателите си Хелсинг. Не се пропуска и прословутото лице на Марс и хипотезата, че именно горещата планета е нашата прародина, понеже индианците са с червена кожа и са една от застрашените, но все още останали силни раси на земята. Версията за метрополиси на Марс също звучи абсурдно, но в контекста на конспиративните хипотези не е, защото кукловодите имат интереса тя да е покривана с години и да бъде считана за недомислие, а не за реално допустима. Споменават се още скрити енергии като оргоневата и други по-враждебни, използващи се главно с войнствена насоченост, които са описани като желаната дрънкулка в грабливите ръце на световното правителство. Авторът анализира в бележка към настоящата ситуация плана за Нов Сетовен Ред, прилагайки собственатаситрактовка към него чрез англо-американски план за Четвърти райх. Според Ян, инсценираният целенасочено бежански поток е част от грандиозния кроеж на елита за изграждането на Нов Световен Ред, започващ с подбуждане на омраза към чужденците и наплив на десни партии, чиито екстремни цели да действат също като при Третия райх. Авторът хитро слага пръст в раната на немските целеви групи, за да ги настрои против плана за Нов Световен Ред, защото техния национален комплекс, който Хитлер им нанася е толкова силен, че травмата върху достойнството им като нация никога няма да бъде изцелена и те са готови на всичко само и само да няма нови условия за повтаряне на миналото. До този момент на книгата, ако е имало още немски читатели, упражняващи своя скептицизъм относно тайните общества и Протоколите на мъдреците от Цион, то опасността за Четвърти Райх и последствията от него сякаш карат и тях да поумуват по-дълбоко, дали всъщност конспирацията не е факт, щом като се урежда такъв подробен план от държавата им под формата на скрита доктрина. Следват наблюдения и анализи на решенията на световноизвестни политици, които се припокриват с посоката на действие, възложена в Протоколитеи по този начин се наблюдава влиянието на самореализиращото се пророчество върху писателя и ефектите от него се придават върху целевата аудитория. Спрегнати са още имената на известни хора, включително и американски президенти, които са членове на тайни общества, с целта авторитета им да окаже влияние върху представите на читателите и всеки път щом те ги виждат по медиите да се сещат за слуха. В последствие са изредени имената на останалите по-безизвестни членове, така че да се създаде ефект за документалност и истинност у целевата аудитория. После са изложени още апокалиптични сценарии за бъдещето, търсещи ефекта за подбуждане на страх у аудиторията, например баркод върху тялото на всеки от нас и уреди за следене на всеки един във всеки момент. В заключението си Хелсинг отново споменава за пореден път Протоколите на Ционските мъдреции Новият завет на сатанатаи как всички съвременни световни машинации се коренят от програмата заложена в тях. Логиката е следната- без пари няма оръжие, а без оръжие няма война, т.е. парите могат да бъдат ползвани за зли цели и който ги притежава всичките лесно би завладял света. За пореден път има Оруелови препратки(Дж. Оруел е и екс-илюминат) и предупреждение, че уж омиротворяващите войни целят по-бързо разпределение и унифициране на световната власт. Илюминатите живеят в свръх-его- съзнание и не принадлежат към нито една религия според автора, който обвинява тях за повечетозлини, които светътпознаваот ескалацията на расовата омраза до нестабилността на валутата. Хелсинг подбужда читателите още веднъж да поразсъждават добросъвестно върху неговите доводи, чийто най-силен лакмус са самореализиращите се пророчества на плана, заложен в Протоколите на мъдреците от Цион. Писателят ни убеждава, че няма страна на света, която да развива военната си индустрия от собствените си спестявания. Въпреки всичките нещастия, причинени нам от кукловодите, Ян Ван Хелсинг ни успокоява с доза оптимизъм и поговорката, че който копае гроб другиму сам пада в него. Ето защо, ще има възмездие и доброто ще възтържествува, стига да съумеем, да се сплотим против сенчестите господа. Съвсем към края има апология на правилото на причинността и следствието, закона на резонанса и силата на аналогията, т.е. как, ако мислиш добри работи и си позитивен такива и ще пожънеш, а ако вършиш обратното рано или късно негативната енергия се стоварва върху твоята глава, т.е. ако си против користните цели на тайните общества и изповядваш християнските ценности по най-благородния възможен начин, то ще бъдеш възнаграден от вселената, а кукловодите ще бъдат жестоко наказани от личните си мисли и цели. С една дума- светът е твоето огледало, ти си това, което мислиш. Черешката на тортата е признанието на автора, че вярва в реинкарнация и позоваването му на авторитета на корифеи като Гьоте и Платон, които според съмнителни източници са вярвали напълно в повторните физически превъплъщения на една и съща душа. Така че, всичко, което вършим ще ни се върне в идния живот като бумеранг и не бива да правим на другите това, което не желаем да бъде сторено на нас. Илюминатите са поредното кармично плашило, което ще изпробва нашата отговорност към честността и живота, както и свободната ни воля. А в обръщението си към читателя, което е ситуирано под заключението, Хелсинг е откровен до болка и признава, че е напълно възможно при събирането на такова количество информация да има неточности и тук-таме неверни твърдения, но пък те не биха били в състояние да подтикнат читателя да отхвърли цялото четиво само заради няколко дребни детайла. За да се добере до данните, виртуозът признава, че е обиколил 20 страни и е отделил 4 години на конкретния проект.
         Хелсинг има и други книги зад гърба си, например поредицата Не пипай тази книга, която така и не пипнах, но открих, хвърляйки един поглед, че методите за убеждаващо въздействие и изложените „факти” се припокриват до голяма степен с тези във визитната му картичка, а именно анализираната от мен подробно Властта на тайните общества през 20-ти век.

         2.3  Анализ на съдържанието на вдъхновилия създаването на ПротоколитеДиалог в ада между Макиавели и Монтескьо  от М. Жоли, извеждане на връзките и допирните точки между двете творби

          Тайните протоколи на мъдреците от Ционне биха били факт без техния своеобразен скелет в лицето на творбата на Морис Жоли- Диалог в ада между Макиавели и Монтескьо, ето защо моята дипломна работа няма да е уважителна, ако не се спра върху това вихрено интервю, разиграло се в дебрите на ада между двама от най-значимите държавни мислители, които човечеството познава. Памфлетът на Жоли се състои от четири части, включващи общо 25 диалога. Първите 7 съставляват увертюрата и ни запознават освен с атмосферата, също така и с характерите и доктрините на двамата философи, които са коренно противоположни, може би, за това нито един от тези диалози няма заглавие, тъй като дават общата картина на беседата, в тях Макиавели сверява часовника си с този на Монтескьо, който го убеждава, че откакто последно е бродил по Земята,времената коренно са се променили и вече през 17-ти век в по-голямата част от Европа деспотизмът е чужденец и в световен мащаб може да се срещне само в страните от Ориента, чиито народи живеят в приказна летаргия. Монтескьо вярва повече в системата, а не в качествата и морала на управляващите, чиито девиации са плод на лошата система. А Макиавели продължава да твърди упорито, че в политиката до доброто може да се достигне и чрез лошото, т.е. ако един владетел е открито неетичен и безкомрпомисен в начина си на управление, той би пожънал много по-големи властови успехи и в човешката история има десетки примери за подобни деспоти като: Лъв Х, Филип Втори, Барбароса, Наполеон. Монтескьо пък веднага посочва, че нечестността на горните етажи би довела до вълнения на долните и няколко мига анархия са в състояние да съсипят реколтата, пожъната с години деспотизъм, ето защо аристокрацията никога не бива да се радва на повече приоритети от другите демократични елементи, които да са пропорционално разделени спрямо политическите капацитети на онези, които ще ги упражняват, инак суверенът, увлякъл се в демагогия, би предизвикал анархия, анархията би довела до деспотизъм, а деспотизмът би резултирал в барбаризъм. Четвъртият диалог е от ключово значение, защото в него за първи и единствен път в цялата творба биват упоменати директно евреите, на други места също се намеква за техния етнос, но никъде така явно и неприкосновено, както на това място. Макиавели казва:  От финалното разгръщане на тези идеи и от шока на революциите са произлезли студенокръвни и неподвластни на заблуждения общества, утвърдили се като напълно безразлични към политика и религия, общества, лишени от друг вид стимули освен от материалните, търсещи единствено личния интерес, издигнали в култ златото; общества, чиито сметкаджйиски клиентели могат да си съперничат само с еврейските, от които те са взели модела. Евреите в случая отново не могат да се нарекат главни действащи лица, а по-скоро служещи за база за сравнение на определен вид нагласи, битуващи в дадени общества, но все пак антисемитизмът и стереотипизирането лъхат съвсем осезаемо от тези думи и макар по-нататък да не се срещат язвителни критики срещу евреите, то материалистичните апотеози в сходни тонове, продължават да бликат от речта на Макиавели през всички останали диалози. Докато Монтескьо е убеден в богоравната и съответно морална роля, която един владетел е длъжен да изпълнява, караща го да запазва свободата, където тя вече е факт и да я възстановява, където е изчезнала и да я укрепва, там, където е напът да изчезне, тъй като това му поверява Бог, а владетелят е въздигнат с помощта на Бога и Бог управлява през неговите ръце. Според него, суверенът не е нищо друго освен божи пратеник, чиято задача е да представя и пази божественото начало на Земята. А индустрията и революцията са естествени врагове помежду си, защото без социален ред индустрията повяхва и виталното движение на модерните народи спира с нея, а свободите в индустрията, зараждат политически такива и с изключение на отцепилите се от останалия свят Китай и Индия, на които ничии западни тенденции и философии не могат да въздействат, то като цяло в Европа народите с най-напреднала индустрия са и най-цялостно свободни. Монтескьо поддържа и тезата, че обществата, които живеят от работа, обмен и кредит са в основата си християнкси, с което се предполага, че Макиавели не би бил съгласен, а и в Протоколитеочевидно битува антитезата, която гласи, че модерното капиталистическо общество е по същество без каквото и да било съмнение еврейско отроче. Втората част започва от диалог № 8 Политиката на Макиавели в действие и свършва до №17- Полицията, като останалите диалози в тази част разискват главно законодателната власт, конституцията, законите, отчасти пресата, правото на вот, институциите, определени видове гилдии и други. Третата партида, започваща от диалог № 18, е в ядрото си изцяло финансова и разисква теми като бюджет и заеми, а четвъртата е запазена за очертаването на характера на владетеля, неговата осанка, както и от какво естество трябва да бъде неговото лично господстване. Според Макиавели в съвременния начин на управление изтезаването на подчинените също играе роля, но то бива осъществено по второстепенен начин, непряко и сетивно, както преди, а с помощта на велурена ръкавица и е убеден, че неговата собствена доктрина- Макиавелизмът, ще бъде способна да се акомодира към всякакъв тип времена и социални промени, без да е нужно, да търпи метаморфози в ядрото си. С помощта на фразеологията хората ще бъдат обърквани чрез повърхностни обещания, които не значат нищо и водят слушателите по безиходни пътища и лабиринти. Макиавели за разлика от Монтескьо иска да направи абсолютната власт не инцидент, а необходимост чрез прости административни регулации. Користните и зли в основата си владетелски решения ще бъдат изговаряни с благоприятна фразеология, подкрепяща ги и придаваща им праведност и възвишеност. Всички администратори, юристи, юрист-консулти, милионери, индустриалисти, капиталисти, икономисти и банкери ще се погрижат за това под опеката на владетеля. Ще са ми нужни 20 години да трансформирам напълно неукротимия Европейски дух, правейки го напълно податлив на тирания, подобен на Азиатския.- заканва се Макиавели пред Монтескьо в 7-ми диалог. Владетелят ще може да прави всичко, което пожелае след като е легислатор, екзекутор(изпълнител), съдия и глава на армията в едно. Осмият диалог въвежда в същината на бъдещите афери на властимащия и стъпките, които Макиавели предлага да бъдат предприети последователно след евентуален осъществен държавен преврат(доверяване на армията да потушава негодуванията, изготвяне на нова конституция и сменяне на лицето върху валутата с това на новия властник, осъществил абсолютна власт без да нанася поражения и пречки върху гражданските права на управляваните от него, за разлика от политическите им такива, чието лишение ще бъде осъществено иносказателно, както е написано и в Принцът). Монтескьо пък се опасява, че ако Макиавели отнеме политическата им свобода днес, то нищо няма да го спре да отнеме личната им утре. Макиавели контрира, че под опеката на неговата доктрина, поданиците ще спрат да се интересуват съвкупно от политика, а ще гонят единствено личните материални интереси, което ще улесни минаването му между капките чрез стратегеми. В макиавелистката утопия управляваните ще си задават следните рeторични въпроси- Какво ме интересува политиката? Какво ме интересува мен свободата? Не са ли всички правителства все същите? Не би ли трябвало едно правителство самостоятелно да се защищава?И забележете тези въпроси няма да бъдат задавани само от неуките и непукистите, а от начетените, буржоата, индустриалците, културните и изобщо висшето общество, признаващи, че те са малцинство, което не умее да се управлява самосиндикално и радващи се, че са предали рула другиму. В беседа № 9 се обсъжда изготвянето на конституцията, което според Макиавели, противно на разбиранията на Монтескьо от 18-ти век,е най-удачно да бъде еднолично, а не плод на обсъждане, камоли то общодостъпно. В противен случай, според автора на Принцът,всяка конституция, изготвена от взаимодействащи си лица би претърпяла провал. Макиавели отново застъпва тезата си посресдством примери от историята: Сесортий, Солон, Ликург, Карл Велики, Фридрих Велики, Петър Първи. Монтескьо критикува опонента си, че плана му-той да запази имената на институциите и плурализма на държавните органи;ще бъде илюзорен, щом като есенцията и функциите на всичките видове власти ще минават само през ръцете и ума на владетеля подобно на действията на Август в Рим, по времето на когото сенатът се превръща просто в инструмент на императора. Макиавели го уверява, че единственият проблем, пред който владетелят ще е принуден да се изправи ще бъдат фракциите и той ще се справи с тях с помощта на военна обсада и обръщане към избирателите за ново гласуване. А тези права ще са заложени предварително в конституцията, за да се използват умело при подобни случаи на въстания. Накратко,конституцията му позволява да бъде крал в демократична република без това да притеснява избирателите му. При въпроса на Монтескьо към Макиавели, дали би позволил предложения за поправки и промени в конституицията си, поставяйки евентуални такива на публична дискусия, Макиавели твърдо отрича, страхувайки се, че подобна покана може да ескалира,довеждайки от евентуален диалог до цяла революция и ежедневни бунтове по улиците. Най-добре ще е конституцията да бъде променяна en bloc наведнъж и без да се вдига много шум, както съветва Макиавели в Принцът. Ден след издаване на конституцията, когато страната още е в шок, в следствие на държавния преврат, ще бъдат издадени поредица от декрети, които ще имат силата на закони и ще служат за потушаване или елиминиране на свободите и правата, чието упражняване би довело до опасни размери на свобода. Макиавели иска едновременно да отнеме позитивните и същински свободи на поданиците си и въпреки това да бъде считан от тях за изключително либерален владетел. С една дума своеобразен хибрид между най-често срещаните животни в политиката- лисицата и лъвa. Единадесетият диалог е от голямо значение за подготвянето на Протоколите и това си личи, понеже там се разнищват също толкова детайлно подходите за дресиране на пресата. Макиавелисткият начин е чрез налагането на високи данъци и атакуване на антагонистката преса цялостно, не конкретно,целенасочено срещу злословещите журналисти, тъй като ако те бъдат атакувани поединично, ефектът ще бъде плачевен и подобно на отрязаните глави на хидра, ще никнат в пъти повече вредители. Той планира да заплаши драскачите от пресата, но не пряко, а по-скоро да им напомни, че можеше изобщо да нямат право да пишат, с което индиректно им казва да не го забравят и да бъдат благодарни, че им е отредил свещеното право на работа и свободно слово, но ако това слово е насочено срещу него и при три последователни предупреждения не се преустанови, то изданията ще бъдат спряни от печат. Най-големият медиен проблем пред бъдещия владетел, според Макиавели, ще бъде чуждестранната преса и опасността екземпляри от нея да проникнат в управляваната от него държава. Ще се предвижда затвор за сдобилите се с чужда преса лица и всички настоящи граждани, които са пребивавали в чужбина и по време на престоя си там са писали против правителството му ще бъдат намерени и наказани. И не само това, гражданите на управляваната страна по никакъв начин не бива да разбират всички отвъдгранични новини цялостно, така че ще се наложи владетелят да подкупи няколкото световни информационни агенции, за да доставят новини, контролирани от правителството. Колкото до остарелия друг вид недотам масово разпространена и непериодична преса(книгите), Макиавели не се притеснява, че в ерата на журнализма кой знае колко много хора ще се морят да четат и пишат цели книги, но все пак той ще предпиреме мерки отново чрез данъци и контрол върху издателите и печатарите. Той още възнамерява да сложи печат, който да заклейми всички книги с потенциален характер на памфлети, особено тези, чийто обем е по-малък от определен брой страници. Тоест, вместо да ги цензурира пряко, той ще кара памфлетистите да пишат творби над 300 страници, за да избегнат печат, високите данъци и клеймото и така евентуалните памфлети биха изгубили ударната си сила и биха били в по-разводнена форма, превръщайки се неусетно в обекти на автоцензура, така че да не съумеят, да впечатлят целевата аудитория овреме, а и да не бъдат издадени в такъв широк тираж, тъй като печатарите и издателствата, ще са изцяло под контрола на правителството. Монтескьо критикува събеседника си, че така той не само ще унищожи свободите, а и индустрията, но в следващия диалог Макиавели продължава да го убеждава в своята гледна точка.Той опровергава опонента си, показвайки му, че ще може да се печели от пресата като индустрия и че ще намали антагонистката сила на пресата, чрез специални политически издания и публичното мнение ще бъде спечелено от него чрез разслояване и разводняване на периодичните издания, така че информацията да прелива и да направи невъзможни окончателните преценки на средностатистическия читател относно управлението на правителството. Това ще доведе до Вишнувизацията на пресата, която с нейните стотици ръце ще ръководи нюансите на различните мнения из цялата страна и всички, които си мислят, че изказват собствени гледни точки и изповядват различни вярвания, всъщност ще припкат след флейтата на владетеля като уеднаквени плъхове, изпълзяли просто от различни канали. Тук отново се вижда прякото плагиатство, извършено от съставителя на Протоколите на мъдреците от Цион, където пресата е представена като оръжие, срещу противниците, но и срещу себе си по абсолютно същия фигуративен начин, с почти едни и същи думи, както в дванадесети диалог. Ще има още независими вестници, но те ще спадат към така наречената фалшива опозиция и в техния глас няма да има кой да се вслушва поради силата на зависимата им внушителна конкуренция. Макиавели дори си представя как влияе върху чуждестранната преса, подкупвайки и нея, но запазвайки нейните опозиционни оттенъци в някои аспекти, за да не изглежда прекомерно съмнително. Ако има 10 опозиционни вестника, владетелят ще разполага с 20 негови, при 20 съответно с 40, при 40 с 80. А колкото до истинските врагове на управлението за тези щастливци се предвижда съд без процес и присъда. Макиавели говори още за създаването на тайни общества, които ще служат като допълнение към полицията му, за която ще говори по-късно. Монтескьо критикува събеседника си, че подбужда у магистратите духа на конкуренцията и налагането им в съдебната власт, при положение, че всяка година 20-30 или дори 40 съдии ще бъдат елиминирани, принудени да се оттеглят в пенсия. Но Макиавели отново не показва особено притеснение. В следващия диалог той уверява другаря си, че не възнамерява да въвежда нови институции, или да реорганизира изоснови старите и ще реализира плановете си с помощта на изпитания инструментариум и той предвижда да концентрира агресията си не толкова много в изпълнителната, колкото в законодателната власт, превръщайки я в безпощаден извор на всеобщо подчинение. Планът на Макиавели, колкото и неприемливо и невероятно това да звучи на Монтескьо, е да се установи своеобразна скрита монархия с помощта на демократичните методи, начело с всеобщото право на вот, което право на вот няма да бъде просто така проформа, оставено на самотека. Макиавели е решил да съсредоточи гласоподавателските сили в малките населени места като градчета и селца и да направи всичко възможно, да държи избирателите извън метрополисите и центровете на градовете, където е възможно да се сблъскат с опозиционния дух и пропаганда. Колкото до купуването на гласове, то ще бъде извършено по заобиколен път посредством обещания за административни концесии на микро и макрониво. Както пресата се използва срещу пресата, така и трибуната от гласоподаватели се използва срещу себе си като едни нейни представители повлияват на други такива. Ще се разчита на обучени оратори и заветната цел ще е 19 от 20 представители на камарата да бъдат мъже на владетеля(мъже в политическия смисъл на думата). Макиавели не желае още младите хора, привършващи едва сега с образованието си, да се заемат веднага с политика. И ако управникът иска да влезе в сърцата на текущата генерация, то би било хубаво да разпореди в училище вече да се изучава историята на управлението му още преди да е приключило и да се създаде среда за несекващата апология на неговата милост. По отношение на духовенството, чиито авторитет и мисия пресата никога не е зачитала, Макиавели смята да предизвика схизма. Но освен отслабването на вярата на хората и допълнителното им объркване, авторът на Владетелятще обърне солидна доза от вниманието си върху полицията, нейното разрастване, тайната й версия и обвързването на шпионажа с нея. Тайната полиция ще придружава суверена в обществените му изяви, без обаче публиката да разбира, че тя бди над него, така че да остава с илюзията, че управникът е смел, доверява се на всички поданици, като едвали не има лични симпатии към тях и върви сам по улиците рамо до рамо с тях, без страх и защитници, като най-обикновен гражданин. Ухото и окото на полицията се предвижда да съпътстват всяка обществена сбирщина от най-високия до най-ниския социален слой, ще има купища платени информатори, които ще са в постоянен контакт с полицията, но повечето полицейски афери ще се извършват тайно от обществото. А колкото до съдебните процеси, залавянето и затварянето, то между убиеца, крадеца, журналиста и конспиратора срещу правителството няма да има особена разлика в процедирането, протичането и последствията от тях. Монтескьо, убеден в ефикасността на бъдещата вътрешна политика на Макиавели, отвежда разговора в посока финанси и външна политика. Според Монтескьо, абсолютната власт може да съществува само тогава, когато управникът е и лидер на войската, а Макиавели е съгласен напълно. Финансовата ситуация, която Макиавели чертае в следващия диалог може да бъде обобщена с фразата- богатите стават по-богати, а бедните по-бедни.Монтескьо смята, че разходите не могат да бъдат направени без намесата на легислатурата, което никак не се харесва на автократично настроения Макиавели. Авторът на Принцъте убеден, че след държавния преврат следва и финансов и владетелят сам е длъжен да постанови бюджета и по диктаторски начин ще издейства предназначените суми за отпускани кредити. Двата бюджета на приходи и разходи ще бъдат включени в един общ закон. Година след смяната на финансовата система ще бъде забранено допълнителното отпускане на кредити. Монтескьо предупреждава Макиавели, че финансовите иновации биха алармирали силно цялото общество, а Макиавели го успокоява, че те ще бъдат извършвани много фино, а и социумът все още ще бъде в ступор от политическите такива. Данъкоплатците няма да завиждат на лукса и богатството на владетеля, а напротив ще ги толерират и желаят за себе си, идеализирайки управника, който ги притежава, обаче те няма да смогнат, да преглътнат само едно нещо-растежа на благосъстоянието на техните съмишленици. В 20-ти диалог отново може да бъде открито плагиатството и вдъхновението на Протоколите на мъдреците от Цион, а именно как правителството трябва да изплаща суми, пропорционални на депозирания капитал и ако заема, който дължи е с лихва 5%, то то трябва да изплати след 20 години сума, равна на заетия капитал, след 40 сума, равна на удвоения зает капитал, а след 60 на утроен актив. В Протоколитесъщият пример и данни са изложени, за да скицират могъществото на световните банки. Макиавели смята да даде шанс още на продуктите, предназначени за амортизация тази година да фигурират като доходи или разноски за следващата в зависимост от ситуацията. След като обяви хипотетичната амортизация, Макиавели ще обещае на избирателите, че държавните приходи ще продължават да растат и ще е напълно възможно в държавния бюджет след пет години да бъде осъществен баланс, благодарение на излишъка от приходи, получени вследствие на данъци и такси. Монтескьо предупреждава събеседника си, че има опасност амортизацията, която би предприел, щом стане владетел, да бъде критикувана остро от неофициалната преса, която открито да я осъди. Макиавели е убеден, че често в сферата на финансите стереотипизираните фрази, клишетата и празните, лишени от изпитване обещания са с по-голяма тежест в умовете на управляваните, отколкото фактологично издържаната критика, отправяна мудно към финансовата политика на правителството от единици невпечатляващи никого финансови журналисти. И ако прогнозите за бюджетния дефицит се окажат надминати, готовото оправдание на владетеля е, че въпреки несполучливата прогноза, дефицитът все пак е необходимо да се отчете, че е значително по-малък от миналата година, а следващата балансът ще бъде възстановен и така ad infinitum. Колкото до облагаемите данъци, в случаите,когато срещу тях има негодувания и начинът по който са се фиксирали в системата създава неудобства средданъкоплатците, те ще бъдат преустановении конверсирани под друго име, за да се избегнат болните места на гражданите. Държавата ще консолидира финансовите дългове на градовете, на банкерите, хазната, плаващите дългове, защото те нямат определени размери на облагане и имат по-малко или повече приблизителна стойност спрямо датите. И така няма да има и пени, което да не е свързано по някакъв начин със съществуването на владетеля. Управляващият ще упражнява пълен контрол върху стоковата борса. Едва в двадесет и втория диалог Монтескьо започва да се съгласява с първоначалната теза на Макиавели, че от лошото може да излезе добро, стига, разбира се, да имаш пари и че методите на управление, препоръчвани от събеседника му, наистина, биха били либерални, когато тази дума изгуби своето значение в процеса на тревиалната й прекомерна употреба. Като цяло, властването, препоръчвано от Макиавели, ще бъде на бизнеса и спекулацията и юздите, впрегнали повечето от секторите на индустрията ще са значително разхлабени като, например- над пекарите, месарите и театралните предприемачи. Монтескьо съветва Макиавели желанието му за доминация да не бъде манифестирано така открито, както той би искал и да остави лилавото и жезъла, така че да започне, да се нарича защитник на хората подобно на Кромуел и да създава илюзията не за деспот, принц или фанатизиран патриарх, а за любящ баща на едно голямо демократично семейство, изискващ то само да си се оправя и без него, да пробва и да види и осъзнае, че не може и има нужда от татко. Макиавели ще разчита на тайната си армия, която да се изправи срещу опозицията му и политическите фракции при нужда. Авторът на Принцътс радост разгласява, че само рожденият му ден ще бъде национален празник, а не кралски(за разлика от всички останали пиршества), и улиците, площадите и публичните места, ще бъдат кръщавани с имена, значещи нещо за него и белязали даден престижен момент от управлението му. Освен армия от войници, съдии и обикновени работници, мечтаната власт на Макиавели ще е снабдена и с армия от бюрократи. За да ги спечели на своя страна, той ще им предлага изобилие от отличия като медали, ленти, ордени и панделки, засвидетелстващи тяхната лоялност и придаващи им статус и вкус, защото в едно нагледно демократично общество на равнопоставеност, всеки дълбоко в себе си ще копнее за разграничение от масите(в положителните му аспекти). Колкото до противоречията, които могат да възникнат по време на проектираното управление, Макиавели се изказва така: Култът към принца ще бъде като вид религия и като всяка възможна такава ще налага противоречия и мистерии отвъд хоризонтите на човешкия разум.Присъства, естествено, и рефренът, превърнал се в запазена марка на Макиавели, а именно, че е трудно да се добереш до властта, но веднъж с нея здраво в ръце, запазването и е относително лесно и управлението тече гладко и подвластните ти забравят как си се добил до нея. Властвайки, Макиавели ще подтиква поданиците си към хедонизъм, посредством (не)спир(т)ни забави, игри и фестивали, организирани в чест на принца. Удвояването на нуждите и тласъкът към лукса и всичко материално редом с угаждането на сетивата, тепърва ще развалят семейства и ще отдалечават хората от религията. Макиавели ще се ръководи от общия интерес, но и ще го напътства, така той ще потуши политическите страсти у гражданите, както и техните идеи, желания и препоръки към управлението, подхранвайки вместо това личните им амбиции и алчни желания. Ще има подкупи за всеки вид характери. На онези, които не се продават за пари ще бъдат връчвани ордени и почести, за другите, за които ордените и почестите не значат нищо парите ще бъдат изкушение. Тези думи директно се вписват във философията на Протоколите на мъдреците от Циони биват пряко копирани и отразени в тях. Макиавели ще бъде владетел хибрид между Александър Шести и херцогът на Валанс- първият никога не прави това, което казва, а вторият никога не казва това, което прави. Красноречието на владетеля трябва да бъде толкова омайващо, че плановете му ще изглеждат непроницаеми и думите му ще значат противоположното на това, което индикират привидно. Говорейки за мир, ще намеква война, споменавайки за морал, ще клони към варварство и нетърпимост. Управникът още е необходимо да си избере почитана историческа личност, осъществила собствените си стремежи за власт, на която да прилича и чийто модел на поведение да следва. Макиавели изказва сентенцията, че хората отмъщават само щом усетят дребни, злободневни неправди и остават безмълвни по отношение на големите и значими, които е по-логично да предизвикват тяхната съвестна, наложителна и целокупна намеса, но уви такава е човешката природа, за нея е присъщо да забравя важните неща. Ето защо, бунтовете са последният му страх. Относно характеристиките на перфектния владетел, той е необходимо да бъде широкоскроен и с обща култура, не би било зле даже да има някакъв талант. Възможно е още да е лишен от завидни умения, но това да не бие на очи, както и да превърне недостатъците си в предимства и част от греховете в добродетели. Например, сладострастният монарх би спечелил симпатиите и на най-пуритански настроените представители на мъжкия пол, защото дори те в моментите, когато са обладани от демоните си, биха желали да са на негово място, бивайки обградени от купища красиви жени(Тук примитивните мои инстинкти тръбят името Берлускони в ума ми). Управляващият, ако не е по природа, то трябва поне да си придава вид на суеверен и вярващ в бог, съдбата и чудесата, така че да убеди подвластните му, голяма част от които, вярват в подобни неща, че външните фактори са на негова страна и придружават всеки негов успех, по този начин и най-непредвиденото и катастрофално природно явление, ще бъде тълкувано в полза на владетеля. Към края на последния диалог Макиавели стоварва мъдрост след мъдрост върху главата на клетия Монтескьо. Например, че любовта не може да съществува без страх и че правата на избирателите, ако биват снети, значи трябва да бъдат премахнати всички и отведнъж, защото ако част от тях им бъдат оставени, то те ще се възползват, възвръщайки си останалите, подобно на една свободна ръка, помагаща постепенно на своята окована посестримна да се освободи. Така неусетно диалогът между двамата титани приключва също толкова мистериозно, колкото бе започнал и те се губят вечно в торнадото от неудържимо въртящи се сенки. Но влиянието, което творбата на нищо неподозиращия памфлетист Жоли пожънва отвъд този въображаем разговор между двамата велики умове, плод единствено на фантазията на писателя, тепърва ще расте в реалността, докато не стигне пика си, изразяващ се в изготвянето, разпространението и възприемането на Протоколите, намерили после своя отдушник в лицето на пропагандата на Третия Райх, както и във вълната от антисемитизъм в Руската империя преди това. Дали Морис някога си е мечтаел за такъв отзвук?

         2.4  Анализ на съдържанието на конкретната глава от Биарицна Джон Ретклиф, носеща заглавието На еврейското гробище в Прага, вдъхновила създателя/лите на Протоколите, както и отчасти нацистката пропаганда и съвсем наскоро последния роман на Умберто Еко, носещ същото заглавие.

          Друга творба на изкуството, без която структурата, мисията и предисторията на Протоколите на мъдреците от Ционбиха били немислими е катастрофалният опит на второразредния писател антисемит Гьодше/ Джон Ретклиф да бъде увлекателен и оригинален, намерил израз в романа Биаритц и конкретно в семантично отцепената и самодостатъчна глава В еврейското гробище в Прага, където една реч на някой си главен равин, плод на художествена измислица, ще въплъти еврейските планове за световна доминация, които тепърва ще предстои да бъдат запечатани в Протоколитеи взети насериозно от нацистите и най-сетне да служат за вдъхновение на последната книга на Умберто Еко Пражкото гробище. В началото гробището се описва в детайли, като се поставя ударение върху неговата древност, неугледност, скришност и претрупаност. Но във въздуха витае още и някаква мистериозна жежкост и из ъглите отекват заканите и клетвите на един принуждаван да емигрира, разпръснат из целия свят народ, дал децата си в жертва на Златния телец, но запазил самообладание, знаейки, че именно той е избраник на Бога и Бог ще го възнагради пребогато някой ден, така че всички тези изпитания, мъки и жертви да не биват обезсмисляни. Портиерът, който признава искрено и лично, че вижда по-добре нощем, отколкото денем, има кървави очи и му се налага по спешност да отвори гробището след залез слънце, поради молба на главния Равин, който желае да сформира кратка молитва заедно със своя своеобразен и още неконструиран Волтрон преди да си замине рано сутринта. Пазителят на гробището експерт, хвалещ се със своя 10-годишен стаж и ненадминат професионализъм дори не подозира, че събитието, което е напът да се състои на работното му място, се провежда веднъж на столетие, но уви Равинът го предупреждава, че когато камбаната бие, той трябва да се покрие в къщичката си, залоствайки всички врати и прозорци и да си остане там до сутринта като мъртвец, нито виждащ, нито чуващ- речено-сторено и лесно изпълнимо, като се има предвид, че се намира в гробище. Следва кратко описание на някои от пристигащите за събитието специални гости и кратки диалози от сорта на- Радвам се, че дойдохте. После се споменават Кабала и тайните шрифтове, които предзнаменават свещения събор. Става ясно, още, че последното съвещание на представителите на еврейския елит се е състояло през далечната 1760г и възоснова на него са последвали кардинални промени в юдейския свят и начин на живот, включително и разрушаването на Йерусалим около 1787г. Точната година на събора не е избрана на случаен принцип, а отговаря на кабалистичния велик Синдерион. После следва поименно представяне на тринадесетимата, съставящи Волтрона, отговорници, предрешени ритуално и идващи от различни части на света, за да докладват какво се е променило от последната среща насам и какво е общото състояние на финансите в банките и дали целите им са изпълнени. След което Левитът

[21]

изнася възторжена реч, пеейки добре познатата песен, че когато цялото злато на света е в техните ръце, цялата сила ще бъде тяхна, бъдещето е тяхно, златото е новият Йерусалим, стъпка по стъпка те ще си върнат принадлежащото им и обещаното им, което 18 века е било отредено за враговете им, но идващият век ще предизвика промяната, или както се казваше онази хватка от кеча- обрат на съдбата. Конкретният събор е петият вековен за мъдреците, прокламиращи победата на Израел.Продължава описването на еврейската народопсихология, юдеите са най-хитрите, егоистични, алчни и арогантни същества,тяхното мото е, че работата е слуга на спекулацията, а насилието е слуга на разбирането. Нищо чудно, че те са надарени с хитростта на лисица, издържливостта на змия, очите на ястреб, паметта на куче, работливостта на мравка, задружността на бобрите и търпението на ветеринарите. Те са издържали толкова много изпитания, че времето за разплата е настъпило. И макар броят на приспособилите се към друг начин на живот евреи, някои от които са дори покръстени да се увеличава главоломно, според Левита това не е проблем, тъй като водата измива само месото, но не и духа. И че по-скоро не евреинът става християнин, намокрен само с някакво безобидно светено H2O, а обратното християнинът-евреин, поради сочното смесване на плътта и кръвта(тези думи, предполагам, биха подразнили Хитлер доста силно). После бива изложен план от неизвестен остър глас, вероятно звучащ често из борсите на Париж- как ако евреите контролират целия подвижен капитал, ще контролират и борсата, а ако контролират нея, то ще контролират богатствата на държавите. Друг глас се обажда и предлага подтискането на гоите чрез такси, данъци, лихви и ренти(изобщо, посредством добре изпитаните безотказни стари методи).Следващият обадил се пък, набляга върху силата на фабрикантите вусловията на икономическа свобода, отреждаща им ролята да дърпат конците на всички работници в предприятието, ето защо е перфектната позиция, от която евреите могат да управляват гоите без масите да си дават сметка. Предлага се още отслабване на влиянието, което има християнската църква върху хората. Това може да бъде постигнато освен чрез схизми, оправдани съмнения, подбуждане на неверие и спорове, също така чрез отлъчването на училищната система, така че да попадне извън влиянието на църквата и да няма часове по религия, а равнопоставеност на вероизповеданията, и разпределянето на бюджета за образование и проектите по развитието му да минават през високите върхове на държавата, тоест под влиянието на евреите. Колкото до военните реформи се изказва следната сентенция, че не мечът, а духът и златото трябва да управляват. А полицията ще трябва да защищава само висшия клас от вълненията по долните етажи срещу него, игнорирайки останалите неправди долу по йерархията. Но като цяло, евреите би трябвало да се стремят, да изглеждат като пацифистично настроен народ, а не потънал в тесногръд патриотизъм, за чиито щрихи са типични големите армии, както онази на моите приятели турците. Поредният неназован, включил се в беседата, глас споменава за почти осъществената си мечта- финансовият министър на повечето развити страни да бъде с еврейски корени. Относно законодателството, те предлагат да се коват закони, които не само предпазват, но и водят до всякакви други видове плюсове отвъд спектъра на сигурността. Изложен е замисълът да се увеличи цената на златото, което не е невъзможно, тъй като то освен най-ценният метал, в повечето време не е нищо друго освен търговски артикул. После се назовават професиите, към които юдеите е удачно да се насочат, за да контролират гоите. Има и изненадващи предложения, които са далеч от стереотипизираните опции(тъговец и банкер). Фигурират предложения като философи(май само Конфуций и гърците не са евреи, като за Конфуций не съм сигурен), лекари, нарушаващи Хипократовата клетва, научаващи срамните тайни и заболявания на гоите и използващи ги срещу тях, композитори, актьори и изобщо всички сфери на изкуството, където спекулацията безспорно играе не по-малка роля от таланта, отколкото в банкерството и търговията. Насърчават се смесените бракове между евреи и християни, стига християнските семейства да бъдат влиятелни и богати, или да служат за лостове на юдеите, но в същото време се призовава към предпазване на еврейските девици от опасността да бъдат опорочени от неевреи(Жалко!) и редом с това се гласува толеранс на мъжете от еврейски произход, кривнали от правия път, прелюбодействайки с жени, несподелящи техните вяра и етнос, които са в периметъра на Хрисиянството(Още по-жалко!). Обажда се и един прагматичен съветник и кажи-речи мой колега, който подкрепя мненията на останалите, но от друга страна осъзнава, че не всички биха били изпълними без помощта на пресата, тъй като пресата е най-голямата сила, редом със златото, понеже тя налага общественото мнение и е способна да го завърти на 180 градуса за отрицателно време, медиите са описани като „ухото на народа”, така че дори да имаш власт, пари, знания и умения, никой няма да го разбере, или да го интересува, или да предприеме нещо по въпроса, или единствено безучастно да ти се възхищава, ако медиите не са на твоя страна и не го е чул и видял. Когато всички те мразят, но медиите са на твоя страна, никой няма да разбере, че си толкова мразен, колкото си всъщност и т.н. В заключителните думи на събранието отново се повтарят клетвите, прокламациите и плановете за световна доминация и оброка за владение на земи 45 пъти по-големи от Ханаана и за по-голяма автентичност се подхвърля някоя и друга чисто еврейска дума, останала непреведена. След което принцовете и графовете, определящи бъдещето на гоите, бързо се разпускат и разотиват с появата на първите слънчеви лъчи, погълнати от ромолене, а пазителят на гробището и други двама неканени гости, подслушали злите приказки, още не могат да повярват, че всичко това се е случило и започват да се чудят, дали не е било сън. Гробарят, спазил обета си, остава в ступор, а пришълците се разбягват в различни посоки. Така свършва главата от книгата на Ретклиф, която тепърва ще оказва въздействие занапред върху пропагандисти, антисемити и световноизвестни писатели като омаскаряващия подобни хора Умберто Еко.

         2.5 Анализ на романа Скитникът евреинот Йожен Сю, спомогнал индиректно за допълнителното хулене и стереотипизиране на общоприетата представа за еврейския етнос в Европа.
   
          Скитникът евреинот Йожен Сю е книга, превърнала се в един от бестселърите на 19-ти век. Но това нямаше да бъде така, ако заглавието беше различно. Творбата наброява 800 страници и отразява епидемия от холера. Болестта е одушевена с помощта на образа на скитащия се вечно евреин, който където и да се появи вещае смърт и разруха. Той е осъден да броди по Земята вечно със своята сестра, докато всички членове от семейство Ренепон са още живи. Макар и Сю да не обяснява как известно семейство хугеноти, разпръснато из целия свят, има далечни роднински връзки със скитника евреин и сестра му, които им се явяват нещо като ангели хранители, защото корените им се преплитат и стигат в същинската си основа до мистериозна безсмъртна еврейка, която никога не се е женила, нито е имала деца, но това на практика е самият сюжет. Легендарната фамилия е разпръсната по цялото земно кълбо: Индия, Сибир, Америка, Франция и членовете й са се разслоили и озовали на различни стъпалца от социалната стълбица: занаятчии, собственици на предприятия, принцове и независими милионери. Всеки жив представител на семейството получава през 1682 г в Париж специален медал и послание, че ще има друга такава среща тип събор след 150 години на същото място, когато цялото семейно богатство ще бъде разпределено между всички живи наследници. Дотогава следват куп надигравания, надхитряния и мръсни номера като натопяване и открадване на медалите и ценните книжа и документи от лица, за които не са предназначени, както и убиване на конете, така че собствениците им да бъдат оставени без превоз и принудени да се скитат пеш без документи за идентификация, така че да бъдат арестувани и обвинени в скитничество. Има още други хитрини като- татуиране на сектантски символи, за които те хвърлят директно в затвора, върху тялото на индийския принц Джалма, докато той е потънал в дълбок сън и това всичко с основната цел да бъде тикнат зад решетките точно по времето, по което трябва да се качи на кораба за Париж. В сюжета присъстват още отравяния, отпускане на невъзвръщаеми заеми на работници, също има членове на фамилията, които обаче не могат да четат и подписват документи без да разбират каква сума дължат, след което биват хвърлени в затвора по обвинение за непогасен дълг и съответно биват елиминирани от надпреварата за богатството. Номерата не спират, освен обичайните предателства, йезуитски изпълнения и умишлени палежи, има дори неоправдано вкарване в лудница. Всичко това в условията на епидемия от холера. Разбира се, разцъфва и увяхва трагична любовна история между индийския принц и неговата изгора Адриен, подобна на тази между Ромео и Жулиета, но тя сякаш остава на заден план с оглед на панорамата на творбата и показва на читателя, само лошите краски на любовта, т.е. как човек под нейния ефект се превръща в лесно манипулируемо зомби, което може да бъде сринато изоснови и до пепел, и да се реши, вече след като се е посъвзело малко, и отърсило от пепелта като дефектен, регенерирал се преждевременно феникс, по свой собствен избор да изпие чашата с отрова, щом е разбрало, че от отсрещната страна не са му били верни. Родин в крайна сметка се оказва най-хитрия от всички и в уречения ден на срещата само той се появява и няма ни вест ни кост от живите наследници на семейство Ренепон, които са станали жертва на всякакъв вид ексцесии, целящи те да не се явят на срещата в точното време. Уви, обаче, Самюел- пазителят на дома и завещанието на необикновената фамилия, узнава интуитивно, а и емпирично за стратегемите на Родин и за да накаже нечестника просто изгаря тестамента и така в крайна сметка никой не получава паричната награда в тази луда надпревара и скитникът евреин и неговата сестра най-сетне си отдъхват и могат да умрат спокойно, понеже са издържали изпитанието, заклинанието е било изпълнено и износило се и вече по Земята няма членове от прокълнатото семейство Ренепон. В общи линии, това е сюжетът на целия роман, чието заглавие е до определена степен подвеждащо, но и спомага за това читателят да идентифицира всичките долни номера, хитрости и измами с еврейския етнос, чиито представители са сравнени чисто и просто с чумата, която поглъща и оставя мъртво всичко по пътя си. Това е така, защото книгата се казва Скитникът евреин, не Хитрият Родинили Проклятието на Ренепон, тъй като нямаше да се продава толкова добре. Творбата е удачен пример за отлично ушит косвен антисемитизъм, който позволява на автора да се изплъзне от обвиненията и на читателите да не спират да четат, защото ужким им е интересно да видят как ще свърши тази скучна, „приключенска” книга, дали проклятието ще бъде развалено и кой ще прибере наследството, когато всъщност тайно прехапват устни и стискат палци в очакване на финалните страници, когато последният скитащ се по света евреин най-сетне умира и всички си отдъхват, сякаш това е бил последният болен от холера човек и с неговата кончина епидемията и страхът си тръгват завинаги и хармонията отново е въдворена.
          Митът за скитащия се евреин, обаче, предхожда книгата на Сю с няколко века. Още в 13-тото столетие след н.е., а и преди това започват да се появяват легенди, виреещи най-вече в европейската литература, описващи проклятието на един от юдеите, подигравали се на Исус по пътя му към позорното разпване и после по времето на разпиятието му. Същият този злодей, гаврещ се със сина на Бог е осъден вечно да се скита до Второто пришествие. Самата подробност, че осъденият представител на еврейския етнос не е назован поименно, както Юда, да речем, а е оставен да се скита без име, съд и присъда като за него се знае само, че е обущар(чиито обувки могат да ти осигурят невидимост) или търговец в някои източници, говори за събирателния стереотипизиран и антагонизиран образ, изкован за евреите от Християнското учение. Тази стигма ще битува доста дълго, ако приемем на сериозно това, което науката отбелязва относно евристиката и колективното подсъзнателно, т.е. дори един християнин да не е нито расист, нито строго религиозен, то той пак ще има дълбоко в себе си вкоренените неприязън и недоверие към юдеите, защото част от неговите неуки и простодушни деди са били пределно негативно настроени спрямо представителите на конкретната етническа група. Аз лично съм чувал изрази като: Стискаш се като евреинили Лъжеш като дърт циганинот хора, които познавам добре и знам, че нямат нищо против различните раси и даже са им помагали в нужда, но евристиката, навикът и колективното подсъзнателно си казват думата и им влияят изкусно, така че те на автопилот да употребяват подобни фрази, без да си дават сметка, че звучи расистко. Дори аз сам съм се изкушавал да изричам подобни недомислия, когато съм бил в по-незрял етап от развитието си и не съм си давал сметка за силата на думите. Освен в литературата(пиеси, романи, поеми) образът на скитника евреин е твърдо застъпен и в живописта, карикатурата, музиката и театъра. Разнообразните канали на комуникация спомагат за усещането за повсеместност на антисемитизма в миналите векове. Така постепенно до 18-ти век митът за скитащия се евреин се превръща в обединяващ символ за юдейската раса като цяло и прераства в Еврейски въпрос. Културният антисемитизъм, белязал цялата епоха на скитащия се евреин достига своя пик през 1937г , когато в Германия и Австрия се провеждат изложби, обхващащи всички карикатури и картини по темата.


ТРЕТА ГЛАВА: ПРАКТИЧЕСКА ЧАСТ

          3.1 Последствията от изготвянето на Протоколите(разпространяването им в Русия и влиянието, което оказват върху Хитлер), антикризисният план на Западната преса, която през 20-те години на миналия век доказва, че документите са фалшификат.

         Тайните протоколи на мъдреците от Ционвиждат бял свят за пръв път в Русия. Официалното им публикуване е дело на религиозния писател, общественик и професор Сергей Нилус. И маркар че, в Русия, в началото на 20-ти век, руснаците от еврейски произход също са били засегнати от повсеместната бедност, мужиците винаги са ги считали за врагове не само на тяхната православна вяра, но и на техните материални интереси. В Русия евреите по селата били по-многобройни отколкото в другите европейски страни и били истинска напаст за руските селяни, защото можели да четат, пишат и смятат. Ето защо, било по-удобно недоволството на простолюдието да се насочи изцяло срещу евреите и техните подривни действия, а не връз явните некомпетентности на властта. Тъй като, едно е кръвта на народа да се смуче от сребристите сламки на високопоставени представители на същата вяра и култура, друго е в народните жили да бъдат впити нечистите зъби на промъкналия се тихомълком външен враг, дребен и хитър като кърлеж. Така че, е било въпрос само на време в Русия да изникне пропаганден инструмент, целящ да се разлаят кучетата и да бъдат настървени и мобилизирани допълнително и систематизирано вкупом спрямо общия зложелател извън границите на културата им. Най-хитро е било да се обвинят за бедността в Русия в началото на миналия век не точно, единствено и само евреите, пребиваващи там, крадящи работни места и спекулиращи с всичко, което намерят, а и еврейската идея в нейната цялостност, стремяща се да замести Християнството. Следват и обичайните обвинения, че юдеите са си изградили държава в държавата(кахал)

[iii]

с тайно централизирано управление във всяка евопрейска държава, включително и руската, но едвали не те образували невидима паяжина, чийто център бил точно мистичната православна Руска империя, започваща бавно да ерозира под влиянието на евреите. И отново въпреки че, в Русия има много евреи, попили революционните идеи на Маркс, социализмът, който предстои да избухне там, макар и да изглежда антисемитски на повърхността, според привържениците на Теорията на конспирацията е изцяло еврейски в ядрото си. Евреите по времето на залеза на Руската империя са били най-удобната мишена за набелязване на външен враг, защото нито са били далеч от радара като монголите и татарите, например, нито са били съвсем у дома, в комфортната зона, а са се чувствали и са били приемани като орбитиращи около руското чужди тела, така постепенно те са се утвърдили и приземили, пускайки корени на границата, в златната среда за нарочване на външни врагове, точно пред прага на руския дом, напът да нахлуят всеки момент и да изцапат всичко вътре, третирайки го като клъстър от своята бащиния. Умберто Еко в последната си книга

[22]

го разяснява още по-добре и от мен: ...При мен работят хора, които знаят добре как да съставят един документ, но им трябва съдържание. И не мога да тръгна да обяснявам на почтения руски поданик, че евреите очакват Месия, тия неща не интересуват нито мужика, нито земевладелците. Това очакване на Месията трябва да бъде свързано по някакъв начин с техните джобове./ Но защо се целите точно в евреите?/ Защото в Русия има евреи. Ако бях в Турция, щях да се целя в арменците.Щом подготовката на документите е привършена, останалото е лесна работа, очаква се омразата да си каже думата, онази най-чиста омраза от сърце и душа, омразата по призвание, осигуряваща на мразещия толкова силно влечение, достойно да поеме празнината от липсата на сексуално. Наченки на тази омраза у руснаците към евреите винаги са се откривали, но никога досега не са били разпалвани толкова сериозно и така систематизирано, както след издаването и разпространяването на Тайните протоколи.И както еднакъв по сила вятър е в състояние да загаси една свещ и да разпали един огън едновременно, ако не бяха нахвърляни съчките, подклаждащи огъня на омразата към евреите в Русия овреме, под формата на 24-те Протокола, тя рано или късно щеше да утихне и угасне неусетно като свещ в своята несподеленост, непоследователност и липса на конкретика, благодарение единствено на ветровете на времето, убиващи отслабналото чувство, нямащо изглед да се засили и ненамиращо писта, по която да набере скорост.
          Влиянието, което Протоколитеоказват върху Хитлере дотолкова силно, продължително и припокриващо се с личната му ненавист, насочена към конкретния етнос, че той не само ги счита за автентичен документ, въпреки че съществуват и са изложени от западната преса множество опровергаващи истинността им доказателства(които предстои да разгледам), но и веднага след идването на нацистката партия на власт през 1933г , той нарежда и се уверява да има копия от тях във всяка класна стая из цялата страна. А и нека не забравяме, че във веруюто му Моята борба , освен че биват посочени още в началото, са набелязани като документ, който трябва да стане достояние на целия свят, така че да бъдат разкрити веднъж завинаги користните цели на евреите. Ето и какво пише в прав текст авторът:  Това, че съществуването на този народ почива върху една постоянна лъжа, личи и от прочутите Протоколи на мъдреците от Цион. Всяка седмица Франкфуртер Цайтунг хленчи, че те почивали върху една фалшификация, а това само по себе си доказва, че са верни... Когато тази книга стане всеобщо достояние на целия народ, можем да смятаме, че еврейската опасност ще бъде отстранена

[23]

. Щом като Протоколите успяват да повлияят с такава сила на един от най-злите хора в историята, сами се досещате, че са твърде зли(или добри в зависимост от гледната точка), за да бъдат истина, ключовата дума тук е „твърде” или „прекалено”, защото една истина никога не е „твърде” или „прекалено” истинска, тя е просто и ясно истинска, тя може да бъде изненадваща, но тази изненада се дължи на неочакваната й голота, която винаги е обективна, нито твърде красива, нито стряскаща и прекалено отблъскваща, а просто изненадващо истинска, неоставяща места за допълнителни хиперболи и смайвания. Хитлер ги споменава на всеослушание отново и в реч от 1921г. Гьобелс не остава по-назад, признавайки, че Протоколитев моментите на речите му биватсъщо толкова актуални, колкото и в деня на тяхното издаване. Единствен от нацистите Ерих фон дем Бах Зелефски

[24]

дръзва да контрира Хитлер и компания относно автентичността на документите и то го прави прекалено късно. Черната овца на националсоциалистическата партия Зелефски признава, че никога не е съществувала организирана световна конспирация и план за доминация над всички останали от страна на еврейския етнос, а напротив антисемитските кръгове съвсем целенасочено са ги измайсторили, за да имат претекст относно иначе неоправданата си крайна проява на агресия спрямо невинните юдеи. Което си е логично, защото има конспирации, но конкретни и локални, а не световни, всъщност няма нищо световно, няма световен мир, на световното първенство не играят всички страни на света, няма единодушно и твърдо признати от всички на светанеща и идеи, та защо да има световна конспирация? Но така или иначе Протоколитесе оказват перфектния практически инструмент, позволяващ на пропагандата на Третия райх да витае безпроблемно над ежедневието на немския народ, било в училищата, където изучаването на Протоколите е било задължително, било по време на официалните речи и неофициалните дискусии на нацистите, където са се споменавали и цитирали като правдоподобен източник на информация относно визията на външния враг, било по щандовете с литература, откъдето са се изкупували по-добре и от наръчници за оцеляване в бункер.
            Шумът около документите няма как да бъде оставен и без антикризисна кампания от името на западния медиен елит в лицето на Таймси FAZ, които практически извършват това, което аз сторих в предишната глава- извеждане на цитатите от Протоколитеуспоредно с откъси от памфлета на Жоли, като особено се набляга на местата, където информацията се припокрива напълно, за да лъсне плагиатството най-добре. Отделно се подчертават различните техники, типични за фалшифицирани творби, включващи: генерализации, прозаични фрази и гръмки обидни закани, целящи да подразнят типичния читател. Появява се и хипотеза, че Протоколитеса и отчасти пиперлива пародия на творбата Еврейската държаваот Теодор Херцел, която на моменти се изявява като адвокат на Ционизма, но в цялостта си е отворено писмо, пълно с оплаквания относно трудностите, пред които еврейския етнос е изправен и разнищване на несправедливите причини за и опасните последствия от антисемитизма. Забалежителното в това произведение е неговата отвореност, диалогичност и подбуда към допълнително обмисляне, които напълно липсват в Протоколите. Например, при разискването на това къде да се помещава бъдещата еврейска държава, дали в Палестина, или в Аржетина, се поставят аргументи, защищаващи и двете позиции и параграфът завършва с отворен край, предразполагащ към включване в дискусията и преценка на предложенията

[25]

. Еврейската държаваможе да се нарече омекотен първоначален вариант на Протоколите, който е далеч по-дефанзивен в природата си, но също подбужда еврейския народ към обединяване и задружно утвърждаване на интересите му, но в друга по-благоприятна и миролюбива светлина в сравнение с агресивната инфрачервена светлина, излъчвана от Протоколите. Това е разбираемо, защото самият Херцел е от еврейски произход и желае сънародниците му и ционистите да бъдат представени в най-благите и балансирани възможни краски пред чужденците нито като мекушави, нито като прекомерно амбициозни, докато съставителите на Протоколите , в колкото и дълбока мистерия да бъдат обвити те, става ясно, че хич не долюбват конкретния етнос и доста вероятно не принадлежат към него. Херцел засяга и икономическата загуба от антисемитизма,подсилван посредством лозунги, нанасящи щетивърху търговията като- Не купувайте от евреи!Разисквана е още и вечната тема за езика, или иначе казано, на какъв език да се говори в новосформираната еврейска държава, на което Херцел отговаря отново либерално, а именно на какъвто език мислите на говорещия текат най-лесно, както е в Швейцария. Споменава се и за бъдещото знаме и други организационни детайли. В заключение, мога да обобщя, че Еврейската държаваи Протоколитеса диаметрално противоположни и едновременно с това еднакви и взаимосвързани произведения, що се отнася до: послание, целеви групи и предложения; но второто е просто заострено като копие, а първото заоблено като щит, иначе материята им е една и съща. Ето защо, критиците и част от разследващите журналисти веднага откриват приликите между двете и връзката на последното с първото. В крайна сметка, антикризисната кампания на западните медии, не е от най-стабилните, като се има предвид в конкретност вятърничавостта на Таймс, където Протоколитебиват първоначално отразени като истинни, а вече сетне след задълбочено разследване биват стигматизирани със същата лекота като лъжливи, което предполагам, би объркало по-наивната и несистематична част от читателите на пресата, които не са привикнали на подобни своеволия. Но съм сигурен, че антикризисната реакция на западните медии е пожънала също така много успехи сред непредубедените лица, които не са склонни към евристично поведение в негативните му аспекти и са винаги готови да обърнат внимание на всички гледни точки, заставайки на страната на по-рационалната.

           3.2  Влиянието на Теорията на конспирацията и антисемитизма в масовата култура, идеи за антикризисен план.

            Влиянието на конспиративните теории и антисемитизма в масовата култура през 20-ти век, а и през 21-ви е видимо с невъоръжено око. Няма да изреждам всички заглавия на филми и книги на такава тематика, защото не желая да им правя допълнителна реклама, тъй като те и без това се продават като топъл хляб и винаги ще се котират добре, защото тайните чисто и просто привличат тълпите. Това е разбираемо, но проблемът възниква там, където тайните биват раздробени и разводнени, за да се създадат цели книги и филми като се извлече облага от тях и в частност от семплите им пуснати корени около пошло изопачено безпочвено нещо, което би могло да се предаде с едно изречение и би имало същия шокиращ ефект. На пратика, тайните в тези творби биват представени като повече и по-нови от истините, което е съвсем парадоксално, като се има предвид, че тайните са все едни и същи, но представени по различен начин и доукрасявани спрямо настоящата епоха. А именно, че има елитна шепа хора, които живеят на по-високо ниво на съзнание от останалите и се опитват всячески да ограничат пътищата за достигане на това конкретно ниво от простосмъртните като нас и да ни накарат, да смъкнем степента си на духовно развитие с още няколко октави по-надолу, с помощта на апели към материализъм и живот, посветен изцяло на робството на консумацията, представено като единствен път към свободата в капиталистическата система и врата към висшето, празно отвътре, общество. Също така, в тези творби евреите биват стигматизирани, поради своите капсулираност и снобизъм, а и защото според стереотипизираните представи за тях, те винаги са на върха, понеже са сключили договор с дявола и са продали душите си за пари и власт, встъпвайки в недобронамерени спрямо средностатистическия християнин тайни общества. Ето защо, тези филми и книги и тяхното възприемане не бива да остават без ответен антикризисен план, свалящ поне горната част от слоевете кал, покрили плещите на членовете на тайни общества и представителите на богати еврейски фамилии. Всеки, фигуриращ в целевите групи на подобен тип разконспириращи творби на изкуството, реципиент трябва да е наясно, че дори всичко в тях да е истина и ние да живеем в Новия Световен Ред, във възможно най-фаталистичните му Оруелови щрихи и полета, което звучи невероятно дори в ушите на някой параноик, то все пак тайните общества и елитните еврейски фамилии не стоят точно пред неговата порта, готови да я разбият, да нахлуят вътре и да го убият(разбира се, ако не е Мел Гибсън в Теория на Конспирацията, Джим Кери в 23или Мишо Шамара в живота си). Така че, всеки фен на подобни творби трябва да не спира, да ги чете и следи, задоволявайки вродената си похот и нужда от разкриване на тайни, но същевременно и пълноценно да продължи, да живее живота си, или по-точно това, което е останало от него, като радва околните с онова нещо, което умее да върши най-добре, а не да потъне в сатурнова дупка и да се разхожда с черен облак над главата и да предупреждава близките си, че краят е близо, убеждавайки ги, че само неговите вярвания относно тайните общества са истинни и само неговия път за оттегляне е правилният. Най-малкото защото, подобно поведение не вещае добра социлиазация. Фрази като- Това, което не знаеш няма да те нарани, или Злото те достига, само когато му позволиши тямподобни скрояват корсет от клишета, който обаче ни помага противно на скептичните наши предварителни очаквания да дишаме по-добре, а и да изглеждаме по-добре в очите на околните, защото дори най-големият всезнайко не иска да бъде обременяван от други всезнайковци, което е и причината, поради която повечето философи не се долюбват особено много един другиго. Така че, дори да бъдем наясно с всичката информация на конспиративна тематика, защо да позволим, тя да контролира живота ни и ние посредством нея да желаем, да упражняваме тепърва влияние върху живота на други непробудили се още души, чиито трети очи точно на нас ще се е паднало да открехнем, за да ги превърнем в коне с капаци, макар и сами шибани от камшиците на собствените си хипофизи, нищещи единствено конспирации, гарнирани и сервирани с хиляди предразсъдъчни плевели, растящи относно и около всичко останало, оплело се в невидимата конспиративна при все това и световна паяжина? Щом сме били толкова умни, за да събираме ценните данни, трябва да бъдем и толкова умни, за да ги култивираме и използваме разумно, а не да ги пилеем безотговорно, дори където нямат място и където другите нямат интерес от тяхното възтържествуване и не ни дават съгласието си да бъдат озарени от тях. Защо да позволим на предразсъдъците да ни диктуват напълно и по всяко време какво да правим? Като се има предвид, че те освен че често помагат, често и ни тръбят все същите догми, превръщайки ни неусетно в роботи, забравили тръпчивия вкус на съмнението, рецитиращи все същите фрази, като например: Евреите имат всичкото злато на света и започват всички войниили Не можеш да се издигнеш нависоко в йерархията и да пожънеш световна слава, без да си член на тайни общества, каквито са и всички известни и преуспели личности

[26]

.
         Ако аз бях ПР-мен на някое тайно общество, което звучи абсурдно, защото работодателите ми биха ми плащали в натура с мистерии, за които трябва да си държа езика зад зъбите, или поне ако отговарях за връзките с обществеността на някоя от няколкото световноизвестни еврейски фамилии, което звучи по-добре откъм заплащане, но все пак е бомбастично, то щях да организирам среща между привържениците на Теорията на конспирацията и техните така наречени противници, за които работя. Срещата щеше да се помещава в някой лунапарк, защото лунапарковете имат места за всички- и за конспиратори и за разконспириращите ги лица, тъй като там са изградени атракциони, които са тайни и сенчести, изискващи от посетителя им да бъде по-пасивен, хитър и търпелив, и такива, които са весели и шумни, и при които трябва да си по-агресивен, да отркиеш слабостите на противника, да ги използваш срещу него и да го унижиш публично(като го намокриш, разконспирираш, или надвиеш в игра с награда, въпреки че наглед е по-силен от теб). По време на забавите и страхотиите и двете групи ще осъзнаят, че от отсрещната страна също има човешки същества с надежди и страхове като тях. Разконспираторите ще си дадат сметка, че конспираторите са много властни хора, тъй като имат всички възможни пари, сила и знание, и те принадлежат единствено на тях, но същевременно са и много страхливи и се боят да не изгубят това, което имат, така тяхната сила се превръща от сила в затвор и Дамоклиев меч, които макар и в техния случай да са позлатени и единствени по рода си, въпреки всичко, са надвиснали над главите им заплашително и ако паднат, или преминат в чужди ръце, то падат и те. Конспираторите пък ще осъзнаят, че от отсрещната страна поради липсата на пари, сила и знание простодушните хора се стремят да ги нарочат за лоши, неистински, изправили се против Бога и празни в същността си и с това да си придадат вида на горделиви рицари в бляскава броня, която на моменти подрънква и скърца с пародийна насмешка. Както убиецът на Джон Ленън, потресен от разочарованието, което идолът му му е причинил посредством действията си след пожънатия световен успех, каращ го да се държи „изкуствено”, иска да го накаже, поглъщайки славата му и прилепяйки името си за неговото вовеки, така и разконспираторите като Алекс Джоунс

[27]

, например, копнеят завинаги да се свържат с всемогъщите конспиратори, както пепел полепнала по перата на възкръсналия феникс, напомняща му за неговия таен и някак далечен отминал живот. Често този стремеж, обаче е толкова сляп, че ги кара да изгубят ума и идентичността си напълно като Марк Дейвид Чапман

[28]

, търсещи тайни навсякъде извън себе си, уплашени до смърт дори да напипат за миг своите вътрешни, скрити в опасна близост до тяхната манифестирана личност.
          Убеден съм, че след една такава хипотетична среща и двете страни ще разберат, че членовете на тайни общества и елитни еврейски фамилии просто имат повечко пари и повече свободно време, за да си позволят глезенето посредством задълбаването в дебрите на окултното, а пък разконспираторите нямат толкова пари, но също имат толкова свободно време, за да вадят кирливите ризи на съперниците си. Поуката е, че от свободното време не може да излезе нищо добро, освен ако не считаме конфликта за такова. Твърдя това толкова смело, съдейки най-вече от емпиричен опит. По-вероятно е човек да открие дявола в отпускарските си мигове, отколкото Господ. За да сме във връзка с бога трябва да сме постоянно заети и да работим било за другите, било за себе си. Точно в тези мигове на свръхнапрежение, когато се изисква от нас да се напънем до краен предел, ние призоваваме бог на помощ, тюхкайки се и преоткривайки божествените извори на допълнителна енергия, които не сме подозирали, че ще намерим, за да стигнем успешно до финала. Човек не дерзае молитвата в свободното си време, а я търси от задължение, конформизъм и навик, а през свободното си време бива намиран от новото и непознатото, което винаги е изкусително и дяволито. Скуката стиснала свободното ни време за гушата и изискваща от нас да избираме между неприятните задължения и приятните свободи е нещо като всеобщ портал, пред който се изправяме всеки ден. Всеки един от нас трябва да прецени, дали ако задълбае днес в тайни и Теория на конспирацията, това няма да му се отрази зле утре, когато задълженията, които е отменял са мутирали в едно огромно разочароващо задължение, наречено непълноценно изживян живот. Или обратното, ако поставим задълженията пред тайните и конспиративните хипотези, няма ли това да се отрази зле на приключенската и любознателна част от нас, нашата своеобразна Нарния, останала пренебрегвана за толкова дълго и хванала паяжини. Отреждам правото на свободен избор на всеки поотделно без да се натрапвам, както е етично. Аз описах своята идея за антикризисен план и опит за помиряване на двете враждуващи страни и поне частично смекчаване на вечно бушуващите стереотипи и предразсъдъци помежду им. Сега всеки, четящ това трябва да избере, отивайки във въображаемия лунапарк, върху кои атракциони да фиксира вниманието си, дали върху шумните и изкарващи тайните наяве или върху мрачните и дълбоко скритите в страховити подземия, от които няма лесно измъкване; и какво ще бъде личното му отношение към избралите контрастните нему атракции. Приятно прекарване!

            3.3 Начини за убеждаване в обратното(контриране) на пропагандата в анализираните от мен образци, базирайки се на теоретичните изисквания и направените по емпиричен път изводи.

            Според Рене Декарт, Господ не може да мами и фалшифицира, защото всяка машинация е несъвършена и няма как да произлиза от нещо абсолютно и безпогрешно, каквото е Бог

[29]

. Но това не се отнася за избрания от бога все още неясно по какви критерии народ, който все пак продължава да бъде белязан от слабости и негативни черти, блазнещи го към измама и лъжи. Факт е, обаче, че измамните Протоколи, целят да опорочат още повече образа на изстрадалия през вековете юдейски стереотипизиран етнос. Ала рано или късно, почти винаги късно, истината възтържествува и става ясно, че не евреите са измамниците и жадните за слава и расово превъзходство, а обратното- антисемитите са тези,правещи и струващи всичко възможно, за да сринат врага до земята посредством ловки пропагандни техники и инструменти като конкретните документи. Подходите на расистите понякога изглеждат абсурдни и трагикомични отстрани, но са все така ефективни за екпираните със солидни стереотипи и предразсъдъци мозъци . Средностатистическият расист не се притеснява толкова за чернокожите, колкото за евреите, той смята, че първите сами ще се погрижат за себе си, изтрепвайки се, водени от своята диващина. И ако бъдат обособени в отделни групи, племена и географски райони, които не е нужно да са строго определени и маркирани с червени линии, но да са далеч от белите, то тъмнокожите ще бъдат безобидни заедно, а белите ще са в безопасност и няма да се притесняват от СПИН. Но ако се постъпи по същия начин с евреите и бъдат оставени сами и заедно или сами и разпръснати, проблемът с тях не само, че ще се задълбочи, но и те ще станат по-силни и по-хитри, обменяйки конспиративни идеи помежду си и обособявайки се в държави в държавите. С една дума, расистите смятат, че негроидите сами ще се унищожат и е нужно да им се остави свободата да го сторят, но евреите трябва да се унищожат отвън и то с безмилостна агресия. Именно от такива ужасяващи разсъждения Холокостът води началото си. Колкото до азиатците и индианците, всеки расист има различно мнение за тях, в зависимост от това дали е фен на тяхната култура, или не, но при всички случаи отново подобно на масово приетото отношение спрямо негроидите, расистът Х няма да иска, да се намесва пряко в техните афери, за разлика от еврейските.
            Бог, обаче в случая, е застанал на страната на евреите, тъй като те са жертвата на неправдата, целяща да внуши нещо, което е точно обратното на реалността- че именно те са злодеите, а не жертвите. Уви, целта може да се каже, че е постигната и през 20-ти век се случва немислимото... но в настоящето не бива никой образован и лишен от предразсъдъци обитател на планетата Земя да счита тези Протоколиза автентични, защото е доказано чрез палитра от преки разкрития, прилики с други творби, изопачаване на заложените в тях манипулативни, кадифени тактики и начини на аргументация, че те не са. Знам колко е трудно човешкия мозък да се разубеди. Веднъж щом някой вече се е убедил в нещо, обратното или му звучи смешно и нереално, или изобщо го игнорира и то минава покрай него без да го е чул и без да му е оказало каквото и да е въздействие на каквато и да е основа. Но винаги има надежда и аз съм оптимистично настроен и сигурен, че дори най-отявления антисемит може да бъде убеден в лъжливостта на Протоколите, просто ще се изисква много по-дълго време и усилие, отколкото това, за да разубедиш 17-18-годишно момче, което не мрази никого истински, но просто от скука е на вълна конспирации и е попаднало на Тайните протоколи на мъдреците от Цион (каквото бях аз, когато за пръв път попаднах на тях) и в него е започнал да се подклажда огъня на съмнението и в неговите гърди е забушувал поривът, изкушаващ го да изглежда като рицар в бляскава броня, готов да се бори за справедливостта срещу неправдата и да разкрие пред всички тръпнещи в очакване и нямащи си друга работа хора, плановете на злата шепа конспиратори от еврейски произход, които желаят световна доминация и нищо не може да ги спре, освен, разбира се, конкретния рицар в бляскава броня, който има много свободно време и е решил, че е най-удачно да го използва, вместо да инвестира в личното си бъдеще, да инвестира в това на целия свят. А бъдещето на света очевидно е застрашено и това става ясно само от този документ, който, разбира се, е единствен по рода си, не е повлиян от никои други, автентичен е и е бил разкрит напълно случайно, а не е трябвало да бъде изопачаван, защото сега злодеите се дразнят, че с помощта на всемогъщия интернет и безконечната смелост на рицаря плановете им могат да бъде осуетени със замах. Но този рицар, колкото и убеден и храбър да изглежда на пръв поглед, благодарение на малко четене и насочване към изворите и вдъхновенията на Протоколитевече прозря истината, че те са фалшиви. Проблемът е, че по-отявленият антисемит няма да се впусне в подобно критическо четене с началната предпоставка, че може да не е прав, както едно момче в късния пубертет и ранното съзряване, например, и ако на него му се каже, че действа като Адолф Хитлер, който също е счел документите за истински и е игнорирал всички противоречащи на това доказателства до самия край, то той по-скоро би се зарадвал, задето наподобява идола си, отколкото да му светене червената лампа, че е тръгнал по-стъпките на злодей от такъв грандиозен ранг. Така че, апели от сорта на Не бъдете като Хитлер!не биха свъшили работа. По-скоро дебати лице в лице, срещащи хора, които са вярвали в конспирациите, но в последствие са успели да се разубедят посредством просто желание и малко повече обективна информация с тези, които още не са го сторили и са заслепени от вярата си в конспиративни хипотези. Антисемитите, привържениците на Теорията на конспирацията и изобщо личностите, задвижвани от омраза и предубеждения често забравят, че от другата страна, срещу която са насочили своите ментални оръжия, също има невинни хора, които могат да пострадат и с нищо не са заслужили да бъдат мразени и стереотипизирани, само за това, че споделят същите формални белези като единици, чиито постъпки дори не са отразени правилно от обективна гледна точка в пропагандистките способи като книги и филми на конспиративна тематика, а са мистифицирани и хиперболизирани допълнително до немай-къде. Поне за мен истината винаги се е раждала в спора и от емпиричен опит знам, колко вдъхновяващо може да действа един дебат и как той може да накара и най-предубедения човек да се замисли, дали изобщо е прав, щом публиката и ответната страна го атакуват безмилостно вкупом при излагането на неговите, изглеждали безценни и безпогрешни преди, аргументи. На един такъв хипотетичен дебат относно Тайните Протоколи, ако от страната на привържениците на тезата, че са лъжа, бъдат приведени същите доводи, каквито аз приведох във втора глава, а именно най-вече огледалните прилики с памфлета на Жоли, появил се няколко десетилетия по-рано и това разкритие е демонстрирано пред публика(доста важен аспект), то тогава застъпниците на обратната теза биха се позамислили сериозно, колкото и да са фанатизирани, поради това, че са изобличени и унизени публично, а това определено няма да им се хареса, защото са свикнали те да правят подобни неща. Такива дебати не бива в никакъв случай да бъдат компютърно опосредствани, напротив трябва да се провеждат подобно на модела на древногръцките форуми, а не на съвременните интернет форуми. Реалният контакт и усещането за взаимната размяна на контриращи се енергии би подействало много по-вдъхновяващо, градивно и разконспириращо, отколкото вторични диалози, които са благоприятни за развитието единствено на обидните и невъзпитани модели на поведение и необезпокояваното допълнително циментиране на твърдоглавите участници в техните измамни дворци и светове, откъснати от нашия реален, витаещи в гуляи на безпогрешност. На масата, където се провежда спора е задължително да има някои от книгите на Умберто Еко, по-специално Махалото на Фуко, Пражкото Гробище, а и защо не библията на всеки лъжец Баудолино, понеже те скицират от първо лице образа на мразещия и вярващия в конспирации, както и на измамника и хитреца, преметнал преди другите първо себе си, за да стане по-убедителен, и те демонстрират емпирично опасностите, до които може да доведе подобен вид поведение по-добре от всякакви други съвременни романи. Той е един от малкото живи автори, които успяват да съчетаят хумора и трагиката, правейки го поудивителен и същевременно реалистичен начин, като предупреждава какво може да се случи, когато един и същ модел на поведение се пренесе от площадката за игра до бетонената джунгла или бойното поле(независимо дали това бойно поле е на идеи или на физическо противопоставяне). Антикризният план ще цели вярващите в конспирации и в расови предубеждения да оставят „вещиците” сами да събират костите и другите отвратителни съставки на техните отвари, без да се налага, да ги ловят и да им обръщат внимание. Защото тези вещици и техните безскрупулни действия са измамен плод на собственото им въображение, което става все по-агресивно и по-раздалечено от реалността с всеки изминал ден. Да, има зли банкери евреи, финансиращи не когото и каквото трябва и има също така зли членове на тайни общества, които гледат отвисоко на нас непросветените хора и дори може да се каже, че някои от тях се смятат за господари на света по техен си задкулисен, мистериозен, егоцентричен, кукловодски начин. Но на практика, никой не може да бъде господар на света за дълго време, независимо колко пари има, колко медии го обслужват, колко тайни знае, колко добре пропагандира идеите си и колко самоуверен е, защото светът е прекалено интензивен, прекалено променлив, мултикултурен и разслояващ се непрекъснато и безкрайно. Нито една раса, нито групичка сенчести мъже не може да сграбчи вкупом всички различни раси, различни групи, обединени по формални признаци, различни генерации и различни индивидуалности, независимо от ранга на познанията си, пропагандата си и властта си. Да, предполагам, че всеки от нас обича пари и би искал да има огромно богатство и всеки от нас има някакво зрънце на или останки от сексуалност и порив за надмощие от определено естество и в определена сфера. И дори лошите сенчести мъже да са проумели това и да стимулират умишлено чрез медиите и легендите около себе си злите духове у нас, каращи ни да продаваме най-скъпото си нематериално нещо за материални облаги и илюзорно надмощие и да затъпяваме, поробвайки критическото си мислене. То все пак много малка част от нас ще го направят реално. Аз ставам ежедневна жертва на облъчване от медиите с грубо смляни секс фантазии и преиначени секс реалности, както и с истории за бедняци, станали милионери и милионери, станали бедняци. Но реално това никак не е променило що-годе добродушния ми характер и ако някой дойде при мен лично и ми предложи удовлетворяването на всички мои зли духове, приемането ми в хайлайфа или билет за кръщене у масоните и всякакви други абстрактни пурпурни ръкавици и наметалца, позволяващи ми да сграбча здраво властта без да я деля, както и всички останали оргистични неща. То аз съм 100% сигурен, че ще се откажа преди да съм приел най-вече от страх, от недоверие и от способността да съумявам, да гледам на света такъв какъвто е, а не през розови очила, и от умението ми да подхождам към всичко с непоклатим здрав разум и да знам, че подобни предложения са твърде хубави, за да бъдат истина и нищо в живота ми не идва току-така даром без да съм го заслужил. За щастие повечето хора са като мен. Медиите определено им въздействат, но не ги променят за дълго, неповратимо и вечно. Защото реалността рано или късно настъпва и те си дават сметка, че дори медиите да са ги размечтали за власт, пари, секс, тайни общества и наркотици, когато всички тези изглеждащи велики отстрани феномени им предложат реално сливане лице в лице, те също устояват на изкушението и то не поради възвишените си черти на характера, а напротив поради точно обратното, поради своята недоверчивост, отхвърляне на риска, страх, заземеност и любовта към рутината и живота постарому.
           Така подобно разигран антикризисен план би убедил вярващите в конспирации и масово надмощие на дадени раси лица, че злите гении от еврейски произход, знаещи всички окултни тънкости и уж дърпащи конците на всички нас едновременно и с еднаква сила, реално погледното не са в състояние да владеят целия свят, защото това от практическа гледна точка е невъзможно. Те определено владеят света на вярващите в конспирации, които се поддават на митологизирания им имидж на всемогъщи злодеи, който те всеки ден сами ремитологизират и възвисяват още повече, правейки тази невиждана шепа свръхчовеци по-свирепа в съзнанията си, като научават по някоя нова пиперлива необективна потайност относно тяхното съществуване от някой още по съмнителен източник. Поуката е, че ако вярваш, че има хора, които владеят целия свят, то те наистина владеят целия свят, обаче целия твой святи ти се вманиачаваш допълнително и търсиш връзки и свързваш явления, които няма как да станат хомогенни, като им придаваш конспиративна нотка подобно на филма Числото 23. И така неусетно ти отдаваш цялото си време на тях и всяка твоя мисъл се стреми да разкрие някоя тяхна тайна. А когато пожертваш цялата си енергия и време за нещо, то ти се превръщаш в роб на това нещо и следователно от разконспиратор, ти ставаш роб на лицата, които искаш да разконспирираш. А ако не вярваш, че има такива хора, или ако смяташ, че има, но те никога няма да съумеят да постигнат целите си в световен мащаб, чисто и просто защото са невъзможни. То ти ще живееш свободно и облекчено, ще преследваш твоите лични цели с усмивка. Усмивка и повърхностност, които видимо биха подразнили вярващия в Теория на конспирацията, който даже може да те обвини в лигавщина и непросветеност относно „случващото се зад сцената”, но за които усмивка и повърхностност той вътрешно дълбоко ти завижда и копнее да бъде толкова свободен колкото теб, а да не робува на собствената си порочна схема, която го е зомбирала съвсем и е неутрализирала способността му да бъде чистосърдечен и да се радва на малките неща и непринудената красота, които бликат навсякъде около него, но той не е в състояние да ги открие, защото просто не иска. Аз пожелавам на всички от първия тип да преминат към втория, а това може да се случи само посредством пряка среща между двата типа и една заслужаваща си дискусия лице в лице, изпълнена с много емпатия и критическо мислене. С удоволствие бих пътувал по света, за да организирам подобни видове дискусии във всяка страна, която посетя и където има достатъчно интелигентни желаещи, разбира се. Защото не искам през 21-ви век да съществуват още хора, които все още мислят, че е възможно някои други, останали в сянка, да управляват целия свят едновременно. Това на мен лично ми звучи комично. Никой не може да те управлява без ти да му позволиш, независимо колко по-силен, по-хитър, по-финансово осигурен, по-просветен и по-настоятелен да е от теб. Днес никой не трябва да позволява на никого да живее живота му вместо него, защото никой не знае как освен той самия, а доста често дори той самият не знае как, защото търси отговорите именно от другите, а не вътре в себе си. Тази ретроградна тенденция е крайно време да спре веднъж завинаги. Хората, вярващи в конспирации и пристрастени към разкриване на тайни, скоро ще проумеят, защо са пристрастени към навирането на носовете си в чуждите работи и постоянната нужда да следят какво става в дълбочина, в която рядко някой друг дръзва да се потопи. Те скоро ще разкрият най-голямата тайна в живота си, а именно от какво се поражда всичката тяхна енергия, отправена към окултното и желанието им да разкриват загадките на други групи и личности. Тази енергия се поражда от тяхната неудовлетвореност и разочарование спрямо явното. За тези хора явното е смъртоносно скучно и те бързат да намерят поводи да се потопят в скритото, което им се струва безгранично интересно. Ала явното има един много значителен плюс пред скритото, то освен, че е ясно като идея си има и ясно обособени материални граници и в неговата плитчина не можеш да се удавиш. За разлика от скритото, в чиято дълбочина веднъж потопиш ли се, трудно се връщаш същият в плитките води. С риск да ви прозвуча симплистично и минималистично, ще завърша последната точка на последната глава от дипломната си работа с думите: По-малкото е повече. След месеци, белязани с потапяния в студени окултни четива като Разбулената изида

[iv]

и опита на Неста Уебстър

[v]

върху тайните общества и тямподобни книги и документални филми за конспирация и мистицизъм, реших да си остана завинаги в плитчините без да помръдвам, и да изживея остатъка от живота си в хармония със себе си и всичко наоколо, и да приемам света такъв какъвто е в очите на един непридирчив човек. По-добре така отколкото да скачам с бънджи в бездната както вярващите в конспирация. Да, понякога пак се изкушавам да поглеждам същата далечна и отминала за мен бездна за кратко с едното си око, след което разтърсвам глава, облекчен, защото тази бездна вече не ме гледа със същите изпълнени с копнеж, съблазняващи ме очина харпия, както го правеше преди. Тъй като, смея да твърдя, че вече съм напълно независим откъм псевдонауки и единствената разкрита от мен тайна, която ще запазя само за себе си, е тайната, отнасяща се до мъчно извоюваната от мен, моя си, собствена, свобода.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

        Това беше скромното ми научно изследване, надявам се да Ви е харесало и да сте одобрили стила ми. Мисля, че то беше успешно и съумях да докажа както теоретично, така и емпирично моята теза, гласяща, че измама без пропаганда може да има, но обратното е немислимо. Възможно е да съм имал някакви пропуски и грешки, но като цяло смея да твърдя, че посредством дипломната си работа изготвих един сносен бунт макар и засега само писмен, отправен срещу всички вярващи в Теория на конспирацията и почитащи антисемитизма изгубени души. Наистина е тъжно, че все още се намират такива и реалистично погледнaто в повечето кътчета на планетата броят им не дава изглед да бъде намален. Ето и малко статистика: филмът Теория на конспирацията, излязъл по 2806 кина за пръв път на 8.08.1997г , в главните роли Джулия Робъртс и Мел Гибсън(може би, най-значимите холивудски актьори, изявявали се на сцената през последното десетилетие на миналия век) докарва обща печалба в боксофиса 137 млн. $(75млн. $ само в Щатите, 61 млн. $ в чужбина, 19 млн. $ само през първия уикенд) и този успех го прави 19-тия по приходи филм през 1997г в САЩ. Рейтингът му в imdb е 6,7 от 10, като е оценен от 60 678 потребители. Числото 23е психологически трилър на нумерологична тематика, резониращ донякъде с Теорията на конспирацията, понеже 23, освен че е любимото число на Джон Наш е магически заложено във всички схеми на илюминатите и е обсебило напълно открилия това германски хакер- Карл Кох

[vi]

. Филмът заработва 77,6 млн $ в боксофиса, с 6,4 рейтинг в imdbот общо 138 168 гласували. За книгите е по-трудно да се намери статистика, а и не трябва, защото масите, интересуващи се от Теория на конспирацията, предпочитат други източници на информация и ако четат книги по темата, ще го правят с е-четци, онлайн и няма да ги купуват от срам или от стиснатост. Интернет е друго нещо, Алекс Джоунс, който е най-яростниятпривърженик на Новия Световен Ред в Щатите печели 820 300 абонати в канала си в You tube. Клиповете компилации на тема илюминати и масонски символизъм в съвременната популярна култура, особено ако са гарнирани с примери от поп музиката, генерират от 2 до 4 милиона гледания в рамките на година или няколко месеца. Документалните професионално режисирани филми на същата тематика са качени онлайн, преведени и озвучавани на всякакви езици. От всички тези данни, следва, че Теорията на конспирацията е без съмнение популярна и широко навлязла в масовата култура, без намерение скоро да я напуска, защото всяка звезда има интереса да се тиражират слухове, че членува в тайно общество, понеже е доказано, че няма лоша реклама, особено ако е направена на гърба на гореща тема.
           Тази тревожна истина за пожънатия успех на псевдотеорията се дължи най-вече на фалшификацията и измамата, утвърдили се като, може би, не най-масово използваните пропагандни техники, но несъмнено като едни от най-ефикасните и безотказни. Конкретните Протоколи на мъдреците от Ционсе базират изцяло на фалшификация и това бе доказано от мен както по теоретичен, така и по изследователски път, посредством контент-анализ и откриване на взаимовръзката между различните извори и източници на пропагандата в наблюдаваните от мен случаи. Остава ми само да отправя апел към всички онези, интересуващи се от тайни общества и Теория на конспирацията. Той ще бъде малко по-различен от онзи знаменития на Стийв Джобс, произнесен пред студентите от университета в Станфорд- Останете гладни, останете безразсъдни!

[vii]

Макар че, съм сигурен, че голяма част от вярващите в подобни окултизми и недомислия има вероятност да си останат такива и да не се разубедят никога. Тъй като, като цяло, привърженците на Tеорията на конспирацията и всички интересуващи се от тайни общества са достатъчно безразсъдни и гладни както по природа, така и по пътя към научаване на все нови и нови сенчести пикантерии, които няма как да бъдат проверени практически, освен чрез лични субективни самореализиращи се пророчества. Но все пак, искам тези личности винаги да разглеждат и двете гледни точки, а не в унеса от новите шокиращи неща, които откриват да задълбават право в едната тайна и да я отделят извън околната й, критикуваща я среда. Същевременно, знам колко трудно и досадно е това, някой да ти прави забележки по време на порива, защото съм бил и от другата страна и е по-лесно да се каже, отколкото да се извърши. Но все пак, щом очевидно съм се разубедил, значи не е невъзможно. Всеки трябва да прецени и притегли логиката в двете възможности: А- светът да се управлява цялостно от шепа хора, чиито пъклени секретни планове за световна доминация са излезли наяве съвсем случайно без да е трябвало, това да се случва и могат да бъдат намерени напълно свободно в интернет, без това да има смъртоносни последствия за намерилите ги и осмислилите ги и Б- светът е твърде пъстър и е невъзможно да бъде управляван целия едновременно от колцина, скрили се в една единствена тясна сянка, независимо какъв е обсегът на оръжията за контрол, с които опитващите се да опитомят цялата планета разполгат; и тайните планове са фалшификат, тъй като е логично най-могъщите и пълни с познания от всякакво естество хора на света да знаят, как да запазят действията си само за себе си дори в ерата на пълната дигитализация, в която живеем. Излишно е да подчертавам, че съм изцяло за втория вариант, няма как да бъде другояче, щом съм написал цяла дипломна работа за това. Освен ако цялото това нещо е една Оруелова шега и аз съм обслужващ тайните общества и ционистите избраник, който прави всичко възможно да отрече истината по най-убедителния и елегантен начин под формата на този научен труд. И после ще се налага да защищавам друга дипломна работа, обаче този път пред сенчестите господа, за да им докажа, че съм успял да разубедя преди това вярващите в тайни общества хора, че няма от какво да се притесняват и всичко е фалшификация и измама, така че те- членовете на тайните общества, наели ме за черната работа да могат, да си отдъхнат, успокоени, че за малко са щели да бъдат разкрити, ако не е била моята навременна намеса и да продължат по своя бавен и сигурен път към световна доминация. От книгите на Еко(Махалото на Фукои Пражкото гробище) аз научих, че е много лесно да създадеш едни фалшиви документи,просто трябва да намокриш хартията, така че да пожълтее, за да изглежда по-стара и автентично занемарена, крита и пазена с години и те трябва да съдържат стари  мисли, които са блазнели хората със своята злина и пунктираните линии на стереотипите и предразсъдъците, заложени в тях, шепнещи ти да ги свържеш, но людете не са смеели да го сторят и да ги изразяват свободно и публично, поради страх от остракизъм и Спирала на мълчанието. Разбрах също, че е много лесно да повярваш в собствено изтъканата конспирация и да се „филмираш” в нея (както казват жаргонно младите хора в днешно време), просто трябва да намокриш мислите си с малко невъздържана емоция и вяра в правотата им и готово, вече си техен роб, врявата е вдигната не само в мислите ти, но и в окръга ти и ти си станал окован във веригите на самореализиращи се пророчества слуга на собствената си идея, вместо тя да служи на теб. Нека щом съм научил нещо от творбите на Еко,топката на знанието и помъдряването да бъде прехвърлена и в полето на читателите на моята дипломна работа, така че те този път да научат нещо и от мен- А именно, в никакъв случай да не правят както героите на Еко, иначе ще ги чака същата трагична съдба. И да свалят соломоновия пръстен, преди да стане твърде късно! Защото е забавно да разбираш тайния език на някои диви и могъщи зверове, плетящи интриги срещу нас хората, но не и ако това са животни като лисицата, лъвaи змията, чиито езици е по-добре да си останат само в техния периметър на комуникация! Тези, които са чели Макиавели, Библията, Хари Потър и Владимир Терзийски, знаят какво намеквам и защо го намеквам и защо съм избрал конкретните животни, към които иначе тая само любов и страхопочитание.

Библиография:
Декарт Рене Избрани философски произведения, Наука и изкуство, София,
1978г
Дюма Александър Жозеф Балзамо 1846г
Еко Умберто, Пражкото гробище,ик Бард, София, 2010 г
Еко Умберто, Махалото на Фуко, ик Бард, София, 1990г
Еко Умберто, Баудолино, ик Бард, София, 2001г
Кестнер Ерих, Двойната лотхен, ик Анубис, София, 1999г
Лок Дж. Опит върху човешкия разум, The Baffet, Лондон,1690г
Макиавели Н. , Владетелят,ик Инфодар, София, 2009г
Ремарк  Мария Ерик На западния фронт нищо ново, Унискорп, София
Сю Йожен Скитникът евреин, ик Петекс, София, 1991г
Терзийски Владимир Летящите чинии на илюминатите, 1994г, София
Хитлер Адолф Моята борба,  ик Жар птица,  София, 2001г
Христов Чавдар Убеждаване и влияние, ик Сиела, София, 2008г
SpinozaBaruch,  Tractatus Theologico-Politicus 1670
http://www2.dsu.nodak.edu/users/dmeier/31458292-Spinoza-Complete-Works.pdf
http://www.ushmm.org/wlc/en/article.php?ModuleId=10007244
http://www.youtube.com/watch?v=DuGpw0-B9-s
http://www.otzvuk.com/Knigi/Okultna/Taini%20obshtestva/Jan.Van.Helsing-Vlasta.na.tainite.obshtestva.prez.XX.vek.pdf
http://www.notbored.org/dialogue-in-hell.htmlМорис Жоли
http://www.karl-may-gesellschaft.de/kmg/abntrlit/primlit/reprints/retcliffe/biarritz/biarritz-1.htm

142- На пражкото гробищенемски оригинал Джон Ретклиф

http://www.biblebelievers.org.au/przion1.htm  Протоколитена английски
http://www.gutenberg.org/files/25282/25282-h/25282-h.htmЕврейската Държава на Т. Херцел
http://www.wiso.uni-hamburg.de/fileadmin/wiso_vwl/johannes/Ankuendigunge...

Хората със сини очи имат по-голям шанс да станат алкохолици, според ново генетично изследване в Университета на Върмонт.

Работата по изследването е водена от Арвис Суловари, докторант по клетъчните, молекулярни и биологични науки и доцентът по микробиология и молекулярна генетика Ph.D Давей Ли. Те са първите, които правят пряка връзка между цвета на очите на човек и алкохолната зависимост. Резултатите от изследването са публикувани в новия брой на американското списание по медицинска генетика Neuropsychiatric Genetics. Учените се надяват да намерят корените не само на алкохолизма, но и на много други психични заболявания.

Арвис Суловари обяснява, че това проучване може да бъде полезно за лечение на пациенти от алкохолизъм в клиниките за алкохолно зависими.

Всики, който претежава светли очи - включително зелени, сиви с кафяво в центъра имат по-висока вероятност да се пристрастят към алкохола. Най-силна е тенденцията на тези със сини очи. Хората с кафяви очи са с най-слаби наклонности към алкохолизъм.

Изследователите признават, че все още не знаят причината за разликата в цвета на очите и алкохолизма и поради това са нужни повече изследвания.

Ph.D Давей Ли започва работа в Университета на Върмонт през 2012 г., като е учил психиатрични генетика в продължение на десетилетие. През това време той е работил с лекари и учени в различни щати на Северна Америка за изграждане на клинична и генетична база данни с над 10 000 човека. Всички те са били диагностицирани с най-малко едно психично заболяване. Много от тях имат множество диагнози на заболявания, включително депресия, шизофрения и биполярно разстройство, както и зависимост от алкохол или лекарства.

ХИВ позитивен експериментира, като застана на улицата със затворени очи и написа "Аз съм ХИВ-позитивен, докосни ме". 

Вижте видеото:

Около 2 милиона души всяка година стават ХИВ позитивни. Лечение на ХИВ-инфектирани лица с антиретровирусни лекарства не само предпазва от СПИН, но и ги прави по сигурни да не заразят други хора. 

8 медала поставиха българския отбор по информатика на челно място в класирането на Балканската олимпиада

2 златни, 2 сребърни и 4 бронзови отличия удостоиха българските умове сред 11 държави от региона

С високи постижения на българския национален отбор по информатика завърши Балканската олимпиада в Русе, която събра в сериозната надпревара 11 държави от региона (България, Гърция, Кипър, Босна и Херцеговина, Македония, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Турция). От Сдружението на ръководителите на олимпийските отбори по природни науки съобщиха, че първият отбор се е класирал убедително, заемайки първо място в отборното класиране 2 златни, 1 сребърен и 1 бронзов медал. Съставът на медалистите е следният:

Христо Венев –СМГ – златен медал

Енчо Мишинев –МГ Ямбол – златен медал

Даниел Атанасов– СМГ – сребърен медал

Кристиян Цъклев– СМГ – брознов медал

Ръководители на отбора са Стоян Капралов иЕвгени Василев.

По традиция страната домакин на олимпиадата участва с два отбора от по четирима състезатели. Вторият отбор на свой ред завоюва 1 сребърен и 3 бронзови медала. Победители от втория отбор са: 

Андрей Лалев– ПМГ Велико Търново – сребърен медал

Иво Дилов– СМГ – бронзов медал

Валентин Борисов– ПМГ Шумен – бронзов медал

Виктор Терзиев– СМГ – бронзов медал

Ръководители на отбора са Кинка Кириловаи Бисерка Йовчева.

За последните 10 години българските ученици са спечелили 17 златни, 23 сребърни и 17 бронзови медала от участието си в Балканска олимпиада по информатика. Престижното състезание се провежда през 1993 г. в Констанца, Румъния. В нея участват 8 държави, включително и България. Страната ни участва във всички издания на олимпиадата оттогава с изключение на едно, като е била домакин през 1995 г., 2004 г. и 2009 г.

Балканската олимпиада е организирана от МОН, Съюза на математиците в България, Община Русе, Регионален инспекторат по образованието Русе, Русенски университет „Ангел Кънчев“, Математическа гимназия „Баба Тонка“, Русе, и СРООПН.

Подготовката и участието на олимпийските отбори по природни науки в международни състезания и олимпиади се провежда с изключителното партньорство на Фондация „Америка за България“.