Quantcast
Channel: БГ Наука
Viewing all 3142 articles
Browse latest View live

Доклад за участие в проект “Better Together”

$
0
0

ДОКЛАД

За участие в проект Better Together

(05.03.2014 – 09.03.2014, Полша)

 

Настоящият доклад се изготвя във връзка с участието на Христина Петрова в проекта “BetterTogether” като представител на Сдружение „Форум Наука“  с цел създаване на партньорски отношение с младежки организации от Европа и повишаване на сътрудничеството сред тях.

 Polsha1

Hristina and Nikola

1.                      

Обща информация– Проектът “BetterTogether”, финансиран от програма „Младежта в действие“ се осъществи в началото на месец март 2014 г. (05-09 март) в град Beskids (Węgierska Górka, Полша) с цел установяване на партньорство сред различни организации за повишаване на междунационалното сътрудничество. В него се включиха 12 организации от 10 европейски държави, в това число и България в лицето на Сдружение „Форум Наука“. Организацията изпрати 2-ма свои представители – Христина Петрова и Никола Каравасилев, които да установят контакт с представители на другите неправителствени организации и да подберат възможности за бъдещи съвместни инициативи, от гледна точка на общи и/или допълващи интереси и дейности.

2.                      

Организация на проекта и престоя– Цялостната организация на проекта се осъществи от “Associationofactivepeople”. Съгласно идейния замисъл дейностите се реализираха в рамките на 3 дни и бяха тематично разделени на: Създаване на екипност; Професионално представяне и възможности за партньорство; ЕС и младежките инициативи (Програма Еразъм +). В основата на всяка от тях бешее създаването на контакт и познанство сред участниците, които в последствие да благоприятстват комуникацията и сътрудничеството между самите организации. Водещата организация наблегна на неформалния характер на провеждане на семинара и спомогна за по-детайлно опознаване на културата на отделните държави и спецификата на организациите посредством тематични вечери. По този начин се доби по-пълна и ясна представа за особеностите на отделните нации, свързани с култура, традиции, модел за работа, професионална специализация и други.

Организационните елементи по повод настаняване и хранене представиха типични за Полша социално-битови особености. Избраното за настаняване селище даде възможност на участниците да се запознаят със спецификата на един от известните региони. В менюто бяха включени както интернационални ястия, така и типична за страната кухня. Положително се оцени моделът за настаняване на участниците, където в мнозинството от случаи беше използван  интернационален принцип.

 

3.                      

Дейности– Планираните дейности по време на контактния семинар се отличиха с професионализъм от гледна точка на идейния замисъл и методиката на провеждане. Общото наблюдение показа, че последователността им на изпълнение постепенно пречупи бариерите от гледна точка на културните и личностни различия на участници. Първоначално се наблегна на активности за сплотяване и създаване на усещане за екипност. Постепенно се премина към представяне на участниците и организациите във връзка с техните цели, интереси и възможностите за съвместно интернационално сътрудничество. Дейностите приключиха с практически упражнения и насоки за изготвяне на конкретни проектни предложения и разяснения за спецификата на новата програма на ЕС „Еразъм +“. По време на този тип занятия бяха формирани екипи, в които всеки според своите познания и компетенции имаше възможност за изява. Същевременно участниците бяха изправени пред предизвикателството да работят в произволно създадена група от „непознати“ и да адаптират модела си на работа към динамична ситуация, в която се намират и особеностите на всеки от членовете на своя екип. Независимо от своята специфика, предвидените дейности поощряваха формална и неформална комуникация между участниците както и повишаването на техните комуникативни умения (презентационни умения, разговор в динамична атмосфера, ораторство, умение за убеждаване и други).

4.                      

Ползи и впечатления от проекта– Провеждането на проекта “BetterTogether” доведе до създаване на познанства сред различни организации от цяла Европа. Разнообразният профил на всяка от тях бешепредпоставка за установяването на сътрудничество в бъдеще чрез комбиниране и адаптиране на идеите и целите. По време на семинара бяха коментирани конкретни начинания сред отделните организации, за които се очаква в скоро време да намерят реализация.

От гледна точка на самите участници всеки от тях имаше възможност да се запознае с хора от различни националности с многостранни интереси и опит и да подбере подходящи партньори за делови начинания и нови приятели. След приключването на проекта се наблюдава висока активност в неформалното общуване сред тях, посредством социалните мрежи, като в разговорите си участниците споделят и идеи/ възможности за бъдещи инициативи.

Натрупаният опит от участието в проекта спомогна за личностното израстване на всеки от представителите от гледна точка на разширяване на кръгозора, формиране и подобряване на комуникационните умения, генериране на нови идеи, повишаване на познанията за отделните култури и дейностите на ЕС, насочени към младежите.

 

12.03.2014                                                                     Изготвил:

 

Гр. София                                                                                             Христина Петрова


Дует с пиано - човек и слон.

$
0
0

Ето как слон реагира на музика от пиано.

 

Д-р Релига следи показателите на своя пациент след 23-часова операция

$
0
0

Д-р Релига следи показателите на своя пациент след 23-часова операция за сърдечна трансплантация. Асистентът му е заспал в ъгъла.

 

 

 

 

Пациентът не само е преживял операцията, а и надживял своят лекар...

 

Чайките – класически кръгов вид

$
0
0

Автори: Димитра Лефтерова и Чавдар Черников

Тези толкова познати ни птици, всъщност, предизвикват повече въпроси, отколкото отговори.  Що е то кръгов вид?  Що е то вид изобщо?  Как еволюира той? Въпроси с много трудни отговори.

 Кръговите видове -прав ли е Дарвин?

 

През 1859г излиза от печат „Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин. Той публикува своя труд след като 18 години го е държал в „чекмеджето”, образно казано не е посмял да даде публичност на едно толкова авангардно мислене в областта на биологията във време, когато се е считало че единствен Господ Бог е сътворител на света и всичко живо в него.
Днес, макар да са изминали 154 години от отпечатването на този епохален труд, променил човечеството, макар вече да не царува догмата за божествения произход, все още не спират споровете относно описаният от Дарвин път за поява на видовете.
Описването на същесвуващи в природата,така наречени кръгови видовеотново отваря въпроса за произхода на видовете.

Какво е кръгов вид?

Застъпваща се серия от популации на близкородствени видове, при които на всяка от две съседни, видовете се чифтосват помежду си и дават плодовито потомство, но съществуват поне две и то крайни популации, при които видовете са толкова различни, че не могат вече да се чифтосват помежду си. По този начин съществува генетичен поток между съседните популации. В двата края популациите или са твърде близко географски или се застъпват, така че цялата серия описва кръг.

Различно оцветените фигури представят различните популации, като всеки две съседни се припокриват географски и слабо се отличават по условия , начин на живот, външни белези / фенотипно и генотипно/. Това разположение на популациите може да е градуално – например в планините /фиг А/ или да описва кръг около даден воден басейн /фиг В и С/. Видовете от съседните популации могат да се чифтосват помежду си, но тези от популациите  в двата края / на фиг зелено и цикламено / вече са толкова различни, че не могат. Трябва да се отбележи също, че тези популации не отговарят на логиката на преносимост на свойствата и ако А популация се чифтосва с Б популация , а Б със С, то това не означава, че А се чифтосва с С, а напротив.

 Кръговият вид  - доказателство за еволюцията?

Ричард Докинс е най-популярния защитник на нео дарвинизма в съвремието ни и  в своя труд The Ancestor's Tale (Разказът на прародителя) (2004), отбелязва за кръговите видове, че те „  единствено ни показват в географско измерение, какво се е случило във времево.”
Докинс и редица други автори разглеждат кръговите видове като доказателство в съвремието ни за еволюцията описана от Дарвин. Като във времеви план, живите и описани днес видове са крайни популации на кръгови видове, съществуващи някога, на които междинните популации са изчезнали във времето. С други думи кръговите видове ни дават доказателство за еволюцията, като илюстрират какво се е случило през времето когато популациите генетично дивергират и постепенно се достига до появата на нов вид.
Разбира се има и немалко противници на тази теза и на практика дори научни разработки, които оборват  първо примерите които ще изредим дали са кръгови видове и с това поставят основата на отричане на тази теория като цяло.
Кръговите видове поставят казуса за т.нар видов проблем, за тези които искат да разделят живите организми на точно определени и строго дефинирани видове и таксони. Оказва се, че точно при кръговите видове съседните популации е трудно да бъдат определени като отделни видове и в повечето случаи са определяни като подвидове на един вид и по- късно отделяни в отделен токсон, което пък от своя страна е оспорвано. В тези случаи единствено двете крайни популации твърдо са определяни като отделни видове.  По този начин е трудно да се определи дали кръговите видове реално са представлявани от популации на подвидове или са представлявани от популации на близки, но различаващи се видове. С това се поставя отново проблема за определянето на вида като цяло.
 
  Кръговите видове в природата
Общо четири групи видове са разглеждани като примери за кръгови видове. Класически пример са чайките от род. Larus, които през 1925г. се описват ,че образуват верига от вариетети около Полярния кръг / макар по последни изследвания въпроса за това дали чайките са кръгов вид е спорен/. През 1938 се залага хипотезата за кръгово разположение на  популациите на Зеленикавия певец / от сем.Коприварчета/ разпростарен в Непал около Тибетското плато, достига до Сибир,  където крайните популации вече не се чифтосват помежду си. Пойното врабче Melospizamelodiaзаобикаля пустинята Сиера Невада в Калифорния. Саламандрите от род Ensatinaформират кръг около района на Центръл Вали в Калифорния.
Тези описани случаи, както и някой други открития способстват Ернст Маер първи да формулира теорията за кръговите видове през 1942 .
Съвсем наскоро през 2012 е описан и първия кръгов растителен вид.Euphorbiatithymaloides, вид млечка, образуваща кръг от Централна Америка, Карибите, който се затваря при Вирджинските острови.

Чайките – класически кръгов вид

 

Сребристата чайка (Larus argentatus) (отпред) и Малката черногърба чайка  (Larus fuscus) (отзад) в Норвегия :  два фенотипа с ясни различия

 



Чайките от род  Larus образуват кръг около Арктика:  1: L. fuscus, 2: Сибирската популация на  Larus fuscus, 3: L. heuglini, 4:L. vegaebirulai, 5: L. vegae, 6: L. smithsonianus, 7: L. argentatus.

 

Класически пример за кръгов вид са чайките от род Larus, чиито популации оформят кръг около Северния полюс. Популациите са определени като отделни видове. Европейската сребиста чайка (L. argentatusargenteus), която е разпространена на територията на Великобритания и Ирландия може да хибридизира с Американската сребриста чайка (L. smithsonianus), която обитава района на Северна Америка. Тя от своя страна може да хибридизира с чайката вега или източно сибирската сребриста чайка (L. vegae). При западните подвидове чайката на Бирула (L. vegaebirulai), хибридизира с чайката на Хюглин (L. heuglini), която от своя страна хибридизира със сибирската малка черногърба чайка (L. fuscus). Четири от гореспоменатите видове обитават северната част на Сибир. Последният е източен представител на малка черногърба чайка ( (L. fuscus) распространил си в северо-западна Европа, включително Великобритания.
Малката черногърба чайка и сребристата чайка са достатъчно различни, за да не хибридизират нормално / не се чифтосват дори при изключителни обстоятелства/ .
Така чайките оформят непрекъсната серия от популации с изключение, където двете линии се срещат в Европа.

Въпроси с неокончателни отговори

Кръговите видове отварят редица фундаментални въпроси, на които все още не е даден окончателен отговор.
Как се определя вида?
Какъв е начинът на поява на нов вид?
Кръговите видове доказателство за еволюция ли са?
Защо са описани толкова малко случаи на кръгови видове?
Какво може да ни помогне наблюдението и изследването на кръгови видове по отношение на опазването на видовото разнообразие?
На тези и редица други въпроси отговорите предстоят.

Литература:

^ Cacho & Baum (2012) "The Caribbean slipper spurge Euphorbia tithymaloides: the first example of a ring species in plants", Procedings of the Royal Society B

http://en.wikipedia.org/wiki/Ring_species
http://www.actionbioscience.org/evolution/irwin.html
http://evolution.berkeley.edu/evosite/evo101/VA1BioSpeciesConcept.shtml
http://www.evolutionnews.org/2012/04/sorry_ring_spec058261.html
http://darwiniana.org/rings.htm
http://www.darwinwasright.org/ring_species.html

 Таксономия на сем. Чайки ( Laridae)  и род Larus

Дълги години семейството има оспорвана систематика и видовете са отнасяни като подвидове и обратно. Учените от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /, уточняват окончателно приетата  таксономия на сем. Laridae
/J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363/

 

 

Филогенетично дърво на чайките от сем. Laridae, основано на ДНК анализ. Това дърво се базира на изчисления за 20 000 поколения. По-дебелите черти показват вероятност по-голяма от 95%. Със син триъгълник е показано монофилията на род Larus

 

Ще обърна внимание само на спорните видове, с окончателно взето решение по отношение на систематиката.

• Каспийска чайка  Larus cachinnans (монотипична)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
• Малка черногърба чайка Larus fuscus (политипичен, със subspp. fuscus, intermedius,graellsii, heuglini, taimyrensis, barabensis)

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

• Сребриста чайка Larus argentatus ( политипичен със subspp. argentatus and argenteus)

Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

• Жълтокрака чайка Larusmichahellis(политипичен със subspecies michahellis, atlantis и потенциално други популации, които тепърва се изследват/

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /. Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид
Larus michahellis sbsp. Atlantis
Larusmichahellis sbsp. michahellis

• Американска сребриста чайка Larus smithsonianus (политипичен със  subspp. smithsonianus,vegae, mongolicus)

Този вид също дълго време е бил спорен. Сега се према, че е отделен вид, но политипичен, като включва подвидове
Larus smithsonianus subspp. smithsonianu
Larus smithsonianus subspp. vegae
Larus smithsonianus subspp.Mongolicus
Последният подвидMongolicus се разглежда от повечето автори като отделен вид. На този етап се према като подвид, но неговото положение е възможно да се промени в резултат на следващи изследвания.

• Арменска чайка Larus armenicus (монотипичен)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  Каспийска чайка  Larus cachinnans. Сега окончателно се према видът за отделен монотипичен - Larus armenicus

 Larus michahellis, Larus smithsonianus, Larus argentatus, Larus cachinnans, Larus fuscus техните подвидове са наричат от орнитолозите комплекс херингови чайки.

 

Фенотипични вариации в комплекса херингови чайки. (a) L. michahellis,
Лесбос, Гърция (b) L. smithsonianus, Нюфаунленд, Канада (c) L. a. argentatus,  Ротердам, Холандия (d) L. a. argenteus, Лейден, Холандия (e) L. hyperboreus, Свалбард, (f)L. hyperboreus, Чърчил, Канада (g) L. marinus, Грейфсвалд, Германия (h) L. fuscus, Лейден, Холандия Leiden,

Литература:

  • The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus - cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
  • J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363

 

Херинговите чайки – филогеография и еволюция.

Приблизитело 20 вида чайки, разпространени в Евразия и Северна Америка са наричани Херингови чайки. Таксономията на херинговите чайки е доста оспорвана. Повечето видове са описани като кръгов вид / поредица от застъпващи се географски , чифтосващи се помежду си популации, като първата и последната са толкова различни, че не се чифтосват и не дават хибриди; кръговите видове се дават за пример на пряко наблюдение на еволюцията и появата на нови видове в действие/.
За да се изясни таксономията и да се отговори на въпроса кръгов вид ли са наистина чайките, в последните години учените усилено работят върху ДНК изследване / митохондриална ДНК и полиморфни автозомални локуси ;вж. използвана литература/  на тези видове. В следствие на тези изследвания Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /    приемат единна систематика на херинговите чайки / Larus argentatus, Larus fuscus, Larus michahelis, Larus cachinnans, Larus armenicus, Larus smithsonianus, Larus mongolicus, Larus barabensis и подвидове/.

 

На фиг 1: Ареал на разпространение на херинговите чайки.

На основа на ДНК изследванията се изяснява и филогеографията на тези видове. Оборва се първоначалната версия, че всички тези чайки са произлезли от един общ предшественик, обитаващ определен ареал / рефугиум / , от който постепенно по кръгов начин в течение на времето се е разпространил в цяла Холарктика, давайки основа за появата на всички тези нови видове.
Въз основа на ДНК изследванията, учените отделят два ясно генетично различни клона, които преди около 300 000 години са съществували в два региона / рефугиума/ - Северно Атлантически и Арало Каспийски клонове. Каспийската / Larus cachinnans /и сребристата чайка / Larus argentatus/ са два съвременни вида, които имат най-различаващия се и най-ранно отделен от хипотетичния прародител хаплотип. На база на типизирането, учените определят, че хипотетичния прародител на първия клон е обитавал северо източен Атлантик / сегашния ареал на сребристата чайка /, а на втория клон в Арало Каспийския регион / сегашен ареал на каспийската чайка/.

 


Фиг 2. Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  - Северно Атлантически и Арало Каспийски.

 

Арало Каспийската популация / предшественик на клон II/ се  е разпространил до северно Евразийските брегове, след това на запад до Великобритания и Исландия / сегашния ареал на малката черногърба чайка Larus fuscus/ и на изток по цялото крайбрежие на северен Сибир / vegae, schistisagus/ и Северна Америка /smithsonianus, glaucescens, glaucoides/.

Фиг3.  Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  - Северно Атлантически и Арало Каспийски.

 

Това разпространение е в съгласие с теорията на кръговите видове, като прилежащите хаплотипове потвърждават наличието на генетичен поток между видовете, отново в съгласие с тази теория. Но липсата на колонизация на Larus smithsonianus от Северна Америка, обратно в Европа, с което да се затвори кръга е в противоречие с тази теория, тъй като краищата на описания кръг не се застъпват.
В противоречие на теорията за кръговия вид е наличието на втори клон  - Северно Атлантическия  - клон I, предшественика на койта дава появата на атлантическата чайка Larus atlantis , средиземноморската жълтокрака чайка Larus michahelis  и арменската чайка Larus armenicus, които носят съответния хаплотип.
При Северно Атлантическия клон I , разпространението и обособяването на новите видове е вървяло на две вълни. При първата вълна на колонизация, предшественик,  най-близък до атлантическата чайка Larus atlantis, навлиза към Средиземноморието и Черно море и дава основа на обособяване на арменската чайка Larus armenicus, който при последващо заледяване остава изолиран. При втората вълна  атлантическата чайка дава появата на жълтокраката чайка Larus michahelis , която вторично среща арменската в източното Средиземноморие . Генетично атлантическата и арменската чайка имат по близък генотип до предшественика, отколкото жълтокраката чайка.

 


Фиг.3. Пиктографско представяне на генетичните връзки между видовете херингови чайки.Линиите представят генетичната дистанция, като дължината на линиите грубо представят генетичните мутации, даващи разлики между видовете. Оранжевият кръг, предстявщ Сибирско/Американските видове включва L. glaucoides, L. glaucescensL. hyperboreus, L. schistisagus, L.   smithsonianus, L.  taimyrensis, L. mongolicus, L.  vegae и L. heuglini.

 При тези генетични изследвания е установено най-голямо  различие при Larus occidentalis и затова този вид е взет като външна група. Има два вида, а именно сребристата чайкаLarus argentatus и полярната чайка Larus hyperboreus, които имат и от двата хаплотипа ДНК. Това сложно положение е в резултата на две хипотетични ситуации – първата, че тези две чайки са носители на гените на общ за двата клона предшественик, а втората по-вероятна хипотеза е ,че наличието на двата хаплотипа се дължи на вторична по-късна хибридизация на вида, която се е осъществила след отделянето на двата вида като такива и обратна колонизация и хибридизация с видове от другия клон. Като за сребристата чайка на основа на изследвания се дава по-вероятно тя да принадлежи към клон Iи вторична хибридизация с представители на клон II , да са причина за наличие на двата хаплотипа.

 Генетичните изследвания през последните години дават изключителната възможност учените да надникнат в начина на еволюция и разпространение на отдлените видове, да изчислят близки и далечни връзки между видовете и да помогнат за доказването на достатъчни разлики при обособяването на отделен вид от страна на таксономите.

Не всичко е изяснено в случая с херинговите чайки. В бъдещ план има основа да се доизясняват родствените връзки и генетичния поток при отделните видове, сложното положение на сребристата и полярната чайка. Необходимо е да се изясни все още спорното положение на някой подвидове. Дали чайките са кръгов вид също остава отворен въпрос. Ясно е, че предварително описаният от Маер модел е неточен, но това не значи че може с лесна ръка да се отхвърли като теория. Следващи изследвания ще продължат изясняването на видообразуването и разпространението на видовете.

Използвана литература:

  • The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus - cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
  • J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363
  • Sternkopf et al. Introgressive hybridization and the evolutionary history of the herring gull complex revealed by mitochondrial and nuclear DNA BMC Evolutionary Biology 2010, 10:348
  • Dorit Liebers1†, Peter de Knijff2 and Andreas J. Helbig1*.The herring gull complex is not a ring species. Proc. R. Soc. Lond. B (2004) 271, 893–901

         

 

СРЕБРИСТА ЧАЙКА  Larusаrgentatus

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

 Разпространение

Сребристата чайка гнезди в по голямата част от Канада и Аляска, също така в североизточните Американски Щати, по северното крайбрежие на Европа включително на територията на Исландия, Ирландия, Скандинавия и Англия. Гнезди в северна Русия от централната и част до краен изток. В Европа е описана да гнезди и в Западна, Централа и Източна Европа. Някои популации зимуват в далечен юг и са локализирани в по голямата част на САЩ, Мексико и Централна Америка, по северните брегове на Испания и Франция, голяма част от Япония и югоизточните брегове на Китай.
Сребристата чайка е най-добре познатата чайка по бреговете на Западна Европа.
За България е по-рядък вид. Дълго време е описван като най-разпространения вид за нашата страна, поради таксономичен спор с жълтокраката чайка Larus michahellis.
Изчислено е, че популацията на сребристата чайка наброява 2,7 – 5,7 млн индивида като цяло.

Описание и екология

Северно гнездящите популации на този вид са мигриращи, а южните, въпреки че са описани като номадски , не са мигриращи.Вида гнезди от средата на Април до късен Юни в колонии от по няколко хиляди двойки.
Обитава крайбрежни и близки до брега райони, но може да навлиза покрай реките навътре в сушата, като се придържа към езера, язовири, заблатявания в близост до широки тревисти местности. Няма специфичен гнездеви хабитат, но предпочита скалисти места близо до брегове или водни басейни, недалеч от тревисти местности, острови, дюни, пясъчни брегове, тундра, ниски заблатени местности в близост до езера.
Всеяден вид, който може да се храни със всичко, което го има в излишък в района на обитание. Храни се с риба, червеи, раци и други морски безгръбначни / миди, морски звезди или морски червеи/, млади и възрастни птици, яйца, гризачи, насекоми, плодове, корени, отпадъци и мърша.
Изледвания са показали, че сребристите чайки могат да виждат ултравиолетова светлина.
Пият солена вода и с помощта на специална жлеза, разположена над очите, отделят излишната сол.
Видът е добре познат в градските райони по крайбрежните и крайречните населени места. Гнезди по покривите на сградите. Храни се с отпадъци, гризачи, малки птички, насекоми, като е известен с това, че редовно краде храна и рови в боклука.
Сребристата чайка е голяма чайка. Размерът варира от 60 до  67 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 125 до  155 cm и тежина от 1,050 до 1,525 g. Женските са по-малки с размер от 55 до  62 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна и тежина от 710 до 1,100 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,1 до 48 cm, човка 4.4 до 6,5 cm и стъпало / тарзус/ 5.3 до 7.5 cm. Възрастното оперение е сив гръб и горната част на крилете, бяла глава и долната част на тялото. Краищата на крилете са черни с крилни огледала / бели петна/. Човката е жълта с червено петно. Покрай очите има бледо жълт кръг. Краката обичайно са розови, но при някой популации в Балтика, могат да бъдат бледо жълти.






Ключови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

За първи път описан от

Pontoppidan, 1763

Ареал на разпространение

16,400,000 km2

Ендемит

Не

Източници:

 КАСПИЙСКА ЧАЙКАCaspian Gull  Laruscachinnans

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение, като не е уточнен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
Разпространение:

Larus cachinnans е разпространен в източна Европа, Средния Изток и северозападна Африка и централна Азия. Резидентен по крайбрежието на Черно  и Каспийско море. Сезонно гнезди от Черно море на север на Каспийско море до източен Казахстан и азиатските степи. Зимува по бреговете на юго западна Азия, северо западните брегове на Африка и около Арабския полуостров нагоре до северозападна Индия. В Европа се среща до Полша и източна Германия, на север Швеция, Дания и Норвегия. Дори са наблюдавани и в Англия. Срещани са до Червено море и Персийския залив.
Постоянно пребиваващ: Авганистан, Армения, Босна и Херцеговина, България, Китай, Джибути, Египет, Етиопия, Грузия, Индия, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Казахстан, Кувейт, Ливан, Оман, Пакистан, Палестина, Катар, Румъния, Суадитска Арабия, Сомалия, Сирия, Турция, Украйна, Обединените Арабски Емирства, Йемен
Временно пребиваващ: Бахрейн, Малдиви, Непал и Шри Ланка


Kлючови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

Първи описан

Pallas, 1811

Популация

Разширяваща се

Ендемит

Не

 Описание и екология

Видът е изцяло мигриращ, макар някой колонии в Каспийско и Черно море да се считат за постоянни. След гнездене миграциите за зимуване са от юли до ноември. За гнездене се завръщат от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април, макар точният период да варира географски. Гнездят в колонии от повече от 8000 двойки и могат да образуват групи и в смесени колонии.

Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид. Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Каспийската чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 56 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 137 до  155 cm и тежина от 680 до 1,590 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,5 до 48 cm, човка 4.6 до 6,4cm и стъпало / тарзус/ 5.8 до 7.7 cm. Каспийската чайка има дълга слаба човка, завършваща в наклоненото чело. Краката, крилете и гърба са по-дълги от на сребристата и жълтокраката чайка. Очите са малки и често тъмни, краката варират от бледо розови до бледо жълтеникави. Гърба и крилете са слабо по-тъмно сиво от това на сребристата чайка, но слабо по-бледо сиви от на жълтокраката чайка.

Links:


Каспийска чайка – Larus cachinnans

  

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull  Larus fuscus

Този вид е широко разпространен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на английските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

Разпространение:

Гнезди в централна и северна Русия, Скандинавия, Германия, Белгия, Холандия, северна Англия към Исландия. Гнезди целогодишно по бреговете на Португалия, южна Ирландия, Англия и северна Франция. Сезонно гнездещи популации са срещани и североизточна Испания. Сезонни гнездещи популации са широко срещани, разширяващи ареала по цялото крайбрежие на Северно море, Средиземноморието, Черно море и бреговете на Каспийско море, северните и източните брегове на Африка / включително и прилежащите реки/ и от Арабския полуостров до северозападна Индия.
Като цяло вида е с разширяващ се ареал на местообитание и гнездене. Включително и разширяване към и в  Северна Америка.

Описание:
Голяма чайка / много прилича на сребристата Larus argentatus и голямата черногърба чайка Larus marinus / с големина на тялото от върха на клюна до края на опашката 51–64 cm, разстояние между крилете в полет 124–150 cm и тежина  452–1,100 g. Мъжките са малко по-големи от женските. Криле в прибрано положение / ъгъл 90’/ 38.3 to 45 cm, човка 4.2 to 5.8 cm и стъпало / тарзус / 5.2 to 6.9 cm. Спрямо видовете, с които често се бърка, малката черногърба чайка е малко по-малка и по-слабо телосложение. С жълти, рядко розови крака и малки бели крилни огледала в края на всяко крило. Възрастните има черен или тъмно сиви крила и гръб. Човката е жълта с червено петно, което младите кълват като сигнал за хранене. 

Поведение:
Повечето популации са мигриращи като се местят скокообразно от място на място. Есенната миграция започва от негнездещи птици през късен Юни, последвани от гнездещите през късен Юли до Септември. Завръщането на птиците по гнездещите места започва от Февруари до ранен Юни. Птичите колонии са от смесен тип / често със сребристата чайка/ и наброяват от няколко двойки, до десетки, стотици и дори хиляди индивида.
Извън размножителния период видът остава общителен и мигрира на групи под 10 индивида.Обикновенно се храни на групи от стотици индивиди по сметища или плитчини с риба.

Хранене:
Видът е всеяден. Менюто на чайките включва малки рибки / най вече атлантическата херинга Clupea harengus, водни и сухоземни безгръбначни / бръмбари, мухи и техни ларви, мравки, пеперуди, скакалци, ракообразни, мекотели, прешленести червеи и морски звезди/, яйца на други птици и малки новоизлюпени птичета, мърша, карантии, гризачи, плодове и зърнени храни


Ключови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

Описани от

Linnaeus, 1758

Популационен статус

Разширяващ се

Ареал на разпространение

736,000 km2

Ендемит

не

 

Източник:

Silltrut - Lesser Black-backed Gull  (Larus fuscus fuscus)

Малка черногърба чайка Larusfuscus

Kлючови факти

Текуща IUCN Red List категория

Слабо засегнат

Семейство

Laridae Чайки

Първи описан

J. F. Naumann, 1840

Популация

Разширяваща се

Ендемит

Не

 

ЖЪЛТОКРАКА ЧАЙКА Yellow – legged Gull Larusmichahellis
Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /.Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид Larus michahellis sbsp. atlantis.
Разпространение:
Larus michahellis е разпространен в Европа, Средния Изток и западна Африка. Резидентен за цяла Южна Европа, по бреговете на Средиземно море, Черно море, Каспийско море, Азорите и Мадейра, Португалия, Канарските острови, Испания. Зимуват по бреговете на югозападна Азия, Европа нагоре от  Германия и от Африка до източното Средиземноморие.

Описание и екология

Популациите могат да бъдат установени или  разпръснати.  Миграциите за зимуване са от юли до ноември и се завръщат за гнездене  от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април. Гнездят групово в колонии от по 8000 двойки и могат да създават групи в смесени иначе с други видове колонии.
Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид.Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Жълтокраката чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 52 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 120 до  155 cm и тежина от 550 до 1,600 g. Размер на крилете при сгънато положение 40.8 до 47.2 cm, човка 4.6 до 6 cm и стъпало / тарзус/ 5.6 до 7.5 cm. Възрастните са изключително близки по външен вид до сребристата чайка Larus argentatus, но са със жълти крака, което е причина в миналото да бъдат описани като подвид на сребристата чайка. Имат сив гръб, леко по-наситено сив от този на сребристата чайка, но по-светъл от този на Малка черногърба чайка Larus fuscus. Те приличат на последната по белочелието през есента, и черните пера с бели огледала. Имат червено петно на човката, както целия комплекс чайки. Имат и червен пръстен около очите, подобно на Малка черногърба чайка Larus fuscus и за разлика от сребристата чайка, при която този пръстен е наситено жълт.

 


Жълтокрака чайка Larusmichahellis

Връзки:

 

 

Видове чайки от род LARUS, описани на територията на Балканския полуостров

 

МАЛКА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Mediterranean gull Larus melanocephalus

 

Дължина на тялото:37 см; Размах на крилете:96 см.

Лете възрастните са бели с черна качулка на главата, сив гръб и сиви крила. Клюнът и краката са яркочервени. През останалото време цялото оперение е бяло, но с тъмно петно зад окото. Младите отгоре са сивокафяви с черни първостепенни махови пера и черна ивица на края на опашката. Зиме възрастните се отличават от тези на речната чайка по окраската на главата и бялата долна част на крилата, а младите- по оцветяването на първостепенните махови пера. Рее се повече от другите видове дребни чайки. Издава пронизителен крясък „ кееер”, подобно на рибарка. На Балканския полуостров обитава пясъчни коси в различно солени водоеми; по време на миграции и през зимата се среща по морски крайбрежия и навътре в сушата. Най-много популации са описани на територията на Гърция и Албания. Описан е като уязвим вид в Червената книга на България.

 

 

 

РЕЧНА ЧАЙКА Black-headed Gull  Larus ridibundus


Дължина на тялото: 36см; Размах на крилете: 105 см.

Възрастните през размножителния период наподобяват тези на малката черноглава чайка, но качулката на главата е забележимо по-малка и първостепенните махови пера отдолу са черни. Клюнът и краката са яркочервени. Възрастните зиме и младите наподобяват малката черноглава чайка. Издават силни и пронизителни крясъци. Гнезди в Евразия от Исландия на изток до п-в Камчатка. На Балканския полуостров обитава сладководни блата и езера с обилна растителност; гнезди на шумни колонии. По време на миграции и зиме се среща в разнообразни водоеми, сметища, рибарници и др. Описана като застрашен вид в Червената книга на България.

 

 

 

 

 


ТЪНКОКЛЮНА ЧАЙКА Slender – billed Gull Larus genei

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Лете възрастните са със сиви крила с черни върхове; останалото оперение е бяло с розов отенък по гърдите. Зиме розовият отенък липсва, а зад окото се появява тъмно петно. Младите са със сиво-бяло оперение с черни върхове на първостепенните махови пера. Наподобява речна чайка в извънбрачно оперение, от което се отличава по едрите размери, забележимо по-дългия клюн и оцветяването на крайните първостепенни махови пера / при дългоклюната чайка 5-6 са с черни върхове, а при речната-7-8/. Мълчалива чайка. Гнездовият ареал е Гърция, Мала Азия и северното крайбрежие на Черно море до Персийския залив и Централна Азия. На Балканския полуостров обитава бракични, солени или свръхсолени плитки водоеми; по време на миграции и зиме се среща по морски крайбрежия. Най-много популации са описани в Гърция.

 

 

 

МАЛКА ЧАЙКА  Little Gull  Larus minutus

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Зиме възрастните са сиво-бели с по-тъмни петна по главата; през всички сезони крилата отдолу са черни, по ръбовете с бяла ивица. През лятото главата е черна. Клюнът е тъмно червеникавокафяв, а краката – червеникави. Младите отгоре са сиво-кафяви с черно теме и черна ивица по крилата; наподобяват младите на трипръстата чайка, от която се различават по черните теме и плещи, не врязаната опашка и забележимо по-малките размери. Мълчалива чайка. Гнезди от Източна Европа на изток до река Лена в Русия. На Балканския полуостров по време на миграции и зиме се среща често по морските крайбрежия.

 

БЕЛООКА ЧАЙКА White – eyed Gull Larus leucophhtalmus

Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 107 см.

Възрастните са с черна глава и гърло, сив гръб, бяла опашка; около окото има бял пръстен. Долната страна на тялото е бяла. Крилата са кафяви с черни махови пера; отгоре черни са само първостепенните махови пера. Клюнът е прав, кораловиден с черен връх. Краката са яркожълти. При младите гърбът и крилата са кафяви; средните кормилни пера са черни, а краката – светлокафяви. Издават разнообразни звуци. В Западна Палеарктика гнезди в Североизточна Африка. На Балканския полуостров се среща рядко по морски крайбрежия, регистрирана е в Гърция.

 

 

 

 

 

СРЕДИЗЕМНОМОРСКА ЧАЙКА  AudouinsGullLarusaudouinii

Дължина на тялото: 50см; Размах на крилете: 127см.

Възрастните са сиво  - бели с черни върхове на крилата. По върховете на крайните първостепенни махови пера има малки бели петна, а около окото  - червен пръстен. Клюнът е яркочервен с черно субтерминално петно. Краката са маслиненозелени. Зиме е с кафяви щрихи по главата. Младите са светлокафяви с черна ивица през второстепенните махови пера, сиво-кафява опашка с черна широка  ивица на върха. Отличава се от дългоклюната чайка по късия масивен клюн и липсата на розов отенък по лятното оперение. Крясъците и наподобяват тези на гъска. Разпространена е по Средиземноморието. На Балканския полуостров гнезди на колонии по скалисти острови и скита по морски крайбрежия. Най-много колонии са описани в Гърция.

 

 

 

 

 

ЧАЙКА БУРЕВЕСТНИЦА Common /Mew/ Gull Larus canus


Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 120см.

Възрастните зиме са със сиви крила и гръб, с черни ръбове на първостепенните махови пера и с бели петна по върховете им; темето и тилът на петна; през лятото цялата глава е бяла. Клюнът е зеленикаво – жълт с тесен черен пръстен, който през лятото изчезва; краката са зеленикави. Младите са пъстрокафяви, опашката им е бяла с широка черна ивица на върха. От сребристата и жълтоногата чайка се отличава по големина, по липса на червено петно на клюна и по зеленикавите крака. Издава пронизително „ киаа-киаа”. В Западна Палеарктика гнизди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров мигрира и зимува често по морски и речни крайбрежия.

 

 

 

 

КАСПИЙСКАЧАЙКАCaspian Gull  Larus cachinnans

Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 141см.

Възрастните  лете са бели със сиви плещи и крила, само външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има бял връх/, около окото без червен пръстен, ирисът е тъмен. Клюнът е с яркожълт цвят и червено петно на подклюнието. Краката са жълти, сивкави или бледорозови. Младите са кафяви отгоре с черни петна и бели отдолу, клюнът е черен, оперението на възрастните се появява на третата година. Гнезди по долното течение на р. Дунав и северните брегове на Черно и Каспийско море на изток от Централна Азия. На Балканския полуостров обитава речни крайбрежия и населени места.

 

 

 

 

 

ЖЪЛТОНОГА ЧАЙКА  Yellow – legged Gull Larus michahellis


Дължина на тялото: 55см; Размах на крилете: 130см. 

Възрастните лете са бели със сиви плещи и крила, на които външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има черен връх/ , около окото има червен пръстен, ирисът е бледожълт. Клюнът е дебел, ярко жълт и с червено петно. Краката са жълти. През зимата главата и вратът са с кафяви щрихи. Младите са сиво – кафяви; клюнът и ирисът са черни, а краката – бледорозови. Оличава се от Larus cachinnans по червения пръстен около окото, светлия / не черен/ ирис, по-късия и по-дебел клюн и черния връх на второто първостепенно махово перо. Издава силни крясъци. Гнезди по северните и югозападните брегове на Средиземно море и Мала Азия, а на Балканския полуостров  - на необитаеми скалисти острови и в градове, все по- често гнезди навътре в сушата.

 

 

 

 

 

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull Larus fuscus

Дължина на тялото: 53см; Размах на крилете: 134см.

Възрастните през зимата са бели с тъмни щрихи около окото и на врата, с черни крила и гръб.Клюнът е жълт с оранжево – червено петно при върха, а краката  - бледожълти. Лете главата и вратът са без щрихи. Младите имат черен клюн, пъстрокафяво оперение отгоре и и бяло отдолу. Рядко издава силни крясъци подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа и на Пиринейския полуостров. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия и открито море само по време на миграции и през зимата.

 

 ГОЛЯМАЧЕРНОГЪРБАЧАЙКАGreat Black – backed Gull Larus marinus


Дължина на тялото: 71см; Размах на крилете: 157см.

При възрастните гърбът и горната страна на крилата са черни с бели ръбове на маховите пера; останалото оперение е бяло. Клюнът е жълт с оранжево – червено субтерминално петно на подклюнието, а краката – розово-червени. Младите през първата година са сиво-кафяви. Гърбът става черен през втората година. Отличава се от малката черногърба чайка по забележимо по-едрите размери и по цвета на краката. Издава крясъци „ аоук” или „ ук-ук-ук”. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия само по време на миграции и през зимата.

 

 

 

 

МАЛКАБЕЛОКРИЛАЧАЙКАIceland Gull Larus glaucoides


Дължина на тялото: 56см; Размах на крилете: 146см.

Възрастните са бели със сив гръб и горна част на крилата; само първостепенните махови пера са бели; главата и шията са изпъстрени със светлокафяви щрихи. Клюнът е жълт с червено петно на подклюнието; около окото има слабо забележим червен пръстен. Краката са розови. Полетът е бърз и наподобява този на трипръстата чайка. Младите през първата година са светлокафяви с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година оперението е по-светло с неясни пъстрини. От полярната чайка се отличава трудно по дребното тяло. Издава крясък „ киор-кор-кор”, подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия, о-в Шпицберген и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия,, като е съобщена за Гърция.

 

 

 

 

АРМЕНСКА ЧАЙКА  Armenian gull Larus armenicus


Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 132см. 

Възрастните и младите наподобяват много жълтоногата чайка. Възрастните се отличават от нея по черното петно, разположено пред червеното петно на подклюнието, и едно бяло петно / не две/ при върха на най-външното махово перо. Краката са яркожълти. Отличаването на младите е много трудно. Гнездовият ареал е в Централна Турция и Армения., а зимовищата – по източното крайбрежие на Средиземно море, най-вече в Израел и Северен Египет. На Балканския полуостров е регистрирана в България и Гърция.

 

 

 

 

ГОЛЯМА БЕЛОКРИЛА ЧАЙКА Glaucous Gull  Larus hyperboreus

Дължина на тялото: 65см; Размах на крилете: 157см.

Възрастните наподобяват много възрастните белокрили чайки, но главата е по- едра, а клюнът – по-масивен, бледожълт с черен връх; около окото има жълт пръстен. Краката са розови. Полетът е тежък и тромав. Младите през първата година са светлокафяви, с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година са по светли. Отличаването на възрастните и младите от белокрилата чайка при недостатъчно осветление е голямо разстояние е силно затруднено. През зимата и есента рядко издава крясъци. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия, регистрирана е в Словения, България и Румъния.

 

 

 

 

 

 


ГОЛЯМА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Pallas’s Gull Larus ichthyaetus

Дължина на тялото: 59см; Размах на крилете: 155см. 

Зиме възрастните са с бяла глава и тъмнокафяви петна под очите и на тила; гърбът и крилата са сиви, върховете на първостепенните махови пера са певече черни, отколкото бели; останолото оперение е бяло. Клюнът е жълт с червено петно и черна напречна ивица на върха. Краката са яркожълти. Лете главата е черна. Младите през първата година отгоре са пъстрокафяви, а отдолу – бели с кафява огърлица. Издава подобни на жълтоногата чайка звуци. В Западна Палеарктика гнезди около Азовско и Каспийско море, както и на Кримския полуостров. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия.

 

Повече за птиците на Балканския полуостров може да намерите в полевия определител „ Птиците на Балканския полуостров” – Таню Мичев, Димитър Симеонов, Любомир Профиров; Издателство ЕКОТАН, откъдето е заимствана информацията.

Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет

$
0
0

Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет

 Автор: Реза Аслан

Преводач: Красимира Матева

ISBN: 978-954-28-1490-0

Страници: 360

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42210 

1_12.jpg (421×624)Цяло чудо е, че изобщо знаем нещо за човека, наричан Иисус от Назарет. Първото писмено свидетелство е от посланията на апостол Павел. В тях се споменават три събития: Тайната вечеря, разпъването на кръста и възкресението. Тези сведения са добър източник, ако ни интересува само периода на ранното формиране на християнството, но не ни помагат за разкриването на историческия Иисус. Дългият процес на трансформирането му от евреин-националист и революционер в мирен духовен водач трае цели три века – когато римският император Флавий Теодосий прави движението на странстващия еврейски проповедник официална религия на държавата – православното християнство. Тази книга е опит да се възстанови историческият Иисус, Иисус преди християнството. За някои подобно начинание е загуба на време, защото смятат, че той е безвъзвратно изгубен и няма как да бъде възстановен. Реалният Иисус вече не е от значение. Прието е, че би трябвало да се съсредоточим върху достъпния за нас Иисус Христос. Ако подложим твърденията на евангелията на прецизен исторически анализ, може да пречистим писанията от литературната и теологичната им украса и да изковем много по-точен образ на историческия Иисус.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42210 

Караниците около четенето

$
0
0

Караниците около четенето

Автор: Александър Кьосев

ISBN: 978-954-28-1253-1

Страници: 668

 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40997

1_13.jpg (591×879)Това е интердисциплинарна книга, която описва и коментира научните дискусии, публичните дебати и институционалните конфликти около един възлов въпрос на съвременността – съдбата на четенето и читателя. Тя проследява настоящото равнище на тази проблематика в различни национални ситуации и различни научни полета – литературна наука, културни изследвания, социология, история на книгата, психология, когнитивистика. Разнообразните подходи кулминират в няколко важни питания: какво точно е четенето; как не само да научим, но и да мотивираме децата да четат; какви са политиките на четенето; и какво точно трябва да разбираме под „грамотност“ и „читателска компетентност“. В последната глава те са разгледани на фона на глобализацията, новите медии и дигиталната революция, които променят основните културни, образователни и технологични условия на читателския акт – а с това и самия него. 

През призмата на този проблем Караниците около четенето разказва за историята на хуманитарните и социалните науки от края на XXвек до днес: за техните неравни противоборства с „точното знание” и за произтичащите от това конфликти за авторитет и власт в образователните политики, научните институти и университетите.

Настоящият труд е част от двутомник, посветен на четенето – авторът подготвя втория том, озаглавен „Читателски практики в България”, където теорията е приложена върху родни тревоги.  

 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40997

Фантазиращото животно

$
0
0

Неиздавани до момента у нас есета на големия Хосе Ортега-и-Гасет излизат на български език

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201 

Сборникът „Фантазиращото животно“ (ИК „Изток-Запад“) на видния испански философ, есеист и хуманист Хосе Ортега-и-Гасет съдържа три от представителните за ортеговата философска мисъл студии, които не са издавани на български език до този момент. Книгата поставя началото на новата поредица „Hispanica“, посветена на водещи изследвания в областта на испаноезичната хуманитаристика.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201

fantazirashtoto_jivotno.jpg (361×554)

Роденият в Мадрид, Испания, Хосе Ортега-и-Гасет (1883—1955) е един от най-изтъкнатите съвременни испаноезични философи. Познат със своята „философия на конкретното“, написал десетки страници срещу „абстрактния разум“ и произтичащите от него опасности за културата и човешкия живот, испанският философ преминава още на младини през школата на неокантианството и феноменологията на Хусерл, след което е повлиян интелектуално от Дилтай, Шелер и „Битие и време“ на Хайдегер. През 30-те години на миналия век Ортега-и-Гасет достига върха на философското си развитие.

 Сборникът „Фантазиращото животно“ съдържа три студии на Ортега-и-Гасет –„Размишления за техниката“, „Историята като система“ и „Идеи и вярвания“, които за първи път излизат на български език. Те са писани по време на Испанската гражданска война – тежък период в интелектуалната биография на Ортега-и-Гасет, и са своеобразна абревиатура на идейния комплекс, изграден от него. Това е именно периодът на философска зрялост за Ортега-и-Гасет – редица изследователи са на мнение, че по това време той вече е приключил конструирането на собствената си философия. Затова текстовете във „Фантазиращото животно“ са не просто три от многобройните есета на ерудита, а представителни за ортеговата философска мисъл студии. Както отбелязва авторът на предговора към българското издание и водещ редактор на поредицата Лазар Копринаров, това са „три студии, които са своеобразен синопсис на основните теми и идеи във философията на Ортега-и-Гасет“.

 Макар и сравнително кратки, трите студии обобщават ключови теми и тези на Ортега-и-Гасет. В тях авторът разглежда човека като природна аномалия,  а фантазирането като неотменимо условие за преодоляването на тази аномалия. Испанският философ засяга също темата за техниката като начин за спогаждането между природата и човека и поглежда историята като естеството на човека, историческият разум като наративен разум, а вярванията като онова, което не се мисли, докато човек мисли, но без което е невъзможно мисленото…

 Фантазиращото животно“ поставя началото на библиотека „Hispanica“ – поредица, посветена на водещи изследвания в областта на испаноезичната хуманитаристика.

 Човекът е фантазиращо животно. Историята на разума е история на етапите, през които е минало опитомяването на нашето необуздано въображение.“

Хосе Ортега-и-Гасет


Откъс от „Фантазиращото животно“, Хосе Ортега-и-Гасет
Състояние и благосъстояние. – „Потребността“ от опиянение. – Ненужното като необходимост. – Относителността на техниката

 Както вече беше казано, техническите действия нямат за непосредствена цел да удовлетворяват потребностите, които природата или обстоятелствата карат човека да изпитва. Обратно, целта на техническите действия е да преустрои обстоятелствата така, че да се намали в тях, доколкото е възможно, случайността и усилията за задоволяването на тези потребности. Докато животното, което не е техническо същество, трябва да се оправя с това, което се намира дадено там и да се примири или да умре, когато не намира това, от което се нуждае, човекът благодарение на техническата си дарба, прави така, че около него винаги да се намира това, което му е нужно – създава едни по-благоприятни обстоятелства, отделя, да го кажем така, една свръхприрода, нагаждайки природата към потребностите си. Техниката е противоположното на приспособяването на предмета към средството, защото е приспособяване на средството към предмета. Това би било достатъчно, за да ни накара да се усъмним, че става дума за едно движение в посока, обратна на всички биологични движения.

Това противодействие на околната среда, тази неудовлетвореност от света като даденост е отличителната черта на човека. Ето защо присъствието му в света, дори да разглеждаме човека в зоологическа перспектива, винаги е неразривно свързано с изменение на природата – то се открива например по намерените обработени или шлифовани камъни, т.е. по сечивата. Човекът без техника – т.е. без реакция срещу околната среда – не е човек.

Но досега техниката ни се представяше като реакция на органичните или биологичните потребности. Спомнете си, че настоях да се уточни смисълът на понятието „потребност“. Храненето е потребност, защото е условие sine qua non [без което не може] – без него не съществува възможността да съществуваш на този свят. А изглежда, че човекът притежава голяма жажда да бъде на този свят. И изглежда, че човек има голям залог да бъде на този свят. Да съществуваш, да се съхраниш е потребността на потребностите.

 

Но въпросът е, че техниката не се свежда до улесняване на задоволяването на този род потребности. Освен древните техники, като изобретяването на сечива и начини да се стоплиш, да се нахраниш и т.н., има още много други, чието предназначение е да предоставят на човека в определен смисъл ненужни неща и ситуации. Например толкова древно и толкова разпространено като запалването на огън е напиването – искам да кажа прибягването до начини и вещества, които поставят човека в психологическо състояние на възторжена екзалтация или на ликуващо вцепенение. Опиатите, омайващите билки, са толкова древно откритие, както всички други. Толкова древно, че не е ясно например дали огънят е бил открит най-напред, за да се избегне студът – органична потребност и условие sine qua non, – или за да предизвиква опиянение. Най-първобитните племена използват пещерите, за да запалят огън в тях и да се потят по такъв начин, че димът и топлината да ги докарат до транс и почти до състояние на опиянение; казвали им „потилни“. Изглежда безкраен списъкът на средствата и методите за постигане на хипнотични и фантастични цели, т.е. на средствата, които пораждат прелестни и възбуждащи образи или доставят невероятна наслада при полагането на определени усилия. Между тях е например упойващата билка „кат“ от Йемен и Етиопия, която удължава най-сладостното от наслажденията благодарение на нейния ефект върху простатата. Спомнете си, че между „фантастичните“ вещества спадат и коката от Перу, блянът или попадийката, татулът или датурата и т.н. Етнолозите спорят какво се е появило по-рано – дали ловният, бойният лък или музикалната лира. Изходът от спора сега не ни интересува. Простият факт, че този въпрос си заслужава да се дискутира, говори, че независимо дали ще е музикален или не първият лък, той е един от най-примитивните инструменти. И това ни стига.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201

Граматика на съвременния български език

$
0
0

Да говорим в крак с времето

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42220 

Излиза осъвременена граматика на българския език, написана от Мария Пашова на достъпен за всекиго език. Изданието „Граматика на съвременния български език“ (ИК „Изток-Запад“) съдържа над 40 таблици за бърза проверка на определени граматични форми и правила и е предназначено за всички, които искат да овладеят правоговора и правописа на родния език и да имат езикова култура на ниво.

gramatika_na_suvremenniq_bulgarski_ezik.jpg (429×611)

Граматиките и речниците са от ключово значение за познаването и правилното владеене на всеки език. Прието е, че те са суховати и скучни четива, които трудно привличат и най-вече задържат приковано вниманието на учениците, а високопарният език, на който са написани е разбираем единствено за филолози, лингвисти и специалисти в областта. Мария Пашова – която заедно със съпруга си, покойният вече проф. Петър Пашов, е автор на редица практически граматики и учебни помагала по български език – се наема с нелеката задача да осъвремени граматиката на българския език, представяйки я по достъпен за всеки – от ученика до професора, начин в изданието „Граматика на съвременния български език“. В ценния справочник са представени фонетичният и граматичният строеж на съвременния български книжовен език. Обърнато е специално внимание на практическото приложение на знанията, които черпим от граматиката в ежедневната си езикова и устна, и писмена практика.

Граматика на съвременния български език“ е предназначена за всеки, който иска да овладее правоговора и правописа на родния език и е чувствителен към езиковата си култура. Чрез изданието Мария Пашова цели да отговори на съвременните нужди за разбиране и владеене на майчиния език и да заинтригува както подрастващите, които тепърва се запознават с книжовния език, така и тези, на които се налага да опреснят знанията си по въпроси от областта на фонетиката, морфологията, синтаксиса или лексикологията, отнасящи се до правоговора, правописа, пунктуацията или до значението и употребата на думите в българския език.

 Общопризнато е, че граматичните правила защитават книжовния език от диалектни разслоения и така изпълняват отговорна задача с национално значение. Освен това, благодарение на тях навлизащите в българския език заемки от различни клонове на науката и на социалното устройство в обществото не го поставят в подчинено положение спрямо признатите за международни езици: английски, френски, немски, испански, руски. Това са и едни от най-важните причини, които защитават необходимостта граматичните закони да се знаят и да се спазват“, твърди Пашова.

 Граматика на съвременния български език“ съдържа над 40 таблици за бърза проверка на определени граматични форми и правила.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42220


Дзен и японската култура

$
0
0

Дайсецу Судзуки ни запознава отблизо с философията на дзен

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221

Дзен и японската култура“ (ИК „Изток-Запад“) на изтъкнатия познавач на дзен будизма Дайсецу Т. Судзуки е един от най-ярките трудове, посветени на дзен в световната литература. Луксозното българско издание на книгата съдържа множество илюстрации на знаменити японски твоорци,  подбрани лично от автора на книгата. 

zen_&_japaneese_culture.jpg (380×575)Дайсецу Т. Судзуки (1870–1966) е един от най-видните познавачи на дзен будизма. Писал е върху будизма, религията и японската култура в продължение на повече от 60 години и е автор на над 100 книги. Роден в началото на периода Мейджи, Судзуки работи като изследовател на японската култура, в това число на будизма и в частност на дзен, чак до смъртта си. След като първият му дзен будистки учител Шаку Соен урежда възможността Судзуки да работи и следва с немския философ, преводач и редактор на списание, емигрирал в Щатите – Паул Карус (който проявява завиден интерес към сходствата между идеите за съвременна, научна, монистична религия и доктрините на будизма), Судзуки се налага като авторитет в областта на будизма. Публикува превод на „Дашън цисинлун“ – „Събуждането на вярата“, на изследването си върху будизма на Махаяна („Общо изложение на будизма на Махаяна“), а също и множеството преводи на китайски текстове, които издава в съавторство с Карус, и многобройните си статии върху будизма. В периода 1891–1897 г. Судзуки практикува дзен в храма на будистката школа Риндзай – Енгакуджи в Кита-Камакура, югоизточно от Токио.  По този начин той става член на световна мрежа от будисти, теософи и интересуващи се от различни проявления на традицията из цяла Азия.

 Един от най-известните трудове на Дайсецу Судзуки – „Дзен и японската култура“, който излиза и на български език – e издаден за първи път от Източното будистко общество на Будисткия университет Отани, Киото, през 1938 г. под заглавие „Дзен будизмът и неговото влияние върху японската култура”. Пишейки на поетичен, но същевременно достъпен език, в „Дзен и японската култура“Дайсецу Судзуки дефинира понятието дзенкато „един от продуктите на китайското светоусещане, обогатено от индийските идеи, въведени в Китай през I век заедно с будистките учения“. Той проследява историческото развитие на дзен, като свързва зараждането му с бушидо(Пътя на воина) и умело очертава връзките на дзен с фехтовалното изкуство, с хайку, с чайната церемония и изконната любов на японеца към природата.

Книгата дава изчерпателна информация за всеки, който иска да вникне в основните идеи на дзен, което – твърди още авторът – е немислимо без познаване на контекста на японския живот и изкуство. Основополагащият труд на Судзуки съдържа ценни илюстрации от нанй-изтъкнатите японски майстори на живопистта и калиграфията.

 Луксозното издание на „Дзен и японската култура“ е част от поредицата „библиотека Изток“, в която са още „Тридесет и шестте стратегеми“ и „Шътао и неговите беседи за живописта“ на руския китаист и изследовател Евгения Завадска.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221

„Дзен и самураите“, откъс от „Дзен и японската култура“, Дайсецу T. Судзуки

 Може да изглежда странно, че дзен е бил свързан по някакъв начин с духа на военното съсловие на Япония. Независимо какъв облик добива будизмът в различните страни, в които процъфтява, той е религия на състраданието и в своята разнообразна история никога не е имал отношение към дейностите, свързани с войната и военното дело. Как тогава дзен е започнал да насърчава бойния дух на японските воини?

В Япония от самото начало на своята история дзен е бил тясно свързан с живота на самураите. Макар че никога не ги е подтиквал активно да изберат своята професия, в която се прилага насилие, той негласно ги подкрепял, когато поради някаква причина са се заели с нея. Дзен ги подкрепял по два начина: и нравствено, и философски. Нравствено, защото дзен е

религия, която ни учи да не гледаме назад, щом веднъж сме взели дадено решение; философски, защото той се отнася равнодушно към живота и смъртта. Позицията да не гледаш назад в крайна сметка възхожда към философското убеждение; ала бидейки философия на волята, дзен привличал самурайския дух по-скоро в нравствено отношение, отколкото във философско. От философска гледна точка дзен набляга на интуицията, а не на разсъдъчното познание, защото интуицията е по-пряк път за постигане на Истината. Ето защо и нравствено, и философски дзен привличал силно военното съсловие. Умът на воина, който е – и това е едно от основните качества на боеца – относително прост и далеч не пристрастен към философстването, намира сроден дух в дзен. Може би това е и една от главните причини за тясната връзка между дзен и самураите.

Второ, дзен дисциплината е проста, директна, опираща се на егото, отричаща егото; нейната наклонност към

аскетизъм се съчетава добре с воинския дух. Воинът също трябва да бъде винаги концентриран върху своя предмет: когато се бие, не бива да гледа нито назад, нито встрани. Той трябва да върви само напред, за да победи врага си. Ето защо не бива да се натоварва по никакъв начин – нито физически, нито емоционално, нито интелектуално. Интелектуалните съмнения, ако изобщо се зародят в ума на боеца, са големи препятствия за движението му напред, докато емоциите и физическите притежания са най-тежък товар, ако той желае да действа максимално ефикасно в своята професия. Добрият воин е по принцип аскет или стоик, което означава, че има желязна воля. Нея дзен може да осигури, когато е необходимо.

 

Трето, между дзен и военното съсловие на Япония има историческа връзка. По принцип будисткият свещеник

Ейсай (1141–1215) се смята за първият, който е въвел дзен в Япония. Неговата дейност обаче се ограничавала повече или по-малко с Киото, който по онова време бил център на по-старите школи на будизма. Да се въведе нова вяра било почти невъзможно поради силната съпротива, оказвана от тяхна страна. Ейсай трябвало да направи известен компромис, заемайки позиция на помирение спрямо Тендай и Шингон, докато в Камакура, която била резиденция на правителството на Ходжо, подобни исторически трудности не съществували. Освен това управлението на Ходжо било милитаристично, тъй като той наследил фамилията Минамото, която се надигнала срещу фамилията Тайра и придворните аристократи. Последната загубила способността си да управлява ефикасно заради прекалената си изтънченост и последвалата я дегенерация. Режимът Ходжо е известен с изключителната си пестеливост и нравствена дисциплина, както и със силния си административен и военен апарат. Ръководителите на тази мощна правителствена машина приели дзен за свой духовен водач, пренебрегвайки традицията по въпросите на религията; по тоя начин дзен оказвал своето разнообразно влияние върху общия културен живот на японците от XIII в. насетне, включително през периода Ашикага и дори през периода Токугава.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221

Някои аспекти при ухапванията от пепелянка и усойница

$
0
0

Някои аспекти при ухапванията от
пепелянка /Vipera ammodytes/ и усойница /Vipera berus/

Автори: д–р Красимир Христов, Марко Иванов, Георги Русев

За да могат да се дадат по – точни препоръки за първа помощ и последващото лечение, при ухапване от отровни змии в България е добре преди това хората да бъдат запознати с отровния апарат и отровата на двата вида отровни змии, имащи значение у нас – пепелянка /Vipera ammodytes/ и усойница /Vipera berus/

Отровен апарат при пепелянката и усойницата?

SS.jpg (1807×1204)

Отровен апарат на пепелянка /V. ammodytes/

Отровния жлеза е двуделна състои се от главна и спомагателна. По морфология е сложна алвеоларна жлеза (представлява видоизменена слюнчена жлеза)

Капацитета на отровната жлеза при пепелянката е много голям.

И двата вида са представители на сем. Отровници /Viperidae/т.е. по отношение на зъбите и отровния апарат се категоризират като соленоглифни (Solenogliphia). Това означава, че тези влечуги имат кухи, подвижни отровни зъби, разположени в предната част на горната челюст. Тези зъби са свързани с канали, които водят към отровните жлези. Самата отровна жлеза е двуделна и се състои от главна и спомагателна жлеза. Отделянето на отровния секрет става чрез контракции на дъвкателния мускул (musculusmasseter) и специфичния жлезен мускул (musculus constrictor glandule). Този тип отровен апарат е еволюционно най – напреднал и е характерен за Отровниците /Viperidae/ и Кроталидните змии /Crotalidae/. Отровните зъби са разположени успоредно на горната челюст и при захапване се изправят почти перпендикулярно.
При тези змии освен отровните зъби, по челюстите са разположени и сухи т.е. не свързани с отровни жлези – на горната челюст тези зъби са разположени по криловидните кости и по долната челюст на мандибуларните кости. По горночелюстни кости при солиноглифните змии са разположени само отровните зъби, покрити от лигавични гънки.

DSCN3674.JPG (2340×1135)

Отровните зъби са извити, кухи, крехки и чупливи.

 Покрити са с лигавична гънка, която ги предпазва от вредни въздействия.


DSCN36701.jpg (2304×2472)

Когато пепелянката не хапе отровните зъби са разположени успоредно на горната челюст, покрити от лигавичните гънки

 Аналогично е положението при усойницата.


DSCN3645.JPG (4320×3240)

Отровните зъби при пепелянка са подвижни и се изправят перпендикулярно на горната челюст при ухапване, но значителна част от дължината им е покрита с лигавична гънка


DSCN3373a.jpg (3799×2400)

Отровния апарат на усойницата /V. berus/ е аналогичен на този при пепелянката

При ухапване отровните зъбите се изправят перпендикулярно на горната челюст, а когато не хапе са разположени успоредно на челюстта. Капацитета на отровните жлези на усойницата е около десет пъти по – малък от този на пепелянката – т.е. при ухапване усойницата е в състояние да отдели приблизително 10 пъти по – малко количество отрова в сравнение с пепелянката. Отровните зъби, обаче, са по – къси.

Пепелянките и усойниците често сменят отровните си зъби, които са крехки и чупливи, и понякога остават в ухапаната плячка.

Понякога старите отровни зъби, които не функционират, остават известно време в лигавичната гънка преди да паднат.

Отровата при змиите?
Отровата на тези видове представлява жълта или безцветна, опалисцираща (блестяща) течност, със съдържание на около 30 % сухо вещество около и около 70% вода. Самата отрова представлява смес от пептиди (белтъци) със силно биологично въздействие и високомолекулни съединения, които бъбреците не могат да се отделят в урината. Затова отровата не може да бъде изхвърлена с урината и се открива в тялото на пострадалия до 2 – 3 седмици след ухапването. Повечето токсини обаче губят активността си след 2 – 3 денонощие.

 DSCN3364a1.JPG (2858×2081)

Върху горночелюстните кости /os maxilaria/ са разположени само отровните зъби.
На горната челюст сухите не отровни (не отровни) са разположени само върху криловидната кост /ospterygoidea/. Неотровни зъби има и на долната челюст.


RSCN0782.JPG (1024×768)

Отровен зъб на соленоглифна змия.

 Изходния отвор на отровния канал се намира на външната страна на зъба, близо до върха.

Променя ли се концентрацията на змийската отрова?

Принципно това не е възможно.
Когато отровата се получава директно, в малки пипети или епруветки, от зъбите тя е с концентрация около 30% сухо вещество и 70 % вода. Понякога при получаването на отровата в петриеви блюда, някои змии отделят по – голямо количество слюнка, поради различни причини, най – вече заболяване, което прави отровата по – водниста и концентрацията на сухото вещество може да падне до 25 – 27 %. Това обаче не се дължи на синтезирането на по – разредена отрова – принципно няма такава. Прецизно получаваните проби винаги са с 30% сухо вещество, от което 90 – 92% са пептиди (белтъчини) и 8 – 10% са различни соли.
Основния фактор, който прави ухапванията от един вид змия (дори и от един и същи екземпляр) много различни едно от друго, не е концентрацията, а количеството инжектирана отрова.

Друг, важен фактор, който влияе върху развитието на самото ухапване е токсичността на самите отрови. Това свойство се определя от т.нар. средна летална доза (LD50), при опитни животни, най – често лабораторни мишки с тегло 18 – 20 g.
Принципно при отделните екземпляри усойницата и пепелянката се наблюдават известни различия в биологичните и имунохимични свойства на отровите, а оттам и в тяхната токсичност. Тези различия могат да бъдат: индивидуални, популационни или подвидови. Най – големи са при двата подвида пепелянки, срещащи се в България. Южната, зеленоопашата пепелянка /Vipera ammodytes montandoni/, отделя отрова с 1,8 – 2 пъти по – висока токсичност, в сравнение с обикновената, червеноопашата пепелянка /Vipera ammodytes ammodytes/ (цвета на опашката, при този подвид е най – често оранжев).
Токсичността на отровата отделяна от българските усойници /Vipera berus/ варира, при пробите взети от отделните екземпляри, но най – често е близка до токсичността на южната зеленоопашата пепелянка (в някои проби е малко по – висока).
Като цяло, потенциалните възможности на отровния апарат на усойницата са около 10 пъти по – ниски в сравнение с тези на пепелянката. Средното количество отрова получавано, чрез мануален масаж, в змиефермите, появили се в страната през 90’ години на миналият век (поддържащи общо взето приемливи условия на отглеждане на влечугите), е около 30 мг суха отрова (отровата получена след изсушаване във вакуум сушилня или ексикатор – нативната, течна отрова не може да се съхранява във вида в който е получена и затова се изсушава веднага след получаването, като количеството суха отрова е основен показател при отровните змии).

A001.JPG (495×1335)

Електрофореза в акрил-амиден гел на отрова от пепелянка

  1. отрова получена от мъжка южна пепелянка, в пика на нейната активнос (полова активност) 16-часов светлинен ден и температурен градиент 18 - 29ºС;
  2. отрова получена от същата пепелянка призимуване (6ºС, без светлина).

И двете проби са напълно идентични

Отделни контролни групи пепелянки, в Лабораторията по Херпетология към Тракийския Университет, поддържат средна продуктивност около 52 – 56 мг, като отровата се получава чрез електростимулация.
Максималното количество отрова получено от пепелянка, у нас, е от мъжка пепелянка от Югозападна България, дълга 76 сантиметра, е 130 милиграма (суха маса).
Количеството отрова получавана от усойница е 5 – 7 милиграма (суха маса), (максимално 16 милиграма) – това е около 10 пъти по малко от пепелянката.
Това са показатели за получаване на отрова в лабораторни услови.
Като цяло, при ухапване змиите отделят значително по – малко количество – 1/7 – 1/9 от съдържанието на отрова в жлезите си. Което е в пъти по – малко от полученото, чрез електростимулация или мануален масаж в лаборатория или серпентариум.

Може ли една змия, която е хапала по – често и се е хранила, да отделя по – малко отрова при ухапване?
Като цяло това не е вярно и не почива на здрава логика, защото змиите са в състояние да възстановят почти напълно целия си запас, след получаване на отрова чрез електростимулация, за около месец. Количеството отрова, които се отделят при ухапване са 1/7 – 1/9 от целия запас на змията и се възстановяват много бързо, чрез активен синтез на токсини в отровната жлеза. Някои не токсични съставки идват директно от кръвта и телесните течности на змията (т.е. не са в резултат на активен синтез на жлезата). Противозмийския серум, произвеждан у нас (Бул-Био НЦЗПБ), при кръстосана имунодифузия реагира с кръвния серум на пепелянка, въпреки че кръвния серум не е токсичен.
Количеството отделена отрова зависи най – често от: размера на змията – по – голямата змия има по – големи жлези, респективно повече отрова и състоянието на възбуда в момента на ухапването т.е. до колко застрашена се чувства в дадения момент.
Ако от дадена змия отровата е взета чрез мануален масаж или електростимулация, веднага след това може да се получи ухапване с инжектиране на минимално количество отрова или „сухо” ухапване, но това може да се случи в серпертариум или лаборатория, но не и в природата.

Възможно ли е отровата на дадена змия да е различно токсична през различните сезони?
Принципно при усойниците, в България, не са правени проучвания, но данните получени в Лабораторията по Херпетология на Тракийския Университет (90’ години на миналия век), при пепелянка, показват, че изменението на абиотичните фактори, моделиращи сезонните изменения на климата, по никакъв начин не оказват влияние върху имунологичните, биохимичните и др. фактори на отровата т.е. на нейната токсичност. Накратко казано: пробата отрова взета от зимуваща при 5 – 7ºС, на тъмно пепелянка е абсолютно идентична с пробата отрова от същата пепелянка, в пика на нейната активност (16 часов светлинен ден и температурен градиент 25 – 32СºС). При възрастни пепелянки, поставени при различни микроклиматични условия, не се наблюдават никакви различия в химичния състав и токсичността на отровата. Няма никакви предпоставки за сезонни изменения в отровата при един и същи индивид.

От наши колеги от Института Пастьор, с които сме работили по съвместни изследвания, знаем че аналогично е положението с най – близкия вид до пепелянката вид в Западна Европа – каменарката /Vipera aspis/. Каменарката е западноевропейска отровница, която не се среща в България (границата между ареалите на пепелянката и каменарката се намира по поречието на р. Изонцо, в Италия).

Подобна липса на каквито и да е изменения в биохимичните и токсичните параметри на отровата се съобщава и при други видове отровници и кроталидни змии, така че нямаме основание да очакваме, че може да има някакви сезонни изменения в токсичността на отровата възрастните змии.

Имат ли отрова и могат ли да нанесат ефективно ухапване зимуващите пепелянки и усойници?
Когато при лабораторни условия, преди залягане на зимуване (5 – 7ºС), от дадена пепелянка се вземе отрова, чрез елекртостимулация – практически се получава едно почти цялостно изпразване на отровните жлези – в края на периода на зимуване на същата змия практически не може да се вземе отрова. От това следва, че по време на периода на същинско зимуване (5 – 7 ºС) змиите не продуцират отрова.
Но когато се вземе проба по средата на това зимуване, тази проба е абсолютно идентична с пробата взета в пика на нейната активност. Това показва, че зимуващите пепелянки не продуцират отрова, но ако в жлезите им има такава (това е нормалното състояние), те я запазват в абсолютно не променен вид.
Гореописаното важи за зимуване в строго контролирани условия, но в природата, обаче, не става така. Там зимуващите змии не са във вцепенение, както е описвано по – рано в популярната литература, а те през по топлите зимни дни те излизат от зимовищата и се греят, особено ако няма снежна покривка. През зимата има по – топли дни в които температурата на въздуха достига до около 20ºС, така че е съвсем нормално змиите да синтезират известно количество отрова, ако има някакъв недостиг в жлезите.

Провежданите лабораторни опити показват, че зимуващите пепелянки хапят и безпроблемно убиват лабораторни гризачи, а единият от авторите на тази статия е ухапан ефективно от черна усойница (48 сантиметра.), над циркуса Рибни езера (Рила), при температура на околната среда 6ºС. Това показва, че змиите нямат проблем да нанесат ефективно ухапване при относително по – ниски температури.
Има предположения, че те тогава са в състояние да отделят по – малки количества отрова, но на това не бива много да се разчита!
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЗМИЙСКОТО УХАПВАНЕ

Сухи и ефективни ухапвания
Сухо ухапване– се нарича ухапването нанесено от отровна змия, най - често с отровните зъби, при което не се инжектира отрова.
Сухите ухапвания са напълно реален факт, като при някои видове змии надхвърлят 50%. Практически при сухите ухапвания се наблюдават същите ранички от зъбите, както при ефективно ухапване, но липсват каквито и да е местни или общи симптоми на отравяне. Сухи ухапвания много често се наблюдават в терариумни условия, защото такива влечуги са привикнали с човека и не го възприемат като опасност, но се случват и не рядко в природата. За този факт липсва изчерпателно обяснение, но вероятно е свързан с това, че продуцирането на змийската отрова е свързан с изразходването на големи ресурси на организма и поради това тези животни се стараят да не ги хабят напразно.
При пепелянките има по – голям процент сухи ухапвания, в сравнение с усойниците.това в известна степен може да е обясни с различията в поведението им. При пепелянките се наблюдават по – голям брой спокойни и не агресивни екземпляри, които не хапят ако не са настъпени или сериозно провокирани. При терариумно отглеждани пепелянки много често се наблюдават индивиди, които могат да се вземат е ръка без да са фиксиране (със съответните захвати – с два или три пръста зад врата). При усойниците /Vipera berus/, обитаващи България, това не може да се случи. Дори екземплярите получени като 3 – 4 поколение в терариум са хапливи и нападателни. Поради това сухите ухапвания от този вид се наблюдават значително по – рядко.
Когато говорим за голям брой сухи ухапвания, при терариумно отглежданите змии трябва категорично да изключим змиите отгледани за получаване на змийска отрова. Тези животни преминават не особено приятна за тях процедура – веднъж месечно или на всеки две седмици – свързана с получаването на отровата, а от друга страна се получава хипертрофия на жлезата (особено при елекртостимулация, където липсва травматизъм) и разширяване на канала, което предпоставка за нанасяне на особено тежки ефективни ухапвания.
Сухите ухапвания не се нуждаят от специализирано лечение, достатъчно е раничката да се дезинфекцира за да се избегнат странични инфекции. По принцип тетаносовия бацил /Clostridium tetani/ не обитава устната кухина на змиите, но може да попадне в раничките от външната среда и затова е необходима дезинфекцията със съответните антисептици – общо взето подхода при сухо ухапване от отровна змия е като ухапването от неотровна змия.
Сухите ухапвания всъщност са в основата на множество небивалици, свързани с ухапванията от отровните змии, където се препоръчват най – различни средства като; алкохол, билкови отвари и други небивалици, които са тотално вредни при лечение на ефективно отровно ухапване.

Ефективно ухапване– е такова ухапване, нанесено с отровните зъби на змията, при което в тялото на пострадалия се инжектира някакво количество отрова. Ухапванията се подразделят на: леко, средни и тежко, в зависимост от количеството на инжектираната отрова, като по – правилният подход е да се говори за леко, средно и тежко отравяне, защото основните поражения се нанасят от отровата въведена в организма, а не от механичните травми причинени от зъбите.

Как да различим сухо от ефективно ухапване?
При пепелянката и усойницата това практически е безпроблемно. При ефективното ухапване и при двата вида почти веднага се усеща остра пареща болка в мястото на ухапването.
При усойницата болката е относително поносима, при пепелянката често е по – силна и по – трудно поносима. Малко след това в областта на ухапването се получава бързо разрастващ се оток. По неговото развитие, както и по други общи симптоми може да се съди за каква степен на отравяне се говори – леко, средно или тежко и въз основа на това да се предприеме съответното лечение.
От друга страна дали отравянето ще е по – леко или по – тежко, зависи и от адекватните мерки на първа помощ или липсата на такива.
Най – често целия спектър от клинични симптоми съпътстващи отравянето след змийското ухапване се проявяват през първите 2 часа, има изключения когато първите симптоми на общо отравяне се появяват до 4 – 6 часа, а понякога и след 12 – 18 часа. Известни са случаи когато след известно подобрение е настъпвало ново влошаване след 2 – 3 денонощия. Във всеки случай е необходимо лекарско наблюдение през първите 24 часа и контрол на основните физиологични функции на пациента.

  • леко– обикновено се дефинира когато отока не се разпространява в рамките на 30 – 60 мин. – например за посочения период обхваща само пръста и част от китката, няма затруднения в дишането, болезненост при допир около устата или други участъци на кожата (по – често се наблюдава при ухапвания от усойници и понякога при ухапвания от пепелянки);
  • средно– ако в рамките на 30 – 60 мин. отока се разраства (за посочения период се разраства над лакътя), наблюдават се симптоми на общо отравяне, болезненост по цялото тяло, понижено кръвно налягане, гадене, повръщане (по – често се наблюдава при ухапвания от пепелянки и рядко при ухапвания от усойници);
  • тежко– наблюдава се рядко, при ухапване от едри пепелянки; обикновено симптомите са като при средното, но се проявяват по – силно и по – бързо, като изпреварват развитието на отока – например отока не е обхванал китката, но на 15 – 20 мин. пострадалия не може да стои прав, бързо и бурно развитие на симптомите на общо отравяне, затруднения в дишането, гадене и повръщане (симптоми за средното и тежкото отравяне), по – рядко птозиз, затруднения в говора и други

 Усойница /Vipera berus/

DSCN3869.JPG (4320×3240)

Главата на усойницата е относителнопо – малка и по – тясна,в сравнение с главите на другите видове от сем. Отровници(където големите отровни жлези придаваттриъгълно-сърцевидна форма на главата)

r001-002.jpg (1500×1051)

При възрастните меланистичните форми (черни усойници) не се различава отделна шарка на окраската, както и полов диморфизъм.

Новородените меланисти са с нормална окраска (малко по – контрастни) и постепенно с възрастта потъмняват.

Усойницата е по – примитивна и дребна отровница (дължина до около 80 см). В България се среща в планинските райони, най – често на над 800 мнв. Отровата отделяна от тази змия  е със средна токсичност, близка до тази на зеленоопашатата пепелянка. Усойницата е общо взето хаплива змия и обикновено хапе, ако бъде приближена на близко разстояние, за разлика от пепелянката. Сравнително рядко нанася сухи ухапвания, но поради изключително ниските възможности на отровния апарат (отделя сравнително малко количество отрова), повечето ухапвания са леки и симптомите могат да отшумят за няколко часа. Понякога макар и рядко има и ухапвания със средна тежест, където е необходимо провеждането на специално лечение и антитоксична терапия. За разлика от пепелянката, където не малък брой ухапвания са по краката, при усойницата са предимно по горните крайници. Това се обяснява с факта, че в планинските части хората ходят с дебели обувки и дълги панталони, които късите отровни зъби на усойницата често не могат да пробият. Ухапванията се случват най – често при бране на горски плодове и катерене по скали и други, като се засягат незащитените части на ръката: длани и пръсти.

   Пепелянка /Vipera ammodytes/

DSCN3814.JPG (4320×3240)

Характерна отличителна черта на пепелянката е рогчето на върха на муцуната, но понякога, макар и рядко могат да се открият и екземпляри без рогче.

В България е представена от два добре отличими подвида, с различна токсичност на отровата: обикновена пепелянка /Vipera ammodytes ammodytes/, обитаваща Северозападна България и южна пепелянка /Vipera ammodytes montandoni/ – останалата част на страната.

DSCN5990.JPG (3240×4320)

По – големите отровни жлези на пепелянката придават относително по - плоска относително триъгълно-сърцевидна форма на главата

Средно съотнесена към пропорциите на тялото главата на пепелянката е значително по – голяма от тази на усойницата.

В литературата има описани екземпляри с дължина до 95 сантиметра, най – големия, достоверно, измерен от нас индивид е мъжки с дължина 88 сантиметра.
Това е средна по големина отровница.Значително по – едра змия, в сравнение с усойницата, при еднаква еднаква дължина е 1,7 – 2,5 пъти по – тежка. Отровните зъби са 2 – 2,5 пъти по – дълги. Възможностите на отровния апарат (отровни жлези) са около десет пъти  по – големи, от тези на усойницата. Следва се знае, че всяка едра пепелянка има потенциал на отровния апарат да убие възрастен човек. Въпреки това пепелянките нанася голям брой леки ухапвания, след които пострадалите бързо се възстановяват и сухи ухапвания, които въобще не се нуждаят от лечение.
Тази змия е  значително по – спокойна, в сравнение с усойницата. Принципно пепелянките избягват човек и ако са близо до убежище се скриват. Ако са далеч от него, обикновено застават неподвижно, като разчитат на защитната си окраска и се надяват да бъдат подминати.

r001-010.jpg (1500×1051)DSCN5412.jpg (4320×3240)

При обикновената пепелянка /V. ammodytes ammodytes/имаме изразен полов диморфизъм - както мъжките (вляво) са с по – контрастна окраска, която понякога има изразен червеникав оттенък, женските (вдясно) са с по – светла и семпла окраска.

Обикновената пепелянка се среща в Северозападна България и отличава с насочено напред рогче и оранжев или червен връх на опашката. Отделя отрова с относително по – ниска токсичност от южната зеленоопашата пепелянка, но поради големите възможности на отровния апарат, понякога може да нанесе ухапвания съпроводени с тежки отравяния.

DSCN5340.jpg (4320×3240)DSCN5467.JPG (4320×3240)

При южната пепелянка/V. ammodytes montandoni/също, има изразен полов диморфизъм – мъжките (вляво) са с по – ярка и контрастна окраска, характерната ивица на гърба е по – тъмна; женските (вдясно) са с по – светла и семпла окраска.

Южната пепелянка се среща в равнинните и хълмисти планински части, в цяла България (с изключение на северозападната част на страната). При повечето екземпляри рогчето е насочено нагоре. Цвета на върха на опашката може да варира от ярко зелен до жълтозелен или сивозелен.

Южната пепелянка отделя отрова със сравнително по – висока токсичност, в сравнение с обикновената пепелянка и поради големия капацитет на отровните си жлези (приблизително около 10 пъти по – голям от този на усойницата) е в състояние да нанесе сериозни ухапвания, съпроводени с изключително тежко отравяне. За щастие тези случаи са редки и пепелянките често нанасят леки ухапвания обуславящи слаби отравяния или директно „сухи” ухапвания, при които не се инжектира отрова.

Пепелянките, в България, са значително по – многобройни и разпространени от усойниците и срещите на хората с тях са много по – чести, въпреки това ухапванията са сравнително редки. Това се дължи на факта, че за разлика от усойниците, пепелянките често не хапят, дори ако са приближени на близко разстояние. Ефективни ухапвания най – често се получават ако змията бъде настъпена, притисната или при опит за улавяне.

DSCN5365.jpg (4320×3240)

При някои мъжки зеленоопашати пепелянки характерната ивица на гърба е по – светла, но оградена с по тъмен контур.

Формата на шарката, най – често е ромбовидна, понякога зигзагообразна.

При някои индивиди, ромбовидната шарка преминава в зигзагообразна, в различните участъци на тялото.

Пепелянката е по – едра и с по – дълги отровни зъби, в сравнение с усойницата и може да нанесе ефективно ухапване по долните крайници, през по – тънки обувки или панталони. Поради големите възможности на отровния апарат, някои ухапвания могат да бъдат изключително тежки, където без провеждане на компетентна, масивна специфична антитоксична терапия (лечение с противозмийски серум) може да се стигне до летален изход, особено ако пострадалите са малки деца или хора с хронични заболявания.

r001-006.jpg (1500×1051)

Меланистичните форми при пепелянката се срещат много по – рядко, отколкото черните усойници.

При черните пепелянки има не пълен меланизъм, при който шарката на гърба личи, въпреки, че е по - неясна.

Като цяло ухапванията от пепелянки са много различни едно от друго, в не малко случаи са сухи ухапвания, които не се нуждаят от лечение. Има и леки ухапвания, при които пострадалите могат да се възстановят заедно денонощие, със симптоматично лечение (без серотерапия) сили дори без лечение. Има, разбира се, средни и тежки ухапвания където е необходимо интензивно симптоматично лечение, съчетано с антитоксична терапия (въвеждане на противозмийски серум, които са от решаващо значение за възстановяването на пострадалия.
Повечето пепелянки са спокойни влечуги и не са нападателни или хапливи, но има и агресивни екземпляри, които за щастие се срещат рядко.
Стоящата не подвижно пепелянка, обаче, е трудна за откриване и лесно може да бъде настъпена или притисната. Това е основната причина за ефективните ухапвания в България.

r001-004a.jpg (1819×1228)r001-005a.jpg (1819×1228)

Вляво: мъжки южни пепелянки – меланистична и нормална окраска

Вдясно: женски южни пепелянки – меланистична и нормална окраска

При черните пепелянки (меланистични форми) се различава характерната окраска, но не и половия диморфизъм, характерен за змиите с нормална окраска

Първа помощ при ефективно ухапване
Главните задачи при доболничната помощ при ухапване от пепелянка или усойница са:

  1. да се използва всяка възможност за най – бързо доставяне на пострадалия в медицински стационар или болница;
  2. максимално да се ограничат или ако няма възможност да се отсрочат опасните за живота клинични симптоми на отравянето;
  3. да се облекчат, с методите на поддържаща терапия първоначалните симптоми на отравяне;
 
DSCN3696.JPG (4320×3240)

Екстрактор на отрова.

Универсалните екстрактори могат да бъдат използвани не само при ухапване от змии, а и при ужилване от насекоми или убождане от отровни риби.

Съществуват екстрактори с различни конструкции. Добре е да се използват такива модели, които позволяват да се работи с едно движение, дори пострадалия сам да може да извърши изсмукването на отровата.

Да се отчете времето когато е станало ухапването.
Необходимо е да се има предвид, че ухапаните от отровна змия често се намират в състояние на афект. Пред страха от скорошна смърт пострадалите често изпадат в истерия, в някои случаи симулират кома, в някои случаи уплахата може да доведе и до шок. При всички случаи състоянието на афект затруднява отчитането на реалните симптоми и провеждането на лечение. При нужда на пострадалия може да се даде мек дневен транквилант – диазепам или рудотел.
Почистете раната еднократно с влажен тампон, но не я тампонирайте.

Максимално ограничаване (или предотвратяване) на опасните за живота клинични симптоми
За това има само един начин – изсмукване на максимално количество кръв и телесни течности от мястото на ухапването. Тази мярка е единствената която може да намали количеството отрова, попаднала в организма и по този начин да ограничи или при правилни, точни и навременни действия, в някои случаи, буквално да предотврати опасните за живота клинични симптоми.

DSCN3698.JPG (4320×3240)DSCN3699.JPG (4320×3240)DSCN3701.JPG (4320×3240)

Обикновено при повечето модели има подробно описание за използването на екстрактора.

При този модел е необходимо само едно движение, след което засмукването става автоматично.

Добре е процедурата по изсмукването да започне до 5 мин след ухапването, като екстрактора се поставя за 30 минути.

Затова, поради тази причина, ще обясним и аргументираме тази мярка подробно.

Всички опити провеждани, от средата до края на ХХ век, опити с по – едри животни (говеда, коне, кози и др.) показват, че извлекът на телесни течност от мястото на ухапването, до 20 – 25 мин. след това, убива лабораторни гризачи (бели мишки). Това се обяснява с факта, че когато не е уцелен магистрален кръвоносен съд (най – често вена) отровата не навлиза веднага в кръвта. Малките кръвоносни съдове, като капилярите, получават спазъм, в досег с нея и се свиват, като отровата най – напред се разтваря в тъканните течности (основно лимфата) и тогава преминава в кръвта. В зависимост от степента на кръвоснабдяване това става за 10 – 20 мин. след момента на ухапване. Точно през това време има възможност, чрез изсмукване най – вече, да се отдели част (или по – голямата част) от змийската отрова попаднала в организма в следствие от ухапването.

Как да стане това?
Описват се случаи на дълбок разрез в мястото на ухапване, някои автори препоръчват дори това да става с нагрято ножче, което е пълна нелепост.
Ефективното ухапването от усойница и особено от пепелянка е силно болезнено, затова някои по – сериозни хирургически експерименти, в такъв момент, биха довели пострадалия до шоково състояние. Още по – голяма глупост са препоръките пострадалия да го извърши собственоръчно.
При ухапване от някои видове змии със сериозни хемокоаголиращи (кръвосъсирващи) свойства на отровата, които не са характерни за нашата фауна, се препоръчва: в мястото на ухапването, между раничките от зъбите, да се направи лек разрез само колкото да се прореже кожата в дистално (отвътре навън) направление с което да се улесни изтичането на кръвта. При ухапванията от пепелянки и усойници общо взето това не е необходимо, защото кръвта сравнително лесно може да се изсмуква от раничките на ухапването. Тази процедура трябва да започне веднага (до около 5 минути) след ухапването и да се провежда интензивно до 30 мин. след ухапването.

Как да се прави изсмукването?
Най – добре е изсмукването в мястото на ухапването да се извършва с т. нар. екстрактор за отрова. Тези устройства които представляват своеобразен вид помпи могат да се поръчват и закупят от много места, не струват скъпо и могат да предотвратят сериозни неприятности и ако имате нужда се снабдете с качествен екстрактор.

При липса на екстрактор за отрова изсмукването може да се извършва и с уста.
Има много не особено компетентни описания, че това е опасно и отровата може да попадне в кръвоносната система чрез раничка в устата. Това в общи линии е напълно нелепо и авторите на тази статия много пъти (над 5 случая) са приемали директно през устата нативна (течна) отрова от пепелянка. Вкуса на отровата на пепелянка варира от сладникаво – тръпчив до леко горчив при различните сборни проби, в зависимост от това дали отровата е жълта или безцветна. Всъщност вкусовите усещания при различните хора са различни затова не претендираме, че изчерпателно сме установили вкусовите качества на тази субстанция, но приетата змийска отрова беше поглъщана, от нас, а не изплювана. При наличието на множество пломби в устата на всеки от нас и язва на дванайсетопръстника при единия, никакви отрицателни въздействия в следствие от приемането на отровата не успяхме да констатираме. Всъщност това не е нещо ново. Много хора преди нас, а вероятно и след нас, са поглъщали змийска отрова без каквито и да е вредни последици за тях. Поради белтъчно – пептидния си характер змийската отрова не е токсична, при поглъщане, за разлика от тази на земноводните, например.
Попадането на нативна (течна) отрова върху някоя повърхностна открита рана върху кожата няма нищо общо с дълбокото змийско ухапване. Това многократно се е случвало с единия от авторите при получаване на отрова на пепелянки и единствения ефект от това е парене, зачервяване или леко подуване на мястото (в много редки случаи). Единствената предпазна мярка която е предприемана в подобни ситуации е измиване на мястото с вода от чешмата. При самото дълбоко ухапване, в подкожните тъкани (при пепелянка може да бъде с дълбочина до около 1,5 см., а при усойницата е по повърхностно, поради по – късите отровни зъби), отровата се инжектира и има възможност за по нататъшната и резорбция в лимфата и оттам в кръвта. При повърхностна рана тези възможности за проникване в организма са редуцирани до минимум
Така че отровата спокойно може да се изсмуква от мястото на ухапване без да съществува някаква опасност за този който го прави. Принципно е добре изсмукваната кръв и телесни течности да се изплюват, но дори да се погълне част от тях не е проблем, много по – опасно е ако отровата остане там където е – в мястото на ухапването. Чисто статистически в токсикологичните справки се отбелязва, че случаите на ухапване, при които е извършена тази процедура, пострадалите пребивават значително по – малко време за лечение в болница, в сравнение с тези които не са я провели. При правилно, навременно приложение на тази мярка, особено при ползване на екстрактор за отрова, може да сведе до минимум (понякога въобще да се прояви) развитието на опасните за живота клинични симптоми.

Отсрочване на опасните за живота клинични симптоми
Ако е спешно е необходимо, на всяка цена, да се отсрочи развитието на опасните за живота клинични симптоми може да се използва стегната превръзка (турникет) над мястото на ухапването. Тази мярка е повече от спорна по отношение на ухапванията на пепелянката и усойницата, защото по – продължителното й използване може да доведе до тежки или понякога, дори, необратими увреждания върху тъканите. Подчертаваме, че турникета има смисъл само като способ за отсрочване на тежките симптоми при ухапване (отравяне) от силно отровни змии и благополучното доставяне на пострадалия (ухапания) до специализирано болнично заведение, където има на разположение противозмийски серум. В противен случай използването на турникета напълно губи смисъл и може да бъде опасно. В световната литература, поставянето на турникет, се препоръчва като отсрочваща мярка при змии отделящи невротоксична отрова – Аспидови/Elapidae/, Морски змии /Hydrophidae/и някои видове Кроталидни змии /Crotalidae/, отделящи невротоксична отрова. Не се препоръчва при ухапвания от Отровници /Viperidae/, към които принадлежат пепелянката и усойницата.
Ние не можем да препоръчаме тази мярка, защото не сме я прилагали. Тези които решат да я използват следва да знаят, че има два основни начина за поставяне на турникет:

  • Разхлабен (щадящ)– този турникет спира само отичането на лимфата и е за предпочитане, защото е най – безопасен за ухапания крайник. Поставя се по следния начин: ако имате уред за измерване на кръвно налягане поставете го 10 сантиметра над ухапаното място и напомпте до 55 mmHg. Този турникет може да не се разхлабва в течение на 1 час. При липса на апарат за кръвно налягане, навийте бинт или лента от плат(не гумен маркуч) с ширина около 1,5 – 2 см. Стегнетеe толкова, че под превръзката с натиск да може да се пъхнете един пръст (кутрето). На пристегнатия крайник трябва да се напипва пулс. Този турникет не трябва да се поставя около става.
  • Дълбок (артериален)– този турникет се поставя за да се прекрати протичането на кръв и лимфа по ухапания крайник. Не винаги превръзката може да се поставя над ухапаното място, защото, за да се спре артериалното налягане на кръвта, се пристяга около една кост (бедрената кост на крака и лакътната кост на ръката). Такъв турникет може да доведе до сериозни увреждания в тъканите на ухапания крайник и поставянето му е оправдано само при много тежки ухапвания и липса на съответния противозмийски серум, където се налага хирургически да се отстранят част от тъканите в областта на ухапването. Това категорично не е оправдано при ухапване на пепелянки и усойници! 

Осигуряване на пострадалия обилно с напитки
С оглед възникването на оток (където се съсредоточава значителна част от течностите на циркулиращата кръв) рехидратирането на пострадалия е от голямо значение.
Съществува схващане, че даването на голямо количество течност на пострадалия (ухапания) се извършва с цел да се стимулира диурезата и да се изхвърлят токсичните съставки чрез урината. Това е погрешно, защото токсините в змийската отрова представляват високомолекулни пептиди (белтъци), които не могат да бъдат отделени през бъбреците. Дори опитите за извеждане на токсините на змийската отрова чрез провеждане на перитониална хемодиализа са били абсолютно безрезултатни. При експерименти с опитни животни змийската отрова се открива до две седмици след въвеждането й.
Рехидрирането на пострадалия е необходимо поради факта, че в място на отока се съсредоточава голямо количество течности от циркулиращата кръв. Поради това е необходимо незабавно рехидратиране на пострадалия за избягване на хиповолемичен шок. Например ако диаметърът на бедрото се увеличи само с 2 см. това може да е причина за съсредоточаване на почти половината течни съставки на циркулиращата кръв в този участък. В следствие от това е необходимо допълнително количество течност, които да компенсират тази загуба, в противен случай кръвта се силно се сгъстява от формените елементи (кръвни клетки).
При осигуряване на пострадалия обилно с питиета (вода, чай – да не са горещи) има един проблем – най – много се нуждаят от течност пострадалите при средни и тежки отравяния, при леките отравяния отока е малък и може да се мине без рехидриране. Само че, обикновено пострадалите при средно и тежко отравяне, с голяма степен на вероятност, ще повърнат всичко което приемат през устата. Повръщането е симптом, в повечето случаи, на тежките отравяния – понякога придобива профузен характер. При тези обстоятелства пострадалия е най – добре да се рехидрира с венозно вливане на разтвори. Тук възниква проблема дали около пострадалия има медицинско или квалифицирано лице, което да постави такава система.

Ранни симптоми
Появилите се ранни симптоми се лекуват със симптоматично средства, като се записва времето им на поява. Болката при ухапване на пепелянка понякога е изключително силна, малко по – поносима е при ухапване на усойница, но и в двата случая е добре да се дават болкоуспокояващи, но да се избягват такива като аспирина, които могат предизвикват повръщане. Най – добре е ползването на аналгин и парацетамол. При развитие на остро отравяне е препоръчително нищо да не се дава през устата, защото лесно може да бъде повърнато.
Гадене и повръщане са ранните симптоми на сериозното отравяне. Пострадалия следва да се постави да легне на една страна, главата да се отпусне леко надолу. Ако повръщането е с профузен (непрекъснат) характер следва да се даде една таблетка хлоразин (хлорпромазин).

Алергични реакции към змийската отрова
Известни са много случаи на силни алергични реакции към змийската отрова, включително при ухапвания на пепелянки и усойници. Тези реакции са по – чести при хора получили змийски ухапвания по – рано или работещи със суха змийска отрова. Незабавната, силна алергична реакция е известна като анафилаксия. Късната алергична реакция е известна като серумна болест.
Признаците на анафилаксията: падане на кръвното налягане; оток на лигавицата на устата, устните и лицето; спазми на бронхите; коремни колики; повръщане; остра слабост и други.  Главата на пострадалия трябва да се отпусне надолу, да се даде на пациента антиалерзин, алергозан 2 таблетки или фенкарол. При бързо прогресираща анафилаксия да се инжектира 0,5 % разтвор 1 ml адреналин подкожно (ако е възможно венозно) и инжективни форми (ампули) алергозан, димедрол, антиалерзин, супрастин).
Не бива да се бъркат симптомите на алергия с тези на отравянето, в следствие на змийско ухапване, въпреки някои общо приети погрешни схващания. Те са различни и в голяма степен се лекуват по различен начин.

bscap0002.jpg (720×576)bscap0003.jpg (720×576)

Тежко ухапване от пепелянка, съпроводено със сериозно отравяне на организма..

Ясно се виждат следите от двата отровни зъба, като голямото разстоянието между двете ранички показва, че е нанесено от едра змия.

Отока, все още не е започнал да се развива, а са налице симптоми на общо отравяне (около 20 минути след ухапването): гадене, повръщане, затруднения в дишането, пострадалия не може да стои прав.

Тези характерни белези (само от отровните зъби), обаче, се наблюдават при сравнително малък процент ухапвания. Най – често имаме от една до няколко ранички, като някои са нанесени от отровните зъби, други от неотровните зъби. Не е задължително да са подредени под някаква форма.

Успешно възстановяване след десет дни лечение.

Ухапвания в природата
За нашите географски ширини ухапванията от змии, най – често, се случват по крайниците.
В тази насока следва да се препоръчат следните спешни действия:

  1. Ухапания крайник може да се обездвижи като при счупване;
  2. Ако ухапването е по ръката фиксирането трябва да се направи така, че следите от зъбите да са по – ниско от сърцето; да се върви бавно като се спира и почива на всеки 5 минути; ако се използва стегнат турникет е необходимо да се освобождава за 1 минута, на всеки 10 минути; затова трябва да се спира и почива, в легнало положение, 2 минути;
  3. При ухапвания от пепелянка и усойница кръвта от мястото на ухапването следва да се изсмуква, най – често, без допълнителни разрези, най – добре с екстрактор;
  4. При нашата практика веднага след ухапването се инжектира 40 – 80 мг метилпреднизолон. Ако преди това пострадалия има предишно ухапване или е работил със суха отрова, следва веднага да се вземе съответния антихистаминов препарат. В България най – често като антихистамини се използват: алергозан, клемастин, антиалерзин и други. Антихистаминовите средства имат страничен седативен (сънотворен) ефект; това е неблагоприятно при респираторна (дихателна) недостатъчност. При хора, получили предишни ухапвания или работещи със суха отрова следва да се прилагат незабавно поради опасност от анафилактичен шок;
  5. Ако има под ръка противозмийски серум може да се инжектира на няколко пъти, разреден по възможност във физиологичен разтвор, по Безредка;
  6. Ние лично сме въвеждали серум в мястото на ухапване от пепелянка и ефекта от това е много положителен;
  7. При спешни случаи когато серум трябва да се въвежда в извън болнична обстановка това трябва да става задължително с инжектиране на 50 – 100 mg метилпреднизолон, след предварително приемане на антихистаминов препарат (алергозан, фенозепам, супрастин)

При всички случаи категорично да не се употребява алкохол!

СЪКРАТЕН РЕД ДЕЙСТВИЯ НА ПЪРВА ПОМОЩ
ПРИ УХАПВАНИЯ ОТ ОТРОВНИ ЗМИИ
(при ефективно ухапване)

  • Отчетете времето на ухапването;
  • Успокойте пострадалия, при необходимост му дайте мек дневен транквилант – диазепам или рудотел;
  • Сложете го да легне и не му позволявайте активни движения;
  • Изтрийте мястото на ухапване с влажен тампон, за отделяне на евентуални остатъци от отрова;
  • Отделете от раничките максимално количество кръв – най – добре е това да става с екстрактор за отрова, но ако не е наличен такъв това може да се прави и с уста, без никаква опасност за този който го извършва, изсмукваната течност следва да изплюва. Тази манипулация има смисъл да започне до 5 -6 минути след ухапването. Принципно отровата на двата подвида пепелянки и усойницата няма особено влияние върху кръвосъсирването и в почти всички случаи кръвта може да се изсмуква директно от раничките. При нужда могат да бъдат направени два не много дълбоки разреза (прорязващи само кожата), които да улеснят отделянето на кръвта от ухапаното място. Разрезите се правят в надлъжната ос на ухапания крайник, в дистална посока към мястото на ухапване и трябва да са с дължина около 1 сантиметър. Екстракторът на отрова се поставя за около 30 мин или се изсмуква с уста;
  • Обездвижете ухапания крайник във функционално положение, като мястото на ухапването да се намира под равнището на сърцето;
  • Осигурете в помещението достъп на свеж въздух;
  • При възможност измерете пулса, кръвното налягане и температурата на пострадалия;
  • Обезпечете пострадалия с обилно питие, но да не е горещо, ако не повръща;
  • В случай, че симптомите не прогресират бързо, по правило може да се ограничите само до тези мерки;

 

Ако в течение на 10 – 30 минути се появят нови симптоми на отравяне и прогресират старите е необходимо:

    • да се инжектира на пострадалия 30 – 90 мг метилпреднизолон, 25 – 50 mg супрастин (или алергозан, димедрол, антиалерзин, в аналогични дози). При поява на силни болки дайте аналгин или парацетамол;
    • поставете венозна капкова система с глюкоза или физиологичен разтвор (най – добре Хартманов разтвор) (тази операция следва да се извърши от лице с медицинска подготовка) и подгответе съответния противозмийски серум за въвеждане;
    • при поява на симптоми на свръхчувствителност и анафилактичен шок (рязко падане на кръвното налягане, оток на лигавицата на устата, нарушено дишане, болки в корема, повръщане) е необходимо да поставите главата на пострадалия ниско отстрани. Инжектирайте 0,5 – 1 ml адреналин, подкожно (ако е възможно венозно). Усилете вентилацията в помещението.

Л Е Ч Е Н И Е

Интоксикацията (отравянето) след ухапване на отровна змия предизвиква 10 – 12 клинични симптома, които могат да се проявяват по няколко заедно, внезапно или постепенно да следват един след друг. Лекуващият лекар трябва да ги диагностира с помощта на клинични и лабораторни методи и да има възможност да извършва поддържаща терапия.

Типични клинични симптоми при отравяне със змийска отрова :

  1. преразпределение на елементите на циркулиращата кръв;
  2. хиповолемия (намаляване количеството на циркулиращата кръв) и понижаване на кръвното налягане;
  3. загуба на плазмени белтъци;
  4. разрушаване на тромбоцитите (кръвни плочки);
  5. изменения в количеството и качеството на еритроцитите (червените кръвни клетки), вкл. хемолиза;
  6. нарушения в стените на кръвоносните съдове;
  7. некроза на тъканта;
  8. оток на белите дробове;
  9. нарушения на сърдечната дейност;
  10. неврологични нарушения.

Засега няма химически, физически и хирургически средства, които непосредствено да оказват влияние върху измененията, предизвикани от змийската отрова в организма освен противозмийски серум.
Поради това отсъствието на съответния противозмийски серум, при ухапване от всяка опасна отровна змия, поставя лекуващия лекар в сложно положения.

Мястото на ухапването следва да се обработи с антисептичен разтвор и да се покрие със стерилна марля. Да не се привързва. Ухапания крайник следва да се постави във функционално положение.
При ухапване по дланта или пръст на ръката, пръстите трябва да се сгънат под ъгъл близък до 90º в метафалангиалните стави, а в междуфалангиалните леко сгънати. При ухапване по крака, крайника се следва да се постави под ъгъл близък до 90º.мястото на ухапването трябва са бъде под равнището на сърцето през първите 24 часа. Стегнатото бинтоване може да предизвика затруднено изхранване на тъканите (исхемия).

Хиповолемичен шок
Така наречената хиповолемия (хиповолемичен шок) е свързан с намаляване количеството на циркулиращата кръв. Това състояние винаги се съчетава с хипотония (понижени кръвно налягане). Този симптом е свързан с развитието на голям оток след ухапването и е следствие от задържането на в голямо количество течности в самия оток.
Такъв шок се наблюдава 6 – 12 часа след ухапването. Обаче при бързо развиващ се оток хиповолемичен шок може да настъпи за 1 – 2 часа. Например: увеличението на бедрото с 2 сантиметра може да е следствие от задържането на почти от половината от течностите на циркулиращия кръв.
Обикновено това е основната причина за ранната смърт при едри Отровници и Кроталидни змии. При ухапвания от пепелянки и усойници се проявява в по – малка степен, но все пак е един основните симптоми, при средни и тежки отравяния, в следствие от ухапвания на тези два вида.
Развитието на коронарна недостатъчност при хиповолемичен шок води до смърт при отсъствие на бързи терапевтични мерки. При ухапвания от пепелянка и усойница най – често не се налага интубиране на пострадалия и подаване на кислород. Добре е, обаче, да се провери рН на кръвта и при рН под 7,35 пациента се намира в състояние на респираторна ацидоза. Основна мярка е да се постави венозна система – при хиповолемичен шок албумина (5%) е за предпочитане пред 5% глюкоза или 0,9% NaCl. Ако липсват възможности за вливане на албумин, може да се вливат другите разтвори или Хартманов разтвор. Ако налягането в белодробната артерия е по – ниско от 11 torr или в централната вена е по – ниско от 9 torr (12 см Hg), разтворът следва да се влива със скорост 20 ml/min в продължение на 10 мин. бързото повишаване на налягането в белодробната артерия или централната вена може дa способства за развитието на оток на белите дробове, затова е добре да се въвеждат препарати изопреналин изопренол хидрохлорид). Ако въвеждането на течности не дава достатъчно бърз ефект може да се използват малки дози адреналин или изопреналин.
Използването на кортикостероиди (метилпреднизолон, хидрокортизон) при хиповолемичен шок е дискусионен въпрос. Тези препарати нямат вазоконстрикторно действие и не свиват кръвоносните съдове на периферията. Кортикостероидите на снемат действието на змийската отрова върху организма. Единствената им роля при шоково състояние е да увеличават минутния обем на сърцето. Почти всички терапевти работели върху лечението на тежки отравяния, причинени от опасни змии, дават положителна оценка на тези препарати. При ухапвания в лабораторията ние използваме метилпреднизолон като незабавна мярка на първа помощ и по всяка вероятност употребата им при стационарно болнично лечение е оправдана.
Всички гореспоменати мерки при хиповолемичен шок са слабо ефективни или дават краткотраен ефект без въвеждане на противозмийски серум. Серумът трябва да бъде въвеждан незабавно при всички случаи на хиповолемичен шок, тъй като само симптоматичните лечебни мерки не могат да дадат стабилен ефект.
Противозмийският серум обаче не влияе върху физиологичните процеси в организма и въвеждането му трябва да се съчетава със симптоматично лечение.

Други симптоми
Развитие на хемолиза (разрушаване на червени кръвни клетки) – не се наблюдава при повечето ухапвания от усойници и пепелянки, но е полезно отчитането на хематокрита (съотношението между обемите на кръвната плазма и кръвните клетки, нормалното съотношение е 60:40 или 55:45). Полезни са също така и изследвания за протеинурия и хемоглобинурия.
Неврологични нарушениякато: птозис парези по крайниците и болки в междуребрените мускули при вдишване и издишване се наблюдават рядко, въпреки че, в отровата и на усойницата, и на пепелянката се съдържат невротоксични компоненти. Действието на тези невротоксини, се проявява слабо на фона на другите симптоми на отравянето.
Некрозина тъканите в областта на ухапването, при пепелянки и усойници, се наблюдава сравнително рядко, най – често като следствие от неправилни хирургически действия.

Като правило гореописаните симптоми бързо отшумяват при правилна антитоксична терапия (серотерапия) и подходящо симптоматично лечение.

Л Е Ч Е Н И Е   С   П Р О Т И В О З М И Й С К И   С Е Р У М
( С Е Р О Т Е Р А П И Я )

DSCN5577.JPG (3240×4320)

Противозмийски серум на Бул–Био НЦЗПБ има активност срещу отровата на усойницата и пепелянката

Методиката за получаване на противозмийски серум е създадена в края на 19 век (около 1895 г.) от доктор А. Калмет в Пастьоровия институт. В наши дни много институти използват съвременни модификации на разработената от Калмет методика. Противозмийският серум се получава предимно от коне, както е в България в момента, (по – рядко от кози или овце) които се имунизират постепенно с нарастващи дози отрова. Получените антитела остават в кръвния серум и се пречистват чрез хроматографски методи. През последните десетилетия противозмийските серуми не съдържат пречистени антитела, а само части антитела, така наречените Fab – фрагменти (fragment antigen binding-фрагмент който се свързва с антигена). Fab – фрагментите са получават при хидролиза (разделяне) на пречистените антитела с фрагмента пепсин.Така се получават (Fab)2 фрагменти-два Fab фрагмента свързани с дисулфидна връзка. По този начин се постигат по – високи антитоксични концентрации и се намалява вероятността за алергични реакции при употреба на противозмийски серум.

Противозмийските серуми биват моновалентни, предназначени за лечение на ухапване от един вид змия, или поливалентни, предназначени за лечение на ухапвания от няколко вида змии (които понякога са от различни семейства), характерни за даден район.

В България серум се получава чрез хиперимунизация с отрова на пепелянка. Поради изразената си параспецефична активност този серум обезврежда както отровата на пепелянката, така и тази на усойницата.

Антитоксична активност на противозмийския серум
Под антитоксичност на противозмийския серум се разбира неговата способност да обезврежда змийски отрови. Тези субстанции са биопродукти, при които различните партиди имат различна антитоксична активност, като някои са с по – висока активност, други с по – ниска. Затова при тях се определят минимални антитоксични нива, под които антитоксичната активност на серума не трябва да пада.
Според изискванията на Европейската фармакопея противозмийските серуми, в Европейския съюз, трябва да имат следните минимални нива: 1 ml серум трябва да обезврежда не по – малко от:
100 LD50 Vipera ammodytes(пепелянка);
100 LD50 Vipera aspis(каменарка);
50 LD50 Vipera berus (усойница);
50 LD50 Vipera ursinii(остромуцунеста усойница).
При такава активност 5 ml серум (1 ампула) ще обезврежда около 1,5 mg суха отрова от Усойница, около 3 – 4 mg отрова от Южна пепелянка и около 6 – 7 mg от Обикновена пепелянка. Това са приблизителни, но ориентировъчни стойности за активността на една ампула противозмийски серум (5 ml).
Българските противозмийски серуми се стандартизират към 100 АЕ (антитоксични единици) в една доза около 5 ml, по методиката разработена от проф. д-р Р. Манахилов, като активността им е почти идентична с тази на европейските.
Някои партиди серуми имат по – висока антитоксична активност от стандартизираните, но те обикновено се смесват с партиди с по – слаба активност, за да може всички количества пуснати на пазара да покриват необходимите минимални антитоксични стойности.
Ако се изхожда от минималните необходими антитоксични нива, може да се изчислят нужните приблизителни количества за ефективно обезвреждане на отровата при съответно по – леки, средни и тежки ухапвания (отравяне).
Не винаги е лесно да се определи какво количество отрова отделя една змия при ухапване. Това зависи от вида, размерите, до каква степен влечугото се чувства застрашено и други. Повечето автори изследващи този проблем определят, че отровните змии отделят от 1/10 до 1/7 от отровата, която се намира в отровните жлези. Като знаем, че при отделяне на отрова чрез електростимулация, змиите отделят около 80% от запасите си. На тази база може да се определи приблизителният потенциал на отровните жлези, при отделните екземпляри усойници и пепелянки. От потенциала на отровните жлези, може да се прогнозира количеството отрова при ухапване – разбира се, твърде приблизително.

При усойницата, чрез електростимулация, се получават 7 – 12 mg отрова (суха маса). При тези възможности възрастните усойници биха били в състояние да отделят 1 – 3,5 mg при ухапване (суха маса). За неутрализирането на такова количество отрова биха били необходими 1 – 2 ампули (дози) серум, респективно 5 – 10 ml серум, покриващ изискванията за минимална антитоксична активност на Европейската фармакопея.
При пепелянките потенциала на отровните жлези е много по – голям (около 10 пъти). През 90’те години на миналия век, съответно в по – добрите змиеферми, чрез мануален масаж се постигаше около 30 mg средно. В Лабораторията по Херпетология отделни групи опитни животни достигаха среден добив до около 50 mg, чрез електростимулация. При такъв потенциал на отровните жлези може да смятаме, че средно големите пепелянки могат да отделят средно приблизително 8 – 9 mg отрова (суха маса). За инактивирането на такова количество отрова биха били необходими около 10 – 15 ml серум (т.е. около 2,5 – 3 ампули), при южна пепелянка. При обикновена пепелянка, за неутрализирането на същото количество отрова ще са необходими 1,5 – 2 дози (7,5 – 10 ml серум), поради по- ниската токсичност на отровата.
Тези данни се определят въз основа на средна групова продуктивност от пепелянки, отглеждани при лабораторни условия. При ухапване, обаче, биха се проявявали индивидуалните особености на отделните екземпляри, а не средни показатели за цяла опитна група змии. От индивидуалните проби получавани в Лабораторията по Херпетология и в терариума на Тракийско Херпетологично Дружество знаем, че от отделни едри пепелянки (най – често мъжки индивиди), могат да се получат много по – големи количества отрова 70 – 80 mg отрова (суха маса). Такива екземпляри спокойно могат да отделят 12 – 14 mg суха отрова, при ухапване. За инактивирането на подобни количества отрова ще са необходими 5 – 6 дози ( около 25 – 30 ml) за отровата на Южната пепелянка и 2 – 3 дози (около. 10 – 15 ml) за отровата на Обикновената пепелянка.

Максималното количество отрова, получавано в България, е 130 mg и е от мъжки екземпляр, намерен в Югозападна България. Такива едри мъжки пепелянки, които се срещат доста рядко, биха могли спокойно да инжектират при ухапване 21 – 23 mg отрова. За неутрализирането на подобно количество отрова ще са необходими 7 – 8 ампули за Южна пепелянка и 3 – 4 ампули за Обикновена пепелянка.
Тези изчисления са твърде приблизителни, но все пак биха могли да ориентират за необходимите количества серум с минимална, стандартна активност за обезвреждане на змийската отрова попаднала в организма, след леки, средни и тежки ухапвания.

Трябва да се има в предвид, че титрацията на противозмийския серум, с която се измерва неговата активност, по – голяма част от опита се извършва in vitro. Реакцията антиген – антитяло се преминава в термостат при 37ºС в няколко милилитра буфериран физиологичен разтвор. При реални условия където змийската отрова (антигените) и противозмийския серум (антителата) са разредени в няколко литра телесни течности реалната антитоксична активност е относително по – малка.

Тест за поносимост към противозмийски серум
Противозмийския серум представлява пречистени антитела (съвременните серуми се състоят от фрагменти на антитела – Fab – фрагменти) от конски кръвен серум.
Поносимостта към кръвния конски серум се определя най – често чрез интракожна (подкожна) и по – рядко интраконунктивна проба. Най – добре е да се прочетат препоръките в инструкцията на съответния серум.
Интраконунктивните проби често дават положителни резултати. При интракожна (подкожна) проба много пациенти, които преди това са имали множество алергични реакции към различни антигени дават отрицателен резултат. Повечето от тези пациенти получават анафилактичен шок дори при въвеждане на 1% от наличната доза на серума. Късни алергични реакции, като серумна болест, въобще не могат да бъдат открити чрез теста за хиперинтензивност.
Най – чести 1:100 или 1:10 разтвор на серум се въвеждат интракожно докато се образува подутина с диаметър около 2 mm, най – често на ръката, на която не се поставя венозна система. Теста се проверява след 15 мин. Ако няма зачервяване и подутината не се е увеличила с 1 сантиметър, пробата се счита за отрицателна. Ако резултатите са съмнителни теста се проверява след още 15 мин.
Положителния тест не се явява абсолютно противопоказание за използването на противозмийски серум. При ефективно ухапване на опасна отровна змия, където има реална опасност за живота на пострадалия, серума следва да се въвежда независимо от чувствителността към него. Това трябва да се направи след предприемането на съответните противошокови мерки.

Въвеждане на серума
Най – добрия начин за въвеждането на серума е венозно чрез система, разредена с 5% разтвор на глюкоза или Хартманов разтвор за 30 – 60 минути.
Серумът може и да се инжектира венозно със скорост 5 ml/min. При този начин на въвеждане симптомите на свръхчувствителност най – често се развиват до 10 – 15 минути след инжектирането на противоотровата.
Противозмийският серум също така може да се инжектира мускулно под формата на няколко дълбоки инжекции във фронталната (предната) или латералната (страничната) повърхности на бедрото или в големите мускули на ръката. Този начин, по метода на Безредка (поставяне на няколко разредени с физиологичен разтвор части от една доза (ампула), през определен интервал от време) се предпочита от лекарите в България. При сериозно отравяне той не осигурява бърза антитоксична терапия и забавя обезвреждането на проникналата в организма отрова. Дори в страни от Западна, Централна и Северна Европа, които се обитават от по – малко опасни видове отровни змии, сравнени с България, се препоръчва въвеждането на противозмийския серум в разреден вид чрез венозна система. Този метод е приет в целия свят и без съмнение осигурява най – добри възможности за антитоксична терапия.
Понякога 1/3 от серума (разреден с физиологичен разтвор) може да се инжектира в мястото на ухапването. Някои лекари се отнасят скептично към такъв способ на въвеждане, защото може да създаде условия за нарушаване в съсирването на кръвта и развитие на некрози. Това може би е валидно при ухапвания от змии, чиито отрови силно въздействат върху съсирването на кръвта.
При ухапвания от двата подвида пепелянки, съответно южния Vipera ammodytes montandoniи номинатния Vipera ammodytes ammodytes,сме прилагали въвеждане на разреден с физиологичен разтвор серум в местата на ухапванията и това води до положителни резултати. Не се наблюдават хеморагични огнища или некрози. Това може би се дължи на факта, че отровата на двата подвида пепелянки слабо влияе на кръвосъсирването. Със сигурност подобен начин може да се използва и при ухапвания на усойница (Vipera berus)
.  Преди въвеждането на серума по този начин е необходимо да се приемат антихистаминови средства: кортикостероиди и адреналин.
Подобно въвежда на серума макар и да има известна ефективност, по – скоро е от експериментален характер и няма да е от голяма полза при тежки отравяне, защото по този начин не е възможно да се въвеждат по – големи количества отрова проникнала в организма.

Въвеждане на серум при пациенти алергични към конски серум (при положителна интракожна проба)
В тези случаи където необходимо вливането на големи количества серум за кратко време методът на Безредка е неприложим.
Физиологичните показатели се контролират като при шок.
Във вената на едната ръка се поставя система с 1000 ml 5% разтвор на глюкоза с разтворен 1ml адреналин. Метода за поставяне на противозмийски серум при свръхчувствителни хора е разработен от американските медици W.Wingert и J.Wainschel през 1975 г.
Във вената на другата ръка се поставя система с 5% албумин, съдържащ 1 – 2 ампули серум. Около 3 мин преди въвеждането на серума в същата се вкарват 50 – 70 мг димедрол (или алергозан, антиалерзин).
Ако се появят симптоми на свръхчувствителност системата се спира, въвеждат се 25 – 50 ml алергозан или антиалерзин. След това вливането на албумина със серума се подновява, но с по – бавна скорост.
При пациенти с положителна кожна проба често се развиват късни алергични реакции (серумна болест) след 4 – 7 дни (понякога до 24 дни). В такива случаи се предписват антихистаминови препарати (алергозан, супрастин, фенкарол и метилпреднизолон 50 мг 4 пъти дневно).

Дози (количества) серум
Противозмийският серум е единствения специфичен антидот срещу отравяне със змийска отрова, след ухапване, но дори и този антидот не следва да се използва във всички случаи.
Серум не трябва да се ползва при „сухи” ухапвания и при минимални леки отравяния.
Абсолютни противопоказания за прилагане на противозмийски серум няма.
При средни и тежки ухапвания, по – често от пепелянки и по – рядко от усойници, серумът следва да се въвежда в максимално ранни срокове, защото това снижава тежестта на отравянето.
Според повечето клинични данни серумът може да бъде ефективен до две денонощия след ухапването. При морските змии и отровните смоци след повече от няколко дни след ухапването, при Пясъчните отровници (род Echis) до 10 дни след ухапването.
При въвеждането на серум трябва да се има предвид неговите антитоксични свойства (антитоксична активност) и симптомите на отравянето.

леко ухапване с минимално отравяне
ако за 30 – 60 мин. отока не се разпространява по пострадалия крайник, например обхваща само пръста или малка част от китката, няма затруднение в дишането, болезнени подутини, гадене или повръщане, симптоми на парастезия (свръхчувствителност) около устата или други участъци по кожата, хипотония (падане на кръвното налягане), както и изменения на лабораторните показатели – серум не се въвежда.
Отравянето се квалифицира като минимално, но наблюдението продължава 4 часа. Раната се промива и ухапания крайник може да се фиксира във функционално положение. Контрола на лабораторните показатели следва да продължи 24 часа.

средно и тежко отравяне
ако в рамките на 30 – 60 минути отока прогресира, заема цялата китка или достигне до лакътя, наблюдават се някои от симптомите на общо отравяне (болезнени подутини, затруднение в дишането, понижено кръвно налягане, гадене и повръщане и други), се провежда тест за поносимост. При отрицателна проба серума се въвежда.
1 – 2 ампули се разреждат в банка 500 ml 5% разтвор на глюкоза и чрез венозна система се въвеждат за 1 час.
Ако не се наблюдават последващи симптоми на отравянето, 1 – 2 ампули се разреждат в същото съотношения и се въвеждат за час. При по – тежко отравяне отока се разпространява широко (напр. над лакътя), появяват се гадене, повръщане, падане на кръвното налягане. С първата банка глюкоза се поставят 2 – 3 ампули и по време на вливането може да се добави още една ампула. С втората банка се вливат още 3 – 4 дози. При много тежко отравяне се въвеждат 3 – 4 ампули с първата банка, а с втората 4 – 5 ампули.
Според повечето медици работили върху лечението на ухапвания от отровни змии от пречистените противозмийски серуми, могат да бъдат въведени до 40 дози, но рядко са нужни повече от 10.

Трябва ли при ухапаните от отровни змии деца да въвеждат различни количества серум?
Не дозите са едни и същи. Определено количество серум( в зависимост от антитоксичната си активност) обезврежда определено количество отрова. Няма логика да мислим че отровната змия  ще инжектира по-малко отрова при ухапване на дете в сравнение с ухапване на възрастен. .Змиите не правят точна оценка. на застрашаващите ги обекти и количеството отрова отделена при ухапване зависи от много фактори но не и от точната големина на  човека, който имал нещастието да е на критично разстояние в неподходящия момент.
Ако се въведе недостатъчно количество серум значителна част отровата  няма да бъде обезвредена и ако остане без да бъде инактивирана  тя ще инактивира  пострадалия,особено ако той е малко дете.

При всички пациенти които се лекуват с противозмийски серум, за втори път или са работили със суха змийска отрова, е препоръчително да се постави и втора система с адреналин (0,1% разтвор 1 ml), разтворен в 1000 ml 5%разтвор на глюкоза. Подкожно може да се постави ефортил. Необходимо е да има алергозан или антиалерзин (ампули) за лечение на евентуален анафилактичен шок.

снимки: Марко Иванов, Красимир Христов

Л и т е р а т у р а:

  1.  Васильев, Д., С. Кудрявцев, О. Шумаков, 1997. Руководство по технике безопасност, методам работы с ядовитыми змеями в условиях зоопарка. Профилактика и лечение укусов, Anitvenim Index, Московски зоопарк, Москва, 2 – 27;
  2.  Герасимов, Л. 1948. Добиване, титриране и прилагане на противозмийски серум в България, Тр. И-н Нар.Здраве, I, 9 – 37;
  3.  Манахилов, Р., 1975, Проучвания върху отровата на българската пепелянка и стандартизация на противозмийски серум, Дисертация за кандидат на науките, 1 – 132;
  4.  Пигулевский, С. В., 1966, Отряд Ophidia (Serpentes). Ядовитыe животные (зоотоксикология позвоночных), изд. Медицина, Ленинград, 19 – 148;
  5.  Славчев, Р., 1959, Върху токсичната сила на змийската отрова /Vipera ammodytes/ след престояване на температура 4 – 8°С. Трудове на НИЕМ, 313 – 320;
  6.  Султанов, М. Н, 1963. Укусы ядовитых животных, Госмедиздат, Москва, 28 – 84;
  7.  Христов, К., Ив. Матев, Я. Илиев, 1997. Получаване на змийска отрова от пепелянка /Vipera ammodytes/ и гюрза /Vipera lebetina/, чрез електростимулация, Животновъдни науки (Приложение 1) 332 – 336;
  8.  Христов, Кр., 2000. Влияние на комплекса от абиотични фактори върху някои имунохимични и електрофоретични свойства на отделяните при пепелянките от типичния и южния подвид отрови. Морфология, таксономия и използване на пепелянки /Vipera ammodytes (L)/ в България, Дисертация, 111 – 114;
  9.  Christov, K., V. Beshkov, 1999. On the subspecies morphological characteristics of the sandvipers /Vipera ammodytes/ from different location in Bulgaria, Acta Zoologica Bulgarica, 51, 2/3, 43 – 50;
  10.  Litchfield, J., F. Wilcoxon, 1949. A simplified method of evaluating dose – effect experiments, J. Pharmacol. Exper. Therap., 95, 99 – 113;
  11.  Sutherland, S., 1979. Antivemons: Better late than never, Med. J., Aust. Vol. 2, 813 – 815;
  12.  Wingert, W., and J. Wainschel, 1975. Diagnosis and management of envenomation by poisonous snakes, South Med. J., 68, 1015.

Мечките (Ursus)

$
0
0

МЕЧКИТЕ

Защо ни впечатляват?

http://natgeophotographer.com/?s=bear

Малко животни вълнуват човешкото въображение, така както  мечките го правят. Мечките стоят изправени на два крака, очите им са отпред на главата, ходят на цялото си стъпало, хващат нещата с пръстите на крайниците си, люлеят и прегръщат малките си на ръце, както ние го правим, хранят се с каквото ние се храним. Тези подобия са забелязани още в ранна човешка история и затова не е чудно, че мечките ни вълнуват така силно. Повечето култури имат или са имали ритуали, асоциирани с мечките. Мечките или техни части са имали специална магическа и медицинска сила. Тези сили не идват само от мечата сила или хитрост, въпреки че скандинавците казват, че мечките имат „ силата на десет мъже и хитростта на дванадесет”, по-скоро тази магическа сила идва от възможността да бъдат между живота и смъртта. През зимата те се отправят в своите бърлоги и изпадат в зимен сън, продължаващ няколко месеца до пролетта, когато се появяват живи и здрави на открито. Разбираемо е мечките да са символ на цикъла на живота и смъртта и на възкресението. Тяхната поява предвещава новия вегетативен период – пролетта. Освен това женските отиват в бърлогата си за зимен сън видимо сами, а се появават с малки мечета през пролетта. Това в редица култури е символ на непорочното зачатие. Много градове, географски местности, семейства, както и символи на властта  -  монети, марки и административни книжа, са кръстени или имат знак на  мечки. В съвремието ни от  една страна мечките са символ на дивата природа, а от друга символ на нарушителя на спокойствието на фермери и животновъди, символ на опасност и дори смърт. През последните столетия мечките са подложени на преследване и убиване от човека, дори това е било правителствено стимулирано. Акт довел до силно застрашаване на съществуването на този вид. Мечките гушкат своите малки мечета , а нашите малки деца гушкат пухкави мечета за лека нощ. Въпреки това мечките изглеждат диви и опасни и много хора се страхуват да се разхождат в гора, където живеят истински мечки.

http://natgeophotographer.com/?s=bear

 За изчезването на видовете

Кватернерът (на латински Quartarius), известен още като четвъртъчен период, е геоложки период, започнал преди 2.588 ± 0.005 млн. години, който продължава до днес. Дели се на плиоцен, плейстоцен и холоцен.  През този период са станали над 20 ледникови  -  междуледникови цикли. Кватернернерните климатични промени са оказали голямо влияние върху биоразнообразието на земята, основано на промените на глобалната температура и нивото на океана, което е променяло хабитатите и екологичните ниши. Например през Плейстоцена /геоложка епоха, започнала преди 1,806 милиона години и завършила преди 11,500 години/ температурната флуктуация с повече от 15 С е ставала в течение на няколко деситилетия, в резултат температурата в глациалния максимум е била с 21 С по-ниска от сегашната. Тези температурни промени са оказвали влияние  на нивото на океаните и моретата, тъй като голяма част от водата е влизала в състава на ледниците и големите полярни шапки. Формирането на огромни ледници, като тези на Лорентидите и Кордилерите в Северна Америка, Фено - Скандинавските и Алпийските в Европа, по време на глациалния максимум, води до спадане на морското равнище с 120 м под сегашното ниво. Това спадане на морското равнище и довело до формиране на междуконтинентални мостове или връзки между територии, които в период на затопляне са отделени едно от друго с вода. Такива са Беринговия мост, свързващ Евразия и Северна Америка, моста, свързващ Британските острови и южния край на Скандинавия с Европейския континент, позволили на редица видове да се разселят на нови територии. В отговор на тези глобални климатични промени, много видове са принудени да търсят подходящия за тях хабитат, в резултат през отделните цикли, популациите са разширявали или свивали своя ареал на разпространение. Тези които не са могли да търсят свой нов хабитат, са били принудени да се адаптират или да умрат.
Най-същественото и безпрецедентно събитие е описано за края на последното заледяване. В края на Плейстоцена и началото на Холоцена  над 60% от сухоземните гръбначни животни с големина над 44кг измират. За това масово измиране на мегафауната има три основни хипотези – климатичните промени, избиване от човека, вирусна инфекция. Измиране на видове за целия кватернерен период е бил нещо обичайно, тъй като не малко видове не са могли да се адаптират или да мигрират в по-топли географски ширини по време на продължителните заледявания. Необичайното за масовото измиране на мегафауната от края на последния глациален максимум е това ,че са измрели масово видове над 44 кг телесно тегло, което показва, че е се случвало избирателно, още повече, че е засегнало само сухоземните животни. Отворен остава въпроса какво е било по-различно на последното заледяване , спрямо предишните, за да доведе до такова масово измиране на мегафауната. Редица автори смятат, че основната причина е комбиниран ефект от климатичните промени и ловуването от човека, но безпорно е факт , че човешката намеса върху биотата е имала и продължава да има силно негативен ефект.
По време на ледниковите периоди, популациите на видовете са се свивали и се ограничавали на юг, където е имало по- подходящи условия на живот, обособявайки отделни клонове /рефугиуми/ . През периодите на затопляне видовете реколонизират северните територии , като така разширяват чувствително своя ареал на разпространение. Модела на разширяване и свиване на разпространението на видовете е описан като модел за Европа  от Hewitt/ и един от моделните видове е кафявата мечка.

Филогеографските изследвания на основа на митохондриална ДНК дават възможност да се опише начина на разпространение на видовете по време на глациалните цикли. На схемата е показано филогеографското разпространение на кафявата мечка след последния глациален максимум. По време на заледяването се обособяват три рефугиума – Иберийски, Итало-Балкански и  източен евразийски ,който е с неуточнено местоположение. Иберийския и Итало-Балканския са били ситуирани съответно на Пиринейския / Иберийски/ , Апенински и Балканския полуострови. От тях при климатичното затопляне започва разселването на вида в Европа и Азия на север, както е показано.

ЕВОЛЮЦИЯ на МЕЧКИТЕ

Откъде са произлези мечките? Еволюцията на мечките, каквито ги знаем сега, започва преди около 38 млн години. Техен прародител е еволюирал в семейство малки бозайници Миациди (Miacidae). Мечките и канидите са произлезли от тези миациди. Семейството на мечките се отделя от миацидите със своя предшественик най – стария род Ursavus, който имал големина на овчарка. Мечките (Ursidae) формират отделно семейство в разред Хищници Carnivora. Семейството се поделя на три подсемейства: на гиганската панда   Ailuropodinae, на очилатата мечка (Tremarctinae) и на същинските мечки (Ursinae). Последното подсемейство включва останалите 6 вида днес живеещи мечки, всички те имат подобни външни белези и сходен начин на живот. Най – стария намерен фосил на полярна мечка е датиран отпреди 130  - 110 хил.год. Фосилите на полярната мечка показват, че преди 10 – 20 хил год кътните зъби на полярните мечки са вече значително променени и различни спрямо тези на кафявата мечка. Счита се, че полярната мечка се отделя и дивергира от популацията на кафявата мечка по време на плейстоценските заледявания. По последни изследвания това вероятно е било преди около 600 хил год, а не както доскоро се е смятало, че обособяването на новия вид е станало преди около 130 хил год.

 

Фиг. 1. Филогения на сем Ursidae, получена на основа на секвениране на региони от мтДНК на съвременни и фосилни видове. Включено е дивергентното време в млн.год.

Първоначално се отделя гигинтската панда преди около 17,9 – 21,1  млн год. Следващата дивергенция е на подсем на очилатата мечка Tremarctinae, което включва и късомуцунестите мечки , вече изчезнали видове. Тази дивергенция  е настъпила преди около 12,4 – 15,6 млн год. За останалите мечки дивергенцията е доста припокриваща се и единствено се откроява дивергенциата на клона на кафявата мечка. В клона на кафявата мечка дивергенцията между пещерната и кафява мечка е била преди около 2,4 – 3,1 млн години.

Фиг.1 Времево разпространение на фосилни, изчезнали и съвременни видове мечки. Фосилните и изчезналите видове са означени с кръст. Вертикалния сив правоъгълник дава времето на масовата експанзия на видовете на границата на миоцен – плиоцен.

 Преглед на съвременните видове мечки.

ГОЛЯМА ПАНДА, Бамбукова мечка, Giantpanda,  Ailuropoda melanoleuca

Гиганската панда е вид мечка, живееща в централната и южна част на западен Китай. Разпространението на вида е ограничен за Сичуан, Саанци и Гансу китайски провинции, в планинските гористи местности, където расте бамбук. Тялото е с характерна мечешка форма, къса опашка и оцветяване на козината в бяло и черно, типично за вида. Въпреки, че спадат към Хищниците, основното меню на тези мечки е бамбука, макар че по изключение могат да се хранят и с плодове, корени, малки птички, гризачи и насекоми. Във връзка с храненето с бамбук, пандата има редица развити приспособления. Китна кост е удължена и действа като палец за захващане на бамбук, стомаха им е силно мускулест, в помощ на стриването на бамбука, зъбната система също е приспособена за хранене с твърдите бамбукови пръчки. Именно зъбната система, черепни особености и начина на хранене са причина дълго време вида да се отнася към Енотови, заедно с малката панда.
Пандата един от най – известните и най-лесно отличимите видове в природата, но и един от най-застрашените от антропогенната дейност. Вследствие на изсичането на горите, вида е ограничен в изключително малка територия и се счита за застрашен от изчезване вид съгласно червената книга на IUCN. Включен е в логото на WWF / World Wildlife Fund/ като символ на природозащита. Китайците виждат в пандите символ на мира и затова полагат изключителни усилия за тяхна защита и запазване на хабитатите.

Пандата живее поединично, като маркира територията си със секрет, отделен от мирисни жлези и драскайки маркери по дърветата. Мъжките големи панди имат почти двойно по-голям ареал от женските, като припокриват територията на няколко женски, на които държат правата за чифтосване. Тъй като бамбука няма висока хранителна стойност, голямата панда трябва да яде повече от 30 кг бамбукови листа, клонки и стъбла всеки ден, като това грубо съставлява 40% от телесното им тегло. По тази причина пандите прекарват между 12 до 15 часа на ден в дъвчене на бамбук, което правят в седящо положение, захванали клонките с предните си лапи. Въпреки че пандите имат вид да прекарват целия си ден в дъвчене на бамбук или спане, те са относително пъргави и могат добре да се катерят по дарветата и дори и да плуват, ако се наложи. Хранят се с над 30 вида бамбук, като използват различни части от растението. Макар бамбука да съставлява 90% от менюто, понякога могат да разнообразят и с треви, плодове, малки птици, гризачи.
Размножителния период е между март и май, когато женската показва на мъжкия , че е готова за чифтосване като започва да издава серия от ревове и звуци, за да го привлече. След периода на бременност , която продължава около 5 месеца, женската голяма панда ражда едно, рядко две малки в основата на кухо дърво или процеп в скалите. Малките на пандата са неразвити, с големина около 15 см и тежат 100г, слепи и голи. Те започват да пълзят едва след 3 месеца. Дори и да роди две малки, майката се грижи за едно, което се захваща за козината и на гърба до шестия месец. Пандата отбива малките след около година, но те могат да продължат да са около нея до 18 месечна възраст. Понякога малките могат да останат при майките си няколко години, докато тя не забременее отново, когато са принудени да напуснат нейната територия и да установят своя.
Пандата е световно известна с оцветената в бяло и черно козина, но има една популация в провинция Саанци, която е в кафяво и бяло. Пандите комуникират помежду си със серия от звуци, като са разпознати около 11 различни звуци. Гиганската панда пигмей A. Microta, сега изчезнал вид, също е бил разпространен за същия ареал, както и съвременната панда

 Източници:
http://a-z-animals.com/animals/giant-panda-bear/
http://www.iucnredlist.org/details/712/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Giant_panda
http://worldwildlife.org/species/giant-panda
http://www.bearlife.org/panda-bear.html

 




 

 АЗИАТСКА ЧЕРНА МЕЧКА Asian black bear Ursus thibetanus

 По старото име на азиатската черна мечка е Selenarctos thibetanus, което означава лунна мечка от Тибет. Фосили от този вид са намирани на територията на Европа, но сега видът е ограничен само в Азия  - тясна ивица от югоизточен Иран на изток през Авганистан и Пакистан, през Хималаите в Индия до Мианмар. С изключение на Малайзия, черни мечки се срещат във всички страни на Югоизточна Азия. Отделни популации живеят в южните части на Руския далечен изток , Корея,   Япония – острови Хоншу и Шикоку, Тайланд и Хайнан. Предпочитаемия хабитат е листопадни гори, на височина до 3 500 м.

Азиатската черна мечка прилича на външен вид на кафявата мечка, но изглежда малко по – слаба и с по- елегантен силует. Черепа е относително малък, но масивен. Въпреки, че се храни предимно с вегетарианска храна, челюстите не са видоизменени така, както на пандата. Черната азиатска мечка, за разлика от полярната, има по – добре развита горна част на тялото, във връзка с катеренето по дърветата. В сравнение с кафявата и американската мечка, краката са по-слаби и къси. Козината е черна /рядко кафява/ , с ясно видим V – образно бяло петно, оприличавано на лунен полумесец. Около врата имат яка от по – дълга козина.Имат много добре развито обоняние, но зрението и слуха са  слаби.
Като останалите видове мечки и азиатската черна мечка живее поединично и се събира с други единствено за размножаване или когато се съревновава за желани територии. Въпреки по-малките си нокти, тези мечки са добри катерачи  и прекарват по-голяма част на дървета, където си правят груби «гнезда» от пречупени клони, берат плодове и ловят малки животни. В по-студеното време в по-северните региони, азиатските черни мечки също изпадат в зимен сън и също есента се хранят със жълъди, орехи и други ядки, даващи повече мазнини, с цел да се оформи запасен подкожен слой за зимния сън.  Изпадат в зимен сън от ноември до април, а  в някой части на Русия от октомври до май.
Навършват полова зрялост около 4 – 5 година и се чифтосват през топлите летни месеци юни – юли. След период на бременност дълаг от 6 до 8 месеца, през март април се раждат от 1 до 4 малки / най-често 2/ в топлата и защитена бърлога, осигурена от женската. В зависимост от региона тези бърлоги могат да бъдат открити в близост до реки или скални цепнатини. Тези видове, живеещи в по-топлите региони, които не изпадат в зимен сън , също правят бърлоги, където да родят и отгледат малките си. Малките се раждат голи, слепи и безпомощни. Майките ги кърмят до 6 месеца и след това започват да се хранят с твърда храна. Въпреки това някой малки остават до майките си до 3 годишна възраст. В плен Азиатската черна мечка живее до 30 години, в природата не са срещани по-възрастни от 25 години.
Въпреки, че са класифицирани като хищници, като всички мечки и азиатската черна е всеядна, хранейки се с растителна храна и малки животни.  Прекарва по-  голяма част от времето си в хранене с ядки, семена, плодове, треви, листа, билки, малки насекоми – мравки и термити, рядко птички и грицачи,  като всички те съставляват основното и меню.
Азиатската черна мечка е известна и други свои популярни в Азия имена, като бялото петно на гърдите с формата на полумесец и дава името Лунна мечка. Тези мечки са активни основно през ноща, като през деня спят по дървета в груби гнезда от клони или в големи хралупи на кухи дървета, както и в скални процепи, излизайки навън през ноща. По последни изследвания в менюто им влизат повече от 160 видове плодове и ядки.
Има исторически данни , че човека е преследвал и убивал тези животни от повече от 3000 години насам, главно заради лапите и жлъчката, която изсушена се е използвала като лекарство в китайската медицина, като се е вярвало, че има редица лечебни качества. Отглеждани са  в специални ферми за жлъчки в Китай и Виетнам. Тази индустрия е довела до драстично намаляване на популациите и заедно със загуба на хабитата, вследствие на изсичането на горите водят до сегашното им състояние на застрашен от изчезване вид.  Макар и рядко тези мечки са нападали фатално хора и това също е водело до тяхното изтребване. В Пакистан са отглеждани като домашни любимци за борба с кучета, наричана мечо хапане. Преди да бъдат пускани в битка, на мечките са вадени зъбите и ноктите и така те не са можели дори да се защитят срещу нападението на бултериерите.
Според  Червената книга на IUCN , тази мечка е застрашена от изчезване. Само за последните 30 години, популациите са намалени с 49%. Според последни данни в природата съществуват не повече от 50 000 мечки. Въпреки наложените забрани, продължава тяхното избиване или разрушаване на хабитатите, мизерното им съществувание в мизерните ферми за жлъчка или за кучешкото мечо хапане.

 

Подвидове на Азиатската черна мечка

Subspecies име

Разпространение

Описание

Разпространено име

Ursus thibetanus formosanusSwinhoe, 1864
Formosan Black Bear01.jpg

Тайван

Липса на дебела козина около врата

Черна мечка формозан

Ursus thibetanus gedrosianusBlanford, 1877

Южен Балочистан /Авганистан/

Малък подвид с относително къса, груба козина, често червеникаво-кафява, а не черна

 

Ursus thibetanus japonicusSchlegel, 1857
Asiatic Black Bear.jpg

Япония – Хоншу , Шикоку. Изчезнала в Кюшу

Малък подвид, тежащ между 60 – 120 кг за възрастен мъжки и 40 – 100 кг за възрастна женска. Дължината на тялото варира от 110 – 140 см. Нямат плътната козина около врата, характерна за другите подвидове и има по-тъмен цвят на муцуната.

Японска черна мечка

Ursus thibetanus laniger Pocock, 1932

Хималаите - Кашмир и Сиким

Различава се от Тибетската мечка по своята дълга, плътна козина и по – малкото петно на гърдите

Хималайска черна мечка

Ursus thibetanus mupinensis Heude, 1901

Хималаите и Индокитай

Подобна на хималайската черна мечка, но с  по-бледа козина

Индокитайска черна мечка

Ursus thibetanus thibetanus Cuvier, 1823

Асам, Непал, Бурма, Мергуи, Тайланд, Анам

Различава се от Хималайската по своята къса, тънка козина

Тибетска черна мечка

Ursus thibetanus ussuricus Heude, 1901

Ursus thibetanus ussuricus Kaliningrad Zoo.JPG

Южен Сибир, североизточен Китай и Корея

Най- големия подвид

Черна мечка усури

Източници:
http://a-z-animals.com/animals/asian-black-bear/
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_thibetanus/
http://en.wikipedia.org/wiki/Asian_black_bear
http://www.iucnredlist.org/details/22824/0

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 



АМЕРИКАНСКА ЧЕРНА МЕЧКАAmericanblackbearUrsus americanus

Американската черна мечка е най-малката от трите вида мечки, обитаващи територията на Северна Америка. Тази мечка се среща само в Северна Америка, обитаваща различни горски хабитати. Тя е не само най-широко разпространения вид за Северна Америка, но и най- многобройния. Американската черна мечка е един от двата вида които, за разлика от останалите видове мечки, не са описани като застрашени или изчезващи от червената книга на IUCN. Определени са 16 подвида на този вид, които основно варират по големина и цвета на козината.

Въпреки името си, цвета на козината на тези мечки варира от черен, тъмно червеникав или кафяв, с различни просветлени нюанси, в зависимост от района на местообитание.
Имат къса, гъста козина, в сравнение с кафявата мечка  по-малки очи, по-големи уши, нямат гърбица на рамената, по-къси крака и нокти, вследствие на което са по-добри катерачи и по-подвижни. Имат много добро развито обоняние, слаби слух и зрение.
Въпреки, че сега видът е широко разпространен в Северна Америка, в миналото ареала му е обхващал целия континент, на всеки подходящ горски хабитат. Сега видът е ограничен от северна Канада, през западен и части от източен САЩ, надолу през северно Мексико. Предпочитат топли и сухи обрасли с храсти гори в Мексико, влажни и блатисти гори юго източен САЩ, иглолистни гори в Канада, дори и нискорастителната тундра на север.
Черната мечка живее поединично, активна нощем. Прекарва по-голямата част от времето си в търсене на растителна храна, ядки, семена, които яде в голямо количество, с цел да натрупа подкожни мазнини за зимата. Когато застудее и настъпи зимния период те се отправят в своята бърлога, цепнатина в скалите, кухо дърво, където прекарват в полусънно състояние. Въпреки,че това не е същински зимен сън, и въпреки, че температурата на тялото им се понижава, са способни да прекъснат дрямката си и да потърсят нещо за похапване.
Мъжките и женските черни мечки се събират за кратко през пролетта, след което се разделят и започват активна подготовка за зимния период. След 7 месечна бременност, женската ражда 1 до 5 малки мечета. Това обикновенно става в края на зимата. Малките са слепи, голи и безпомощни и се закрепват  за майката, за  да се топлят. Мечетата остават близо до майките си до 2 годишна възраст, като се обучават в умения да преживяват сами.
Въпреки, че са класифицирани като хищници, черните мечки имат предимно вегетарианско меню. Адките, семената, коренищата, тревите, листа, клонки, съставляват над 80% от основното им меню, което слабо се разнообразява с малки животни – насекоми, гризачи. Рядко са известни случай да преследват сърни или да ловят риба, главно в тези региони , където няма мечки гризли. Поради голямото си тегло, мечките прекарват живота си основно в хранене, за да съберат достатъчно резерви за зимата.
Черните мечки като цяло нямат много врагове, поради големите си размери. Малките често стават жертва на лисици, хищни птици и дори други черни мечки. Въпреки ,че между човека и черните мечки са установени относително миролюбиви отношения, има случай на преследване от фермери, страхуващи се за животните , които отглеждат. Рядко има случай на намаляване на популации, вследствие унищожаване на хабитатите. Като цяло видът е свикнал да живее в близост до населени места и е дружелюбен. Известен е с това ,че може да влезе в дома или в колата, в търсене на храна. Чести са за националните паркове и не са малко случаите на вземане на храна от запасите на  къмпингуващите там.

Подвидове Американска черна мечка

Sub-species Име

Разпространено име

Разпространение

Описание

Ursus americanus altifrontalis

Олимпийска черна мечка

Северозападното крайбрежие на  Тихия океан от централна Британска Колумбия през северна Калифорния и прилежащата суша до върха на северно Айдахо, Британска Колумбия

 

Ursus americanus amblyceps

Новомексиканска черна мечка

Колорадо, Ню Мексико, западен Тексас, източната половина на Аризона и северно Мексико, югоизточна Юта

 

Ursus americanus americanus

Източна черна мечка

Източна Монтана до Атлантическия бряг, от Аляска на юг и изток през Канада до Атлантическия океан и южно до Тексас

За някой региони се смята, че популацията му се увеличава, един от най-големите подвидове, всички са с черна окраска на козината, Обикновен за Източна Канада и САЩ. Много рядко може да се видят индивиди с бяло петно на гърдите

Ursus americanus californiensis

Калифорнийска черна мечка

Планините на южна Калифорния, северно през Сентръл Вали до южнен Орегон

 

Ursus americanus carlottae

Хаида Гвайска черна мечка, Кралица Шарлота черна мечка

Острови Хаида Гвай / Кралица Шарлота и Аляска

Принципно по -  големи от своите континентални родственици, с голям череп и кътници, срещани само в черна окраска на козината

Ursus americanus cinnamomum

Канелена мечка

Айдахо, западна Монтана и Уайоминг, източен Вашингтон и Орегон, североизточна

Има кафява или червеникаво кафява козина, наподобяващ цвета на канелата

Ursus americanus emmonsii

Ледникова мечка

Североизточна Аляска

Отличава се по козината на хълбоците, която е сребристо сива със син блясък

Ursus americanus eremicus

Мексиканска черна мечка

Североизточно Мексико , застрашен вид

 

Ursus americanus floridanus

Флоридска черна мечка

Флорида, южна Джорджия и Алабама

Има светло кафява нос и блестяща черна кожа,на гърдите бяло петно е обичайно, мъжкия тежи около 136 кг

Ursus americanus hamiltoni

Нюфаунлендска черна мечка

Нюфаунленд

По-голяма от своите континентални сродници,с размери вариращи от 90 до 270 кг. Имат един от най-дългите периоди на зимен сън от всички северноамерикански мечки

Ursus americanus kermodei

Мечка Кермоде
Мечка дух

Централното крайбрежие на Британска Колумбия

Приблизително 10% от популацията на този подвид е с бяло или кремаво оцветена козина, дължащо се на рецесивни алели и затова се наричат мечки Дух или Кермоде. Останалите 90% са с нормална черна окраска

Ursus americanus luteolus

Луизианска черна мечка

Източен Тексас, Луизиана, южно Мисисипи

Има относително дълъг, слаб и плосък череп, пропорционално големи кътници

Ursus americanus machetes

Западномексиканска черна мечка

Северно – централно мексико

 

Ursus americanus perniger

Кенайска черна мечка

Полуостров Кенай, Аляска

 

Ursus americanus pugnax

Далска черна мечка

Остров Дал , Архипелаг Александър , Аляска

 

Ursus americanus vancouveri

Ванкувърска островна черна мечка

Остров Ванкувър , Британска Колумбия

 

Какво прави бялата мечка бяла?
При подвида мечка Кермоде или мечката дух Ursus americanus kermodei , приблизително 10% от популацията на този подвид е с бяло или кремаво оцветена козина. Учените са направили изследвания на ДНК от косми на бели и черни индивиди на този подвид, за да установят каква е причината. Установяват една точкова мутация на 1 нуклеотидна двойка  в гена на  меланокортин 1 рецептора, който всъщност обуславя какъв цвят козина да се произвежда от клетките. Тази мутация променя белтъчната структура на рецептора, което стопира производството на  пигмента и оставя мечките бели.

Източници:
http://a-z-animals.com/animals/black-bear/
http://en.wikipedia.org/wiki/American_black_bear
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/black-bear/
http://www.arkive.org/american-black-bear/ursus-americanus/
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_americanus/
http://www.iucnredlist.org/details/41687/0
http://news.sciencemag.org/2001/09/what-makes-white-bear-white

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

БЪРНЕСТА МЕЧКА , Мечка ленивец,  Slothbear Melursus ursinus

 

Тази неголяма мечка е уникална сред своите родственици, поради основното им меню насекоми – мравки, термити и др. Бърнестата мечка обитава горските и тревисти райони на Индийския полуостров. Има дълга, пухеста козина, с удължени около рамената участъци, оцветена в черно. Рядко се срещат в канелен, червеникав цвят на козината. Отпред на гърдите имат бяло или кремаво петно в U’ или Y’ форма. Характерна е източната муцуна в по-блед цвят. Формата на муцуната, голите бърни и липсата на горни резци са адаптация за хранене с насекоми. Предните лапи са извити навътре и имат дълги, леко закривени нокти, предназначени за ровене и копаене.
Живеят поединично, като маркират територията си, драскайки по дърветата. Активни са и през деня и през ноща, с изключение на майките с малките, които се придържат към дневна активност. Времето за чифтосване е от юни до юли. След бременност, продължаваща 6 – 7 месеца, се раждат обикновенно 2 малки. Майката стои до малките до третия им месец, когато те са малко по-големи и се движат навън с нея, захванати за гърба и. Малките остават при майка си често повече от 2,5 до 3 години, и затова женските раждат на интервали не по-малки от 3 години.
Бърнестите мечки са уникални със своето меню, в което влизат основно насекоми – най – вече термити и мравки. Разриват с предните си дълги нокти термитника или мравуняка и завират дългата си муцуна вътре, като първо издухват пръста и праха, преди да започнат да засмукват мравките. Хранят се също и с мед, изтърпявайки ужилванията на пчелите, докато вземат пчелните пити. Менюто си разнообразяват и с яйца, мърша, растителност и плодове.
Основните заплахи за този вид са загубата на местообитание и бракониерството. Местообитанията се разрушават при изсичането на горите, заради насаждането на монокултурни плантации, селища на бежанци, строежи на селища, увеличаване на земеделските земи, пътища. Бракониерството е главно от комерсиална гледна точка, мъжките репродуктивни органи се считат за афродизиак, костите, зъбите, ноктите се използват да пазят от зли духове, мечата мазнина се използва за лек от народната медицина. Малки мечки се пленяват за дресиране на „ танцуващи мечки” и това остава основна заплаха за някой популации. И звестни са отделни случаи на нападение на хора от мечки, довело до тяхна смърт. Единствения естествен враг е тигъра Panthera tigrisи леопарда P. Pardus.
Бърнестата мечка е регистрирана  в 174 защитени ареала в Индия, които включват 46 Национални паркове и 128 Защитени зони. В червената книга на IUCN е включена като уязвим вид.

Подвидове на бърнестата мечка

Име

Разпространение

Описание

Шри Ланска бърнеста мечка (Melursus ursinus inornatus) Pucheran, 1855
Sloth bear.jpg

Шри Ланка

Шри Ланските бърнести мечки имат по  - къса козина, което ги прави по-малко пухкави. Имат и по-малки размери на тялото и зъбите. Срещат се и видове без бялото петно на гърдите. Поради мащабното изсичане на горите и превръщането на им в плантации за кафе и чай, популацията на бърнестата мечка в Шри ланка значително намалява . Сега са ограничени в северните и източните низини.

Обикновенна бърнеста мечка (Melursus ursinus ursinus) (Shaw, 1791)Lippenbaer-24.jpg

Индия, Непал, Батан и Бангладеш

В Индия са разпространени на отселни популации, предпочитаемо в горски хабитати. Не се срещат по високите планини на Химачал Прадеш, Джаму и Кашмир, както и в северозападните пустини на Раджастан и простроните полета на юг. Тази мечка сега е най-разпространената в Индия,  срещайки се в Сивалиск / също в Пакистан/, ниските хълмове граничещи с  Хималаите, от Пинджаб до Арунчал. Изолирани са от популациите на Непал, заради обработваеми земи. Бърнестите мечки в Непал са ограничени главно в Терай, южна ивица гори и поляни, граничещи с Индия. Няколко изолирани популации се счита, че все още съществуват в Читагонг и Силхет, региони на източен Бангладеш.

 

Източници:

http://kalyanvarma.net/photo.php?id=1340&tag=all
http://www.arkive.org/sloth-bear/melursus-ursinus/image-G6342.html
http://www.iucnredlist.org/details/13143/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Sloth_bear
http://www.bearsoftheworld.net/sloth_bears.asp
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/sloth-bear/#close-modal

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 СЛЪНЧЕВА МЕЧКА  Хималайска мечка, Медeна мечка , Sunbear Helarctos malayanus

 Известна също като медeна мечка, заради любовта си към меда, слънчевата мечка е най-малката , най-малко позната и най-рядката мечка. 

Слънчевата мечка е малка мечка, обитаваща гъстите тропични гори на Югоизточна Азия. Тя е най-малката мечка в света и също така уникална с това, че  е адаптирана за живот в джунглата и прекарва живота си основно по дърветата. Известна е и като Малайска слънчева мечка, медена мечка, има редица отличителни белези, най – забележителния е оранжевото U образно петно на гърдите, откъдето и е името на тази мечка. Това са редки и почти неуловими животни и практически малко се знае за тях и начина им на живот, освен че драстично намаляват популацията си , заради лова и разрушаването на хабитатите.
Освен  най- малки, те са и с най-късата козина. Цвета и варира от черен, тъмно кафяв или сив, а петното на гърдите е бяло, жълто или оранжево, като формата му е различна – полумесец, кръг или неправилно по форма. Муцуната е по-светла, къса, с къса козина и малки уши. Имат дълги закривени нокти, които им помагат да се катерят по дърветата и да разриват термитници. Един от най-отличителните белези е техния дълъг повече от 25 см език, с който лесно загребват ларви или мед.
Слънчевите мечки се срещат в няколко азиатски страни, но поради човешката дейност, са ограничени в определени хабитати. Срещат се на островите Борнео и Суматра, в горите на Малайзия, Тайланд, Камбоджа, Лаос и Виетнам, като има и няколко откъснати популации в южен Китай. Предпочитат нискоразположени дъждовни гори, където намират разнообразна храна и успешно се прикриват от врагове. Поради обезлесяването тяхното разпространение е драстично намалено.
Основна част от живота си прекарват по дърветата, като дори спят в големи, груби гнезда, направени от пречупени обрасли клони. Катерят се сравнително бързо с помощта на закривените си нокти. За разлика от повечето си сродници, тези мечки са дневни животни и са активни през деня, който прекарват в търсене на храна, а си  почиват през нощта високо в техните гнезда на дърветата.. Изключение правят само тези мечки, които са силно афектирани от човешката дейност и са принудени да бъдат активни през нощта. Живеят поединично и се събират само за да се чифтосват.
Подобно на други животни, живеещи в тропиците и слънчевите мечки са способни да се чифтосват и раждат целогодишно.Бременноста продължава от 3 до 8 месеца, варираща индивидуално и от наличието на храна. Раждат се до 3 малки , обикновенно едно в гнездо, което женската прави високо на някое дърво или в голяма кухина. Женската се грижи за малките и ги защитава, учи ги на умения да оцеляват сами в джунглата, когато пораснат и станат самостоятелни. Малките остават при майка си до около 2 години, след което установяват самостоятелна територия. Женските сързяват на 3 години, а мъжките на 4 години. Продължителността на живота им е около 25 години.
Слънчевата мечка има много разпространени имена едно от които е мечка  - куче.
Поради това, че обитава тропиците тази мечка не изпада в зимен сън.
Менюто им включва основно плодове, семена, ядки, растения, насекоми – термити и мравки, яйца, мед, малки животни като птички и гризачи и то тогава, когато растителната храна е недостатъчна. Като другите видове мечки кътниците им са по – плоски, поради хранене не с месо, а  с растителна храна.
В природата основен техен враг е тигъра. Малките често биват нападани от змии, големи хищни птици.Най-големия техен враг остава човека с неговата дейност по обезлесяване, което води до загуба на хабитата им. Живеещите до земеделски насаждения с африкански маслени палми мечки  обичат да навлизат в плантациите и да ядат младите филизи, с което нанасят вреда на плантациите. Затова често мечките са преследвани от фермерите, които се страхуват за своите посеви.
Преди години тези мечки са били обект на лов от хората, главно заради части на тялото и най-вече жлъчката, използвани от местната медицина. Поради малкия им размер и хрисимия характер тези мечки са били улавяни и продаване като атрактивни домашни любимци в различни части на света.
Сега Слънчевата мечка е включена в Червената книга на IUCN като уязвим вид. Смята се , че популацията на тези мечки е намаляла с повече от 30% през последните няколко десетилетия. По последни данни, макар да се считат за не особено точни , в природата живеят не повече то 1000 индивида. С цел тяхното опазване, правителството е забранило нелегалната сеч, отстрела и бракониерството в районите където се знае , че съществуват.

Източници:
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/sun-bear/#close-modal
http://www.bearsoftheworld.net/sun_bears.asp
http://a-z-animals.com/animals/sun-bear/
http://www.arkive.org/malayan-sun-bear/helarctos-malayanus/
http://www.iucnredlist.org/details/9760/0
http://wwf.panda.org/about_our_earth/species/profiles/mammals/sun_bear/

ГАЛЕРИЯ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


ОЧИЛАТА МЕЧКА SpectacledbearTremarctosornatus / други имена – укуко, юкумари, укумари/

Очилатата мечка е позната и като Андска мечка, основно защото е характерна за Андите в Южна Америка. Територията и се простира от северозападна Аржентина, Перу, Венецуела, Колумбия, Еквадор, източна Боливия.
Храни се основно с плодове и  филизи, които събира от дърветата или от земята. Менюто включва допълнително мед, насекоми, малки бозайници, влечуги и рядко добитък. От културните растения предпочитат захарна тръстика, царевица.
Очилатата мечка е иднствения оцелял до днешно време вид от сем.Tremarctinae, като за една от причините за неговото оцеляване се счита възможността му да се катери по дърветата и приспособимостта му към разнообразни хабитати от сухи тревисти поляни до влажни високопланински гори. Към това семейство са спадали: видът  Plionarctos, който е живял в Северна Америка през късен миоцен и ранния плиоцен, видът Tremarctos floridanus описан за Северна Америка за периода на Плиоцена – Плейстоцена, късомуцунестите мечки от периода на Плиоцена – Плейстоцена, Arctodos simus Гигантската късомуцунеста мечка и  Arctodus pristinus Малката късомуцунеста мечка. Arctodos simus Гигантската късомуцунеста мечка се счита за най-голямата живяля някога мечка. Тя е била по-голяма от съвременната мечка гризли.. Ако се съди по намерените скелети днес, височината на арктодуса е от 1,5 до 1,8 m, а изправена достига 3,5 m. Тежала 600 kg, а най-големите екземпляри достигали 1136 kg. Имала е  силно изразен полов диформизъм
Живеят предпочитаемо в  дъждовните гори и джунглите на Андите, избирайки по  - влажни и по залесени ареали. Но при търсене на храна са срещани от слабо зелесени сухи низини до високопланински гори. Активна е денем, за разлика от повечето видове мечки, които са активни нощем. Счита се, че тази мечка няма своя територия, но пази дистанция от по – големи животни и особено от човека. Не е агресивна , обикновенно е хрисима и приятелски настроена при срещите с хора. Все пак женските са по-агресивни, когато защитават малките си и макар този вида да е със среден ръст, възрастните достигат 1, 5 м в изправено положение и използвайки мечата си сила биха могли да бъдат опасни, когато защитават своите малки. Козината е черна, рядко тъмно кафява или червеникаво кафява окраска с характерно светло бежово петно около очите , врата и гърдите, откъдето им идва и името. Мъжките са почти два пъти по-големи от женските . Тежат от 100 до 200 кг, докато женските от 35 до 82 кг. . Размножоват се целогодишно , но пика е от април до юни. Мъжките и женските се събират за седмица  - две, след период на бременност, продължаващ от 5,5 до 8,5 месеца се раждат от едно до три малки, най-често две. Малките се раждат слепи и безпомощни, тежащи до около 300г. Майката се грижи за тях до едногодишна възраст. Тези мечки не изпадат в зимен сън.

Популацията на  очилатата мечка е намаляла числеността си през последните деситилетия. Основните причини  от една страна са защото фермерите смятат, че тези мечки нападат добитъка им и от друга поради унищожаване на хабитатите. Жлъчката на тези мечки също се счита ,че има лечебно действие и често са убивани и по тази причина. Сега Очилатат мечка е включена в Червената книга на IUCN като уязвим вид

Източници:
http://www.arkive.org/spectacled-bear/tremarctos-ornatus/
http://en.wikipedia.org/wiki/Spectacled_bear
http://www.iucnredlist.org/details/full/22066/0
http://a-z-animals.com/animals/spectacled-bear/


ГАЛЕРИЯ:

 

ПОЛЯРНА МЕЧКА,  Бяла мечка, Морска мечка,  PolarbearUrsusmaritimus
 / други имена: нанук на инуит, юпук в Сибир, ошкуй в Коми, исбьорн – ледена мечка в Свалбард/

Полярната мечка е голяма мечка която обитава ледените полета в Арктическия океан. Тя е най-голямата съвременна мечка. /изключение прави Кодиак кафява мечка в Аляска, която достига подобни размери/, като мъжки достига тежина около 700 кг. Тази мечка е най-близкия родственик на кафявата мечка  е наречена морска мечка, понеже е срещана най-често по крайбрежията, в близост до водата, освен това тя е много добър плувец, виждана навътре в океана на повече от 100 мили от най-близката суша.
Константин Джон Фипс, втори барон Молгрейв, е първия описал този вид мечка през 1774 г, избирайки и името морска мечка поради условия на живот ,които е видял да води. Разпространението на този вид е най-много повлияно от глобалното затопляне и затова полярната мечка е станала символ на климатичните промени. Намаляването на популацията е способствано също от човешката дейност – лов, замърсяване, сондажна дейност за добив на нефт и др.
Полярната мечка достига 2 метра на дължина и тежина поне половин тон. Женските са по-малки дори до два пъти. Те са от малкото големи бозайници, адапитрани за живот при неблагоприятните арктически условия. Във връзка с живота на леда са развили редица приспособления – дебела козина с много пух и по дълги косми, които предават слънчевата топлина на черната кожа, която абсорбира топлината, дебел подкожен слой мазнина. Едро, здраво тяло с големи предни лапи, с които чудесно плува. Козината достига дори между пръстите, за да топли. При ходене върху леда ,лапите им имат чудесно сцепление  върху него. Шията им е по- дълга, за да остава над водата като плуват. Муцуните са издължени, а ушите малки. Въпреки, че са едри могат да  развиват до 40 км/ч скорост на леда и до 10 км/ч плувайки.

Белите мечки са срещат циркумполярно, като достигат на юг до Хъдсън Бей и Ню Фаунленд. Около 60% от тях се срещат в северна Канада, а останалата част обитават Гренландия, Аляска, Свалбард, Русия, кадето се срещат недалеч от брега, изминаващи дълги разстояния по леда. Живеят поединично  и са доста добри ловци както на сушата, така и във водата. Могат да се гмуркат, за да хванат плячката, като държат очите си отворени и задържат дъха си до 2 мин. На сушата или преследват плячката или стоят с часове до някой дупка в леда, дакато не хванат плячката, която се е подала да подиша над леда. Най- любимата и високоенергийна храна за тях са тюлените. По време на летния период мигрират далеч на север по леда, за да търсят тюлени. Белите мечки са едни от най-едрите хищници на земята ,които редовно трябва да си набавят храна , за да поддържат енергийния си баланс и дебелия подкожен слой мазнина. Кожата и маста на тюлените са една от любимата им храна, като оставят месото за други по-малки полярни животни като полярната лисица. В менюто на мечките още се включват птици, риба, плодове, през лятото понякога северни елени. Труповете на големи животни като моржове, китове, тюлени също могат да се окажат важен източник на храна. Миризмата на трупа се усеща от много далечни разстояния от белите мечки.
Размножителния период е април до май, след бременност, която варира по продължителност  в зависимост от здравето на женската и наличието на храна, след около 9 месеца се раждат от 1 до 4 малки, в бърлога, която тя изрива в снега или почвата. Малките са слепи, голи и безпомощни, тежат не повече от половин килограм. Женските влизат в бърлогите си късна есен и не се показват с малките докато не настъпи пролетта. Малките остават с майка си до 2 – 3 годишна възраст като се обучават да ловуват и да се борят, подготвят се за самостоятелния живот като възрастни. Продължителност на живот около 25 години, като е регистрирана в плен до 43 години
Поради големината си нямат естествени врагове, освен сблъсъка с други мечки от техния вид в защита на малките. Най-големия враг на полярните мечки е човека, който активно ги е ловувал по данни от 1600 до 1970 год, когато се приема международния закон за забрана на лова на този вид. Освен ловя, други негативни фактори са глобалното затопляне, замърсяването и нефтения сондаж. Някой експерти твърдят, че ако се задържат тези условия и поради ниската, по-скоро бавната  репродуктивност на белите мечки, те ще изчезнат напълно след около 30 години. По последни данни популацията на белите мечки наброява 20 000 – 25 000 индивида.
Включена е  в Червената книга на IUCN като уязвим вид
Тази година, 2013 , е обявена от природозащитници за година на полярната мечка.


Картата показва разпространението на 19 субпопулации полярна мечка.
За кореннота население на Арктика, белите мечки имат изключително културно значение. Открити са останки от лов отпреди 2500-3000 години, както и пещерни рисунки отпреди 1500 години в Чукотския п-в. Предполага се, че уменията на тези народи в улова на тюлени и строежа на иглута е заимстван от полярните мечки. Има много инуитски и ескимоски легенди и предания за тези мечки. За съзвездие полярна мечка заобиколена от кучета, които  слезли долу на земята. Многото общи подобия между мечките и хората са вероятната причини да се смята, че духовете на хората и мечките са взаимозаменяеми. Всички легенди показват дълбокото уважение към тези животни, неразривно свързани с живота на полярните хора.

Източници:
http://www.polarbearsinternational.org/
http://a-z-animals.com/animals/polar-bear/
http://www.iucnredlist.org/details/22823/0
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Ursus_maritimus/
http://wwf.panda.org/what_we_do/where_we_work/arctic/wildlife/polar_bear/
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/polar-bear/#close-modal
http://en.wikipedia.org/wiki/Polar_bear
http://www.bearlife.org/polar-bears.html


ГАЛЕРИЯ:

 

  

КАФЯВА МЕЧКА Brown bear Ursus arctos

JohnMorrow_WildlifeHH_lg.jpg (468×600)Наричана на староанглийски още бруун или бруин, което също означава кафява, в Дивия Запад, мечките гризли ги наричали Олд Ефрейм /"Old Ephraim" / или Мокасиновия Джо /"Moccasin Joe"/, латинското наименование идва от латинската дума мечка  - ursus и старогръцката дума мечка  - arctos. Кафявите мечки са широко разпространени в голяма част от Северна Америка и Евразия в гористи и планински региони. Този вид е национално животно на много щати в Северна Америка и страни в Европа и  Азия.
Кафявата мечка е адна от най – големия вид мечки.  Достигат 2 – 3 метра дължина и изглеждат огромни, когато се изправят на задните си лапи. На тежест достигат до 635 кг, като подвида мечката Кодиак, заедно с полярната мечка са най – големия вид мечки.
Имат гъста, платна, дълга козина, която варира в различните региони по оцветяване от тъмно до светло кафява, червеникаво кафява със сребристи краища. Ноктите са много дълги, закривени, предимно тъмно оцветени. Размерите на тези мечки силно варират спряма географскя регион, където живеят, пола, възраста, сезона, и дори имат и индивидуални различия. Този вид е най – вариабилния по окраска и размери от всички мечки. При всички подвидове, мъжкия е по – голям от женската.
Кафявата мечка е нощно животно, но понякога може да бъде наблюдавана  рано сутрин и късно вечер. Живее поединично, маркирайки голяма територия,  но понякога се събират по няколко индивида, ако е налично голямо количество храна, събират се също, за да се чифтосват. За разлика от други видове, кафявите мечки могат да живеят в една просторна територия по няколко индивида, които едниствено изпадат в кнофликт, за да се съревновават за женската.Мъжките често са агресивни спрямо малките мечета и често ги убиват. В своята среда, кафявата мечка е доминиращ хищник и единствено човека е заплаха за нея. Има големи рамена, със силни мускули, което я отличава от другите видове мечки. Силните раменни мускули обуславят силен удар на предните лапи и то такъв, че е способен да пречупи кост, което в добавка със силните, остри, дълги до 15 см, закривени нокти е причина за легендите на мечата сила и страшния мечи замах.
Менюто им е изключително разнообразно, в зависимост от обитаемия регион и наличието на храна. Естествено, че най – достижимата храна е най – предпочитана. Въпреки, че се считат за опасни хищници, кафявите мечки предпочитат вегетарианска храна, риба и малки животни, по – рядко преследват по – големи бозайници като елени. Предпочитаемо се хранят с плодове, семена, ядки, жълъди, шишарки, гъби, млади филизи, корени и други растителни части, мед. С дългите закривени нокти успешно разриват земята, за да достигнат до желаната храна. През есента се хранят усилено, за да се подготвят за дългия зимен сън, който продължава до пролетта.
Размножителния период от средата на май до юни. След оплождането яйцеклетката не се имплантира веднага, а едва по време на зимния сън. Това се нарича забавена имплантация. На пролет женската се появява извън бърлогата си с едно до четири мечета, най – често две. Мечетата се раждат голи, слепи и много малки в бърлогата, докато майката спи. Ако мечката не е натрупала достатъчно подкожна мазнина за зимата и е слаба е възможно яйцеклетката да не се имплантира в матката, а да се резорбира. Малките бозаят до пролетта когато напускат бърлогата и вече тежат от 6 – 9 кг и са достатъчно развити, за да могат да се хранят самостоятелно с твърда храна. Мечетата остават до майките си от 2 рядко до 4 години, през което време се учат да си намират храна и да се защитават. Често малките са прогонени или убивани от мъжкия , който е дошъл за чифтосване или е бил наблизо в тяхната територия. Продължителността на живота на тези мечки в природата е до 28 години. В плен са достигали 48 години.
Отношенията човек – мечка са хилядолетни. По принцип мечката не е голяма заплаха за човека, с изключение когато женската защитава малките мечета. Въпреки това мечките навлизат в селищата на хората в търсене на храна, нанасят вреди на културните посеви и на добитъка. Не са малки и случаите на нападения на хора от мечки по една или друга причина. Човека си остава най – сериозната заплаха за мечките. Вследствие на обезлесяването, замърсяването, лова и бракониерството, числеността на кафявата мечка е драстично намалена през последните няколко века. В момента се счита, че общо кафявите мечки наброяват около 200 000 индивида.Поради тази причина е приета забрана за лова на тези животни, с цел възстановяване на популациите им. В червената книга на IUCN видът е включен като слабо засегнат.

Подвидове кафява мечка
Редица са разногласията по отношение на класификацията на вида. Някои автори посочват около 90 подвида, докато съгласно ДНК анализ различията се свеждат до 5 клона. Скорошни ДНК изследвания показват, че Евразийската кафява мечка и Северно Американската генетично са хомогенни и тяхната филогеография не отговаря на традиционната таксономия. От 2005 са общоприети 16 подвида, дадени в таблицата по-долу. 

Subspecies Име

Снимка

Разпространение

Описание

Ursus arctos arctos –Eurasian brown bear
Евразийска кафява мечка

Ours des pyrenees aspe 2002.jpg

Европа, Кавказ, Сибир и Многолия

Предимно тъмно оцветена козина, рядко с по-светла, средна по размер, тъмни нокти, сибирската е по-голяма от тези живеещи в евразийската част, те се и ловуват по-малко. Среща се в Европа, предимно горски обитател

Ursus arctos alascensis– Alaska brown bear
Аляска кафява мечка

 

Аляска

 

Ursus arctos beringianus –Kamchatka brown bear (or Far Eastern brown bear)
Камчатска кафява мечка или Далекоизточна кафява мечка

Brown-bear-in-spring.jpg

Камчатски полуостров и остров Парамушир

Много голяма, тъмнооцветена, с тъмни нокти, счита се за предшественик на  of U. a. middendorffi.

Ursus arctos californicus – †California grizzly (изчезнала)
Калифорнийска гризли

Monarch the bear.jpg

Калифорния

Последно регистрирана такава мечка е отстрелян екзепляр в Калифорния 1922 г.

Ursus arctos collaris – East Siberian brown bear
Източносибирска кафява мечка

Ucollaris.jpg

Източен Сибир от река Енисей до Алтайските планини, също и в северна Монголия

Предимно тъмна форма, средна на ръст, между U. a. arctos и U. a. beringianus, с пропорционално по-голям

Ursus arctos crowtheri – †Atlas bear (изчезнала/
Атласка мечка

Atlasbear.jpg

Атласките планини и близките райони в Северна Африка, от Мароко до Либия

Последната видяна мечка се счита , че е убита от ловци през 1870 г.

Ursus arctos dalli

 

 

 

Ursus arctos gyas –Peninsular brown bear

Крайбрежна Аляска

 

 

Ursus arctos horribilis –Grizzly bear
Мечка гризли

Grizzly Bear Yellowstone.jpg

Западна Канада, Аляска, северозападни САЩ, исторически са съществували  и в прериите Грейт Плейнс 

Средно  до тъмно кафяво, с сиви връхчета на козината. Крайбрежните популации са по- едри - възрастен мъжки гризли тежи средно 364 кг, докато мечка ( женска) от Юкон може да тежи 80 кг. Крайбрежните мечки могат да  достигнат двойно теглото на планинските гризли. Високо адаптивни, могат да живеят в плaнинските иглолистни гори, умерени дъждовни гори, сухи тревисти поля и прерии

Ursus arctos isabellinus –Himalayan brown bear
Хималайска кафява мечка

Ursus arctos isabellinus (in Perm Zoo).jpg

Непал, Пакистан, Северна Индия

Има червеникаво кафява или пясъчна окраска, тази мечка е по- малка от много други кафяви мечки , които могат да се срещнат в Азиатския контитент.

Ursus arctos lasiotus – Ussuri brown bear (or Amur brown bear, black grizzly or horse bear)
Кафява мечка усури, Амурска кафява мечка, черна гризли или конска мечка

Ursus arctos lasiotus - Beijing Zoo 3.JPG

Русия – Южни Курилски острови, остров Сахалин, Приморски край, Усури / река Амур региона на юг от Становой хребетRussia: Китай – Хейлонджанг, Япония, Хокайдо

Тази мечка се счита за предшественик на  U. a. horribilis

Ursus arctos middendorffi –Kodiak bear
Мечка кодиак

Bear Square.JPG

Острови Кодиак, Афогнак, Шуяк в Аляска

Това е най – големия подвид кафява мечка

Ursus arctos nelsoni – †Mexican grizzly bear
Мексиканска гризли
изчезнала

Mexico grizzlies.png

Северно Мексико – Чихуахуа, Коахуила и Сонора, югозападни САЩ – южните части на Тексас, Аризона и Ню Мексико

Счита се за изчезнала, поради масовото отглеждане на добитък в ранчота в САЩ и Мексико. Понеже е доста адаптивен подвид при сухи условия, все още има надежда, че може да са оцелели индивиди, които да живеят или в иглолистнити гори на Мексико или в каньоните на пустинята Сонора

Ursus arctos pruinosus –Tibetan blue bear
Тибетска синя мечка

Tibetan Blue Bear - Ursus arctos pruinosus - Joseph Smit crop.jpg

Тибетското плато

Средна по размер с дълга пухкава козина, тъмна или по – светла, като преходните варианти са най-распространени Козината около врата е по – светла и формира яка. Черепа се отличава с относително плоски хоани, мъдреците са  набраздени, груби, големи зъби

Ursus arctos sitkensis

 

Остров Баранов

Счита се за най – близката до полярната мечка.

Ursus arctos stikeenensis

 

Британска Колумбия

 

Ursus arctos syriacus –Syrian brown bear
Сирийска кафява мечка

Ursus arctos syriacus.jpg

Кавказ, Сирия, Ирак, Турция / полуостров Мала Азия/, Иран, Афганистан, Пакистан, западни Хималаи, Памир- Алтай, планината Тиен Шан, преди и в Израел

Светло оцветена козина, светли нокти, средна на ръст.

Ursus arctos marsicanus –Marsican brown bear
Марсиканска кафява мечка

Orso marsicano.jpg

Марсика в централна Италия

Останали са около 30 – 40 такива индивида в района на Марсика.

Филогеография на кафявата мечка

Филогеографията е термин въведен през 1987 / Avise et al. ,1987/  и включва проследяването на географското разпространение на генеалогични линии, обикновенно на интреспецифично ниво , използвайки генетичен маркер, най – често последователности от митохондриална ДНК. Митохондриалната ДНК е особено подходяща за такива изследвания, поради относително високата степен на мутации и поради независимото предаване /нерекомбиниращо/ само по майчина линия. По тази причина маркери от мтДНК са широко използвани през последните години за изследване на разпространението на видовете по време на глациалните плейстоценски цикли. От друга страна кафявата мечка е чудесен модел за проследяване на разпространението на бозайниците по време след плейстоценските заледявания. По настоящем вида е широко разпространен в Холарктика и освен това има относително достатъчно намерени фосили отпреди 100  - 150 хил години, които могат да изяснят значително процесите на разпространение.Важен аспект на филогеографията е определянето на монофилетични групи индивиди, които имат общ предшественик помежду си, в сравнение с друга група индивиди – клонове. На основа на последователност от мт ДНК, кафявата мечка е разделяна на няколко генетично различни линии / клона/. Според едни от първите изследвания, съвременните  кафяви мечки се разделят на две основни линии – западен клон 1 и източен клон 3а. / Taberlet et Bouvet, 1994/. Западния клон 1 е разпространен в Европа от Испания на север до източна Скандинавия и на изток Италия и Балканския п-в, Източния клон 3а  - Русия, северна Скандинавия, източна Европа. Двете имат контактна зона в Скандинавия. Този досегашен модел се счита , че точно описва разпространението на мечките при затоплянето след последното заледяване от три рефугиума  - а именно Иберийски, Итало – Балкански и източен / неуточнен/ на север. Досегашния модел предполага, че първи са започнали това разпространение мечките от Иберия, докато тези от Балканите последни, поради по бавното освобождаване от ледниците на Алпите. По – нови изследвания, включващи още по – голяма извадка от проби и най – вече изолирани ДНК проби от фосили, детайлизира и уточнява процеса на постглациално разпространение. На основа на тези изследвания кафявите мечки се делят на 6 клона / номерирани от 1 до 6/ и две именувани по географския регион /Иран и Северна Африка/.

Фиг.1
а/ Филогеографско разпространение на кафявата мечка по клонове, съответно в сегашно време  - по-тъмно оцветената част и допълнително в историческо време  по – светло оцветената част.
б/ цветно представяне на хабитатите в Северното полукълбо по време на последния глациален максимум, съответно: вода; лед; тундра/ полярна пустиня; умерен/тропическа пустиня; гори; тревисти полета /прерии/
с/ Вероятни рефугиуми по време на последния глациален максимум и вероятни пост – глациални пътища на разпространение по време на последващото затопляне на климата. : IB - Иберия; IT  - Итало – Балкански полуострови; CM  - Карпатски планини; CA  - Кавказ; UR  - Урал; CS  - Централен Сибир; NAF   - Северна Африка; ME – Среден Изток; SA  - Южна Азия; JA  - Япония; BE  - Берингия; PC  - Тихоокеански крайбрежни острови; NA  - Северна Америка.

Три генетично различни клона са описани за Северна Америка – 2, 3 и 4. Клонове 2 и 3  се разделят на подклонове 2а, 2в, 3а и 3в. Клонове 2с и 3с са вече изчезнали. Подклоновете са разпространени географски съответно: 3а  - северозападна Аляска; 3в – източна Аляска и Канада. За разпространението на северноамериканските кафяви мечки изключително стратегическо значение има Беринговия проток, който сега отделя Северна Америка от Азия. По време на заледяванията обаче, този проток е представлявал връзка от лед, по която кафявите мечки са навлезли от Азия в Северна Америка и се разпространили там. Това е станало за първи път преди около 70 хил.г. Тази колонизация е съпътствана и с колонизиране и на Тихоокеанските крайбрежни острови. След навлизането си на континента, кафявите мечки се разпространяват на юг и постепенно дивергират генетично, давайки различните сегашни клонове. Втора колонизационна вълна се е осъществила след последния глациален максимум / преди 26-13 хил г/. По време на това заледяване Кордилерите и Лорентидите са били покрити с плътна ледникова покривка и мечките са се изтеглили на юг. Преди около 21 хил год. втора колонизация от мечки, включвайки такива от клон 3в навлизат от Евразия в  Берингия. Края на последния глациален максимум е бил преди около 13-9 хил год ,когато ледниците отстъпват постепенно и постепенно Беринговия проток се обособява отново, разделяйки континентите окончателно досега. Малко преди това да стане трета вълна колонизациа на мечки от клон 3а е вече била факт.
Друг интересен аспект на филогенетичното изследване за Северна Америка е положението на полярната мечка. Оказва се, че полярната и кафявата мечка имат парафилетични отношения. Клон 2а на кафявата мечка е изключително близък с клон 2в, който е на полярната мечка, спрямо другите клонове на кафявите мечки. Това показва непълно разделяне на клоновете, поради недостатъчно време за това /от еволюционна гледна точка е минало малко време от разделянето на двата вида мечки/, освен това други изследвания показват, че след разделянето на двата вида е имало хибридизация, която също се е отразила на генофонда. Подобни сложни взаимотношения бяха описани наскоро от учени, които откриват, че мечките от АВС (Admiralty, Baranof and Chichagof (ABC) Islands)  острови, които са на външен вид и като поведение кафяви мечки имат митохондриална ДНК, която съответства на тази при полярните мечки. Една от най – вероятните хипотези е, че след затоплянето и разтопяването на леда от последния глациален максимум, полярни мечки са останали изолирани на тези острови. Впоследствие до тези острови  преди около 150 хил год. досигт мъжки кафяви мечки, и след няколко поколения се получава сегашния генофонд на тази популация.
За Европа, клон 1 а е разпространен в южна Скандинавия и югозападна Европа – Испания и Франция; клон 1в на юг и изток в Европа -  Италия, Словения, Хърватия, Босна, Гърция, България, Румъния, Полша; клон 3а в североизток и изток на Европа – северна Скандинавия, Финландия, Русия , Естония, Словакия и Румъния. Контактна зона между 1 а и 3а има в Швеция, а между 1 в и 3а в Румъния.
Все още не са окончателни данните кога за първи път кафявата мечка се е появила в Европа. Има намерени фосили на смесен вида на кафява и пещерна мечка отпреди  около 900 хил год  - ранен плейстоцен. Най – вероятния предшественик на съвременната европейска кафява мечка датира от късен плейстоцен / 175-263 хил г/. По време на последния глациален максимум, когато Европа е била покрита с ледници, популациятана кафявите мечки се свива на юг и остава в рефугиуми , при подходящи по – меки условия. За клон 1а  - Иберийски полуостров, за клон 1 в – Италийски и Балкански полуострови, за клон 3а не е уточнено местоположението , но се предполага , че е бил в Кавказ и Карпатите. От тези рефугиуми при благоприятни вече условия, когато климата се затопля в началото на холоцена,  мечките реколонизират обратно Европа. Генетичното разнообразие е вече значително по-ниско, от гледна точка на ограниченото разпространение по време на заледяването, бързата реколонизация и последващо влияние на човека. Процесите на разпространение на кафявата мечка все още са в процес на изследвания, поради новите данни, които постъпват. Изясняват се следните вероятни събития: мечките са били малко по-разпространени на север по време на глациалния максимум или са имали още един рефугиум разположен в Централна Европа. При изследване на популациите в Скнадинавия като контактна зона се откриват и мечки от клон 1в, като предварително се е очаквали контактна зона между 1 а и 3а. Това води до извода ,че мечките от клон 1в, с рефугиум Итало – Балкански полуострови, са започнали по- ранна експанзия на север, отколкото предварително се е смятало.
Клон 3а е един от най  - широко разпространените клонове в цяла Холарктика от Евразия до Аляска, включително част от Япония. Най – вероятния предшественик на този клон е живял преди около 26 хил г. Клон 3в е разпространен в Япония и Аляска , Канада. Клон 4 – Япония, Канада, САЩ.
Клонове 5, 6 и Иранския са с неуточнена позиция. Клон 2в  е разпространен циркумполярно и е хаплотипа на полярната мечка.
За  клон 1а Иберийски и клон 1в Итало - Балкански е установен сигурен маркер за отличаване - единична мутация на място 16 762 в контролния регион на мтДНК. При клон 1а хаплотипове на това място има база А – аденин, а при хаплотип 1в база G – гуанин.

Природозащита на  кафявата  мечка в България

В България кафявата мечка се счита, че има две популации – Рило  - Родопска и Старопланинска. По последни данни популациите наброяват около 1000 мечки. В Екшън плана за кафявата мечка в Европа, публикуван през 2000 г за България се предписват редица препоръки за опазване, изследване и решаване на проблемните мечки. Една от препоръките е да се предвидят компенсации на пострадалите фермери и хора от населението в контактните зони, с цел да се намали основния проблем, взаимодействие човек – мечка. През 2008 в България се приема План за действие за опазване на кафявата мечка. Определят се работни групи по наблюдение и събиране на материали. Определят се работни региони. Видно е, че средства почти няма. Не се предвижда и решение на проблема  с отношението човек – мечка. През 2012 година е приета забрана за отстрела на кафявите мечки в България.

Насоки за опазване на вида кафява мечка в България

  • оценка на съществуващите Рило-Родопска и Старопланинска популации
  • преброяване, възраст, полово съотношение, малки, леговища, обитания
  • отчитане на миграциите им
  • неинвазивно събиране на материал за изолиране на ДНК от косми и екскременти.
  • ДНК изследвания в следните насоки
  • Типизиране на хаплотиповете – очакван хаплотип Итало-Балкански клон 1в, но е възможна миграция и установяване на източен хаплотип 3а, който може да е от интродукцията на Карпатски мечки и/или от миграция на запад на мечки от Евразия още от последния глациален максимум.
  • Оценка на генетичния полиморфизъм на съществуващите популации, което да бъде използвано за оценка на жизнеността на популацията – колкото е по-високо нивото на полиморфизъм, толкова по-жизнена е популацията, ниския генетичен полиморфизъм е показател за уязвимостта на популацията
  • ДНК секвениране  и депозиране на информацията в световната ГЕНБАНК
    • Развиване на гъвкава и бърза система от компенсации на пострадали от мечки фермери, хора от населението в контактните зони и/или други методи , с цел намаляване конфликта човек/мечка

Източници:

http://en.wikipedia.org/wiki/Brown_bear
http://animals.nationalgeographic.com/animals/mammals/brown-bear/#close-modal
http://www.bearsoftheworld.net/brown_bears.asp
http://worldwildlife.org/species/brown-bear
http://www.arkive.org/brown-bear/ursus-arctos/
http://a-z-animals.com/animals/brown-bear/

ГАЛЕРИЯ:

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

Нормалният сърдечен ритъм е около 40 удара в минута, при зимен сън ритъма пада до 8!
Ноктите на мечките се различават в зависимост от начина им на живот. Черните мечки, които често се катерят имат силни, извити нокти, а гризли, които често ровят земята имат дълги и прави нокти.
Един от най- любопитните факти около биологията на мечките е т. нар. закъсняла имплантация. След като мечката е оплодена зиготата започва развитие, като стига до етап бластоцист и влиза в състояние на латентност. Без да се имплантира бластоциста изчаква няколко месеца, през което време мечката трупа запаси и ако тя е в добро състояние с достатъчно маса, в добро здраве и не е под стрес следва имплантация и по- нантатъшно развитие. Иначе бластоциста се абсорбира в тялото на мечката. Закъснялата имплантация позволява на мечките да се адаптират по- добре към външните условия и раждането да се случи в най- благоприятния момент от годината.
Всъщност мечките са всеядни животни, като при повечето от тях месото е малък процент от менюто. Едиствения истински хищник сред мечките е полярната мечка. Нейния стомах може да побере до 68 кг месо!
Пандата може да изяде до 20 кг бамбук на ден.
Бърнестата мечка се храни най- вече с термити. При тези мечки липсват горните два резеца, което им позволява да изсмукват като с прахосмукачка насекомите от гнездата им.
Полярните мечки имат изключително обоняние- те могат да проследят миризма от 32 км и да надушат мъртав тюлен под 3 м дебел лед.
Бърнестата мечка е единствената, която е активна нощем.
Около 98% от популацията на гризли живее в Аляска.
Всички мечета се раждат без козина... с изключение на полярните и големите панди.

Литература:

  1. Action Plan for the conservation  of the Brown Bear (Ursus arctos) in Europe.  Jon E. Swenson, Norbert Gerstl,Bjørn Dahle, Andreas Zedrosser. Convention on the Conservation of European Wildlife and Natural Habitats (Bern Convention).Nature and environment, No. 114. © Council of Europe Publishing, 2000
  1. План за действие за кафявата мечка в България. Министерство на околната среда и водите. София 2008.
  1.  Петър Генов, Александър Дуцов*Диана Златанова, Даниело Пешев**ПРЕДВАРИТЕЛНО ПРОУЧВАНИЯ ЗАРАЗМНОЖАВАНЕТО НА МЕЧКАТА(URSUS ARCTOS L.) В РОДОПИТЕ. ГОДИШНИК НА ШУМЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”Т. ХVІІІ В 6 ПРИРОДНИ НАУКИ Факултет по природни науки. Том ХVІІІ В 6, 2008 г
  1. John Davison , Simon Y.W. Ho, Sarah C. Bray , Marju Korsten,  Egle Tammeleht,  Maris Hindrikson,Kjartan Østbye , Eivind Østbye , Stein-Erik Lauritzen , Jeremy Austin , Alan Cooper , Urmas Saarma.Late-Quaternary biogeographic scenarios for the brown bear (Ursus arctos) a wild mammal model species. Quaternary Science Reviews 30 (2011) 418-430
  1. Bray S.C.E. 2010. Mitochondrial DNA analysis of the evolution and genetic diversity of ancient and extinct bears. Thesis of PhD of University of Adelaide. 256p.
  1. A. COTOVELEA, N. ŞOFLETEA, G. IONESCU, O. IONESCU. GENETIC APPROACHES FOR ROMANIAN BROWN BEAR (Ursus arctos) CONSERVATION. Bulletin of the Transilvania University of Braşov.Series II: Forestry • Wood Industry • Agricultural Food Engineering • Vol. 6 (55) No.1 – 2013
  1. Ce´ line Bon, Nicolas Caudy, Maud de Dieuleveult, Philippe Fosse, Michel Philippe, Fre´de´ ric Maksudd,E´liane Beraud-Colomb, Eric Bouzaid, Rym Kefie, Christelle Laugier, Bernard Rousseau, Didier Casane, Johannes van der Plicht, and Jean-Marc Elalouf.Deciphering the complete mitochondrial genome and phylogeny of the extinct cave bear in the Paleolithic painted cave of Chauvet. PNAS _ November 11, 2008 _ vol. 105 _ no. 45 _ 17447–17452
  1. 7. James A. Cahill, Richard E. Green, Tara L. Fulton, Mathias Stiller, Flora Jay, Nikita Ovsyanikov,
  2. Rauf Salamzade, John St. John, Ian Stirling, Montgomery Slatkin, Beth Shapiro. Genomic Evidence for Island Population Conversion Resolves Conflicting Theories of Polar Bear Evolution. PLOS Genetics, March 2013 | Volume 9 | Issue 3 | e1003345
  1. 8. Marju Keis.2012. Brown bear /Ursus arctos/ phylogeography in northern Eurasia. Thesis of PHD. University of Tartu. Estonia. 65p.
  1. 9. Lisette P.Waits,* Jack Sullivan,† Stephen J. O’Brien,‡ and R. H.Ward. Rapid Radiation Events in the Family Ursidae Indicated by Likelihood Phylogenetic Estimation from  Multiple Fragments of mtDNA. Molecular Phylogenetics and Evolution Vol. 13, No. 1, October, pp. 82–92, 1999
  1. 10. Marie Page`s, Seґbastien Calvignac, Catherine Klein, Mathilde Paris,Sandrine Hughes, Catherine HaЁnni. Combined analysis of fourteen nuclear genes refines the Ursidae phylogeny. Molecular Phylogenetics and Evolution 47 (2008) 73–83

 

На живо гледаме Земята от Международната Космическа Станция!

Учени откриха 14 нови вида "танцуващи жаби"

$
0
0

Учени откриха 14 нови вида "танцуващи жаби"в джунглите на южна Индия

Група от карибу е яхнало парче лед

$
0
0

Една малка група от карибу е яхнало парче лед в река Юкон, Аляска. (3 май 2014 г.)
(AP Photo/Alaska Department of Homeland Security and Emergency Management, Claude Denver)

Италианския институт по технологии

$
0
0
"Завръщане в бъдещето"
 
Д-р Петър Кормушев показва на какво са способни най-съвременните роботи в Италианския институт по технологии.

Демонстрациите включват различни методи за самообучение, които позволяват на роботите сами да научат нови полезни задачи.

Д-р Петър Кормушев е носител на президентската награда "Джон Атанасов"за 2013 г.
 

Още за ръкописа на Войнич

$
0
0

Учен твърди, че ръкописът е частично разчетен, текстът не е измама

 

Voynich_Manuscript-e1392939031430.jpg (1017×852)Професор по лингвистика смята, че е разчел няколко думи от мистериозния „Ръкопис на войнич“ - 600 годишна творба, която изненадва учените през последните стотина години.

 

Стивън Бакс, който преподава в университета на Бедфордшайър е показал  научно съобщение и видео, в които описва теориите си за ръкописа и показва преводите на 10 думи, представляващо названията на различни растения, описани във ръкописа.

 

Професор Бакс обяснява, „Започнах да работя по идеята за превеждане на думи от текста след като се запознах с различни подходи, с които успешно са преведени египетските йероглифи и други мистериозни езици. Ръкописът има много илюстрации на звезди и растения. Успях да индентифицирам някои от тях с имената им като си служех със средновековни ръкописи по билколечение на арабски и други езици, след това започнах да разкодирам думите и получих вълнуващи резултати.”

 

В изследването си Бакс описва в детайли системата си и как е открил думи като „телец“, „хвойна“, „кориандър“, „кукуряк“, „метличина“ „черен кимион“. Бакс вярва, че откритията му премахват всякакво съмнение, че ръкописът е измама. Той допълва: „Съдържанието на ръкописа поне що се отнася до страниците със информация за растения, изглежда достоверно. Ако погледнем до по-ранни описания на типични характеристики на средновековни билки всяка от тях е описана и анализирана в този ръкопис. С други думи, изворът не е фалшив документ.“

 

Той също така предполага, че причината творба да е написана на език, не виждан досега е понеже е написан от малка група хора, чиято култура не е имала писменост. Създали са текста като са заемали някои европейски, близкоизточни елементи, за да запазят знанието си за природата. Той добавя, че „като се приеме, че 15 век е бил време на рязка политическа и социална промяна в Европа, Балканите и Близкия изток с Тимурската експанзия достигаща Турция и Черно море и падането на Константинопол през 1453, възможно е да се счита, че е имало културно изчезване на групата хора отговорни за създаването на ръкописа."

 

Ръкописът на Войнич е намерен за пръв път през 1912 г. от търговец на книги на име Вилфрид Войнич, като анализите му разкриват, че датите в него са от първата половина на 15 век, но досега учените не са могли да преведат нито една от думите във текста. Има няколко теории, една от тях е, че ръкописът е измама, създадена от Войнич или, че съдържа скрито знание.

_______________________

 

Тезата на проф. Бакс обаче изгледа малко прибързана. Няма никакви данни в Европа да е имало безписмена култура, която да е написала такъв текст, при това ползвайки близкоизточни и европейски езици и после да е изчезнала. Това е чисто предположение. Преводът на растенията би трябвало да се провери внимателно – откъде се прави изводът и кои са точно думите, които съответстват на наименованията на растенията? Ако са установени, то на кой език напомнят?

Досега всички опити за разшифроване на загадъчния текст са се проваляли. Опитни дешифровчици и лингвисти са установили само, че текстът съдържа белезите на почти всички езикови групи. Или на никоя. Което ще рече, че е твърде вероятно е или средновековен, или по-късен фалшификат.  Хартията му е идентифицирана приблизително от 1400 г., мастилото съответства на използваното тогава. Но кой и кога е написал текста? Загадката остава…

 

Велимир Макавеев

По материали от:

http://www.medievalists.net/2014/02/20/voynich-manuscript-partially-decoded-text-hoax-scholar-finds/

http://www.bbc.com/news/uk-england-beds-bucks-herts-26198471

Музиката и „бардската“ страна на нашите англо - саксонски предци

$
0
0

Музиката и „бардската“ страна на нашите англо - саксонски предци

От: Андрю Р. Гловър

Middle-English-Music-e1391631869676.jpg (858×536)Докато зората се показва и огрява още една студена декемврийска утрин, два дни преди голямото зимно слънцестоене и първият ден от общо 12-те дни на коледни празници, се замислям как нашите предци са се справяли с дългите ужасяващи нощи на тишина, бури и сняг във време когато светът е възприеман по начин, много различен от сегашния. Свят на северни богове, гиганти, джуджета, тролове, елфи и тъмни сили, дебнещи хората в свят, който те не могат да разберат и дори да се предпазят. Днес науката е обяснила много от мистериите на природата и света около нас, а също така и доста от космическите загадки, дала ни е възможностите да затръшнем вратата на свирепия свят отвън и да се чувстваме част от цивилизация, която не е само национална, но и глобална чрез медиите. Можем да затворим входната врата направена в Германия и да я заключим с ключ изработен в Китай, с желязо доставено от Индия и да гледаме телевизионни сериали, направени в Америка чрез телевизор измайсторен в Япония, докато ядем тайландска храна и гледаме как хора живеят и умират в Африка от глад или оръжия направени в Русия и доставката им, пренасочена от полетата на смъртта в Афганистан, където са подадени от търговци на оръжия от Франция за да се борят срещу армиите на Великобритания и Америка. Схващате идеята!

Помислете си за свят без незабавна комуникация, без електричество или течаща вода, помислете за свят от малки селца където храната ви се намира в близките ниви, а добитъкът за вечерята ви дели един дом с вас. Свят където, ако сте пътували до близкия неголям град ви считат за опитни пътешественици. Свят на суеверия и малки общности, място с прост, но суров начин на живот, където човек оцелява. Място където забавлението се създава от скопа* или от пътуващ разказвач и музикант. Върнете се 1300 години назад и се опитайте да разсъждавате като предците ни, които са говорели това, което ще бъде основата на нашия език, успявали са да се забавляват в свят, където никой не е излизал от познатата му местност на повече от няколко километра. Само хускарлите** и тановете*** са познавали земите извън обкръжаващите ги и това е поради нужда от данъци и хора за войската. Представата ни за някогашния човек е тази на силен, космат и войнствен войн. Тъпчещ се с месо и пиян до припадък, слушащ скопите да разказват приказки за славни битки и воини които по някога не са се завръщали. До някаква степен това е истина, войните са правели всички тези неща, че дори повече, но не през цялото време. Също така са били грижовни, лоялни, религиозни, умели занаятчии които са обичали да търгуват и да се наслаждават на изящните изкуства. Англосаксонското общество от късния 5-ти век, което е било доминиращото в Британия е било с различно социално устройство от днешното и всяко племе си е имало социални пластове които са си имали йерархии. Селяните най-отдолу, краля и местните ърлове**** отгоре като под тях са били Хускарлите (войни), следвани от свободните хора и фермерите в различните региони. Те от своя страна пък са имали роби (пленници от битките) които са помагали в обработването на земята, но всеки мъж е бил свободен до някаква степен и е дължал вярност на местния благородник. Фермерът обработва земята си и плаща данък на местния лорд, ърл или тан.  Били са свободомислещи и са били привиквани няколко седмици в годината да се бият като част от войската на местния господар, когато се е налагало. Та къде в целия този свят се вмества скопът/бардът, който е играл ролята не само на разказвач и създател на песни, но и на историк на общество във време когато грамотността сред простолюдието е била минимална? Не са били виждани както в днешното общество като парии, негодници, особняци или използвачи. Те са били важна част от обществото като разказвачи, комици, певци, текстописци, пазители на историята на обществото, законите и фолклора. Някои са били възприемани и като вещери и вещици, които чрез занаята си са били във връзка с отвъдното, света на духовете и тъмните сили. Англосаксонското виждане за вещерството е много различно от това на Нормандско - френската църква. Те (вещерите бел. прев), заедно със скитащите хора на изкуствата са част от света на Англосаксонците преди и след християнството.

Тяхната роля може да бъде разгледана не само като на артисти, но и като на хора свързващи света на хората със духовния чрез музиката и умението да се разказват епични приказки и поеми, разбира се докато християнството не ги е забранило като еретически.

Музиката е била виждана от нашите Англосаксонски предци като нещо от друг свят и може да бъде сама по себе си магия. В онази ера преди Норманското завоевание магията не е била нещо което е изглеждало лошо, а нещо което може да бъде добро и зло заради света, който я заобикаля.

Англосаксонците са били много повече в хармония с природата отколкото ние някога сме били, затворени в тухлените си черупки и метални превозни средства. Техния свят е бил пълен със природна магия, красива, грозна, спокойна, унищожителна. Музиката е имала силата да променя умствените състояния, да извиква различни настроения или да успокоява или окуражава хората във важни моменти. Светът на звуците е бил магично място, като дим -  нещо материално, но в същото време недостъпно във физическото си състояние и както Шекспир пише в „Укротяване на опърничавата” много векове по-късно:

„Не се плашете; островът е пълен със звуци и песни и сладки благовония които носят радост, а не вредят. Понякога хиляди инструменти свирят в моите уши, а понякога гласове ме приспиват когато от сън неспокоен съм станал.”

_______

*Средновековен музикант в Скандинавия и Западна Европа - бел. прев

**хускарл (старонорвежск.: huskarl; англ. housecarl) — член на воинската каста на германските народи, или на кралската гвардия в англосаксонска Британия от XI век.

***тан – нисш или среден британски ранносредновековен местен земевладелец и военначалник

**** ърл (ярл, съкратено от по-ранното алдерман) ранносредновековен британски висш кралски приближен или управител на провинция

 

Превод: Велимир Макавеев

 

http://www.medievalists.net

 

Филогеография – ретроспекция и перспектива

$
0
0

Филогеография – ретроспекция и перспектива

   Филогеографията е нова дисциплина, обединяваща няколко дисциплини като генетика, молекулярна билогия, еволюционна биология, зоология, биогеграфия, ботаника и др. В България липсва литература по въпроса, затова в списание „Българска Наука“ще публикуваме в няколко поредни броя информация за тази дисциплина. Стартираме с една преводна стария на човека дал името на тази дисциплина - Джон Авайз.

 Джон Чарлз Авайз, роден през 1948 година е амеркански еволюционен генетик, еколог, консервационист и природен историк. Професор по Екология и еволюционна биология в Калифорнийския университет в Ървин. Той пръв дава името на новата дисциплина филогеография през 1987 година, като първите изследвания които прави в неговата лаборатория са посветени на генетичното родство и размножителното поведение при рибите и други животни.

 Д-р. Чавдар Черников

  /John C. Avise*.Phylogeography: retrospect and prospect. Journal of Biogeography (J. Biogeogr.) (2009) 36, 3–15/

 Превел : Димитра Лефтерова

 

Въведение

 Филогеографията е относително нова дисциплина, която се занимава с пространствения аранжимент на генетичните линии, по – специално между близкородствени видове. Името филогеография е дадено през 1987 (Avise et al., 1987). Приблизително десетилетие по – рано учените използват митохондриална ДНК за да изяснят как  близкородствени видове са генеалогично свързани с вероятен общ предшественик/ митохондриалния геном е много подходящ за тази цел/. При генетични изследвания на различни видове са разкрити точни начини на пространствена подредба на  мт ДНК генетични линии. Така да се каже, генеалогия се свързва с географията. След 1987 г., филогеографията става удобен способ за решаване на генеалогични въпроси на пространствените и времевите параметри на  микроеволюцията. Във физиката Теорията на относителността на Алберт Анщайн ни дава концепцията, че времето и пространството са взаимосвързани и изкривяванията на времево – пространствения континуум могат  предсказуемо да повлияват пътя на свободните частици. При филогеографията, няма подходящи математични закони, определящи точно начина на пространствената конфигурация на генетичните линии/ еволюционните процеси са твърде вариабилни и индивидуално различни за това/. Въпреки това за немалко видове сравнително филогеографски изследвания разкриват демографската и историческата природа на вътревидовата еволюция. Започвам този преглед с някой вече стандартни описания за изследвания на цитоплазмения геном и генногенеалогичната теория (Hudson, 1990), които най – често се използват при филогенетичните изследвания. След това ще илюстрирам, чрез някои практически примери ключови открития и новопоявили се принципи на филогеографията, преди да завърша с някои мисли за бъдещите насоки на тази процъфтяваща дисциплина. Тази статия предлага въвеждащи основи в областа, за повече и по – подробни обяснения и по  - обширни цитати може да разгледате първата филогеографска литература Avise (2000).

 

Молекули и анализи

Митохондриалната ДНК еволюира бързо при животните

 Митихондриалната ДНК ни връща обратно към протобактерия, която се е сляла ендосимбиотично с пре - еукариотна клетка рано в историята на живота на земята. По време на еволюцията, този цитоплазмен геном е загубил голяма част от своята  ДНК и сега типично е представен в животинската клетка само с 37 гени всички свързани в една циклична молекула с приблизителна дължина от 17 000 нуклеотидни двойки. Два от тези гени кодират рибозомни РНК-и, 22 специфично различни транспортни РНК молекули и 13 кодират белтъчни субеденици които се колаборират с нуклеарно кодирани белтъци в биохимичните пътища на електронния транспорт и окислителното фосфорилиране, което помага за генериране на клетъчната енергия. Молекулата на мтДНК също така включва и контролен регион (CR) където се инциира репликацията на мт ДНК. Репликацията на мт ДНК е асинхронна с клетъчното делене и често в цитоплазмата на всяка соматична или клетки от гаметогенезата може да има стотици или хиляди копия.

Митохондриалния геном на животните е много компактен, не е обременен с интрони или дълги интрагенни участъци на некодиращи последователности, характерни за нуклеарния геном. Тези генетични облекчения трябва да са силно селектирани при конкурентните цитоплазмени условия, когато по – малките мт ДНК молекули вероятно се реплицират по – бързо, отколкото по – големите и следователно притежават значително предимство при предаването в поколенията.

 Предвид важната функционална роля на мт ДНК в животинската клетка и генералната структурна икономика на клетката, преди 1980 г. е имало спекулации с това, че този геном би трябвало да еволюира бавно в нуклеотидната си последователност. Изненадващо, това не  се доказва на практика: както първо показват Wes Brown et al. (1979), животинската мт ДНК акумулира нуклеотидни субституции неколкократно по – бързо отколкото едноверижна нуклеарна ДНК. Няколко фактора вероятно водят до бързата еволюция на мтДНК: относително недостатъчни механизми за поправка на ДНК в митохондриите;  оксигенните условия в митохондриите обусловени от наличието на среда богата на кислород; липсата на функционални ограничения поради факта, че мтДНК кодира само няколко типа белтъци и не продуцира протеини директно свързани с нейната репликация, транскрипция и транслация; факта, че мтДНК е „гола” не е свързана с хистонови белтъци, които сами по себе си са консервативни и могат да ограничават еволюционното ниво на нуклеарната ДНК. Бързата еволюция на мтДНК е също така отразена в сегашно време сред много от животинските видове, с висока вариабилност на нуклеотидната последователност,  основа на филогеографските анализи.

  

Популациите на мтДНК молекули присъстват в соматичните и пре - полови клетки

 Големи популации на мтДНК молекули /често хиляди и повече/ типично присъстват във всяка клетка, така потенциално усложняват генетичните анализи, нещо което не съществува за нуклеарните гени. /Всеки автозомен ген, присъства само в две копия на всяка диплоидна клетка и в едно копие на всяка полова/хаплоидна//. Въпреки това на практика повечето от индивидите са хомоплазмени по мтДНК, което означава че техните мтДНК молекули са принципно идентични по нуклеотидна последователност. Хетероплазмени животни /тези които показват вътреиндивидуално различие на мтДНК/ са регистрирани рядко, и в тези случаи молекулите се различават по една или няколко нововъзникнали мутации.

 Защо хомоплазмията предоминира е неясно, но е по – вероятна възможността мтДНК молекули при пре - половите клетки да преминават през относително популационно стеснение, такова че големия брой на молекули при всяка зигота да са получени от по – малко молекули в пре – мейотичните пре - полови клетки. Така всяка генетична транзиция от  хетероплазмия в хомоплазмия или от хомоплазмия в хетероплазмия може да се получи от генетичен дрифт в относително малко на брой генерации животни/ както и се оказва експериментално/. Друга теоретична възможност е тази, естествения отбор да е в полза на хомоплазмията, или механизма на генната конверсия периодично да хомогенизира мтДНК последователности в клетъчните линии. Независимо от тези случаи, хомоплазмията е важна за филогенетичните изследвания, понеже всяко индивидуално животно носи един, специфичен митохондриален генотип.

 

Майчиното унаследяване характеризира животинската мтДНК

 Друга отличителна характеристика на мтДНК е майчиното предаване на молекулата, тъй като цитоплазмата на зиготата основно произлиза от яйцеклетката. Всяко поколение получава мтДНК първоначално, освен ако не е изключение, от майка си, а не от бащата.

Женското предаване на мтДНК е подобно на мъжкото предаване на фамилните имена. В много човешки съобщества сина и дъщерята наследяват името на баща си, което само сина предава на поколенията. По същия начин синовете и дъщерите наследяват мтДНК от майките си, но само дъщерите ги предават на поколенията. Има няколко ключови различия: предаването на фамилните имена е условност приета от социума неотдавна /за пръв път се използва в Китай по време на Хан династията, приблизително в началото на новата ера/, докато предаването на мтДНК се случва от хиляди и милиони години; фамилните имена са характерни за хората, докато мтДНК „фамилни имена” присъстват природно при всички животински видове; освен това фамилните имена са съставени от няколко букви, докато мтДНК „фамилни имена” са съставени приблизително 17 000 нуклеотидни двойки /въпреки, че само част от тях се взема при типичните молекулярни изследвания/. Друга отличителна черта е, че всяко човешко фамилно име може да има няколко независими предшественици и така е полифилетично. Това се получава понеже източника на много фамилии е някаква професия /като Бейкър /пекар/ или Смит /ковач//, или видна историческа фигура / като Уилямс напр/, или превръщането на по – ранна система на патримония при която към името на даден човек се добява суфикс / Джонсон или Джаксон напр/. Обратно,  всеки отделен мтДНК генотип принципно, с голяма сигурност  е монофилетичен.

Понеже мтДНК се предава по единия родител, рядко, ако въобще някога рекомбинират. МтДНК се унаследява хаплоидно и безполово. Понеже при мтДНК няма пренареждането, което се случва по време на мейозата и сингамията, която се получава при сливането на половите клетки и засяга нуклеарната ДНК, мутациите които нармално определят генетичните вариации на мтДНК често се наблюдават в животинските популации. мтДНК генотипове се определят като хаплотипове, които варират помежду си с частични мутации натрупани и предадени от женския предшественик. Понеже мтДНК бързо еволюира, много и различни хаплотипове съществуват сред видовете.

Учените могат да използват тези хаплотипови последователности, за да определят майчината история на индивидите и популациите.

 

Генома на клетъчните органели има различни еволюционни правила при растенията.

 Растенията имат два вида цитоплазмен геном – митохондриална ДНК /в митохондриите/ и хлоропастидна ДНК /в хлоропластите/ . Хлоропластите подобна на митохондриите също имат ендосимбионтен произход и също хлоропластидния геном е загубил част от гените си по време на еволюцията. Днес тези растителни органелни геноми са  подобни на животинската мтДНК по своята структура /затворена циклична молекула/, начин на репликация /многобройни копия в клетката/, и не – Менделово унаследяване.  Но също така те се различават от животинската мтДНКи  помежду си по няколко важни молекулярни и еволюционни характеристики, както за пръв път е описал Palmer (1990).

Растителната мтДНК е много вариабилна по размер, варирайки от 20килобази до 2500 килобази при различните видове. Наследява се по майчин път, но не винаги така. Изненадващо растителната мтДНК еволюира бързо по отношение на генната подредба /генното реаранжиране е често срещано/, но по – бавно спрямо първичната нуклеотидна подредба. Така,  еволюционната динамика на растителната  и животниската мтДНК се различават диаметрално. Ниското ниво на еволюционна динамика на последователността на  растителната мтДНК /около 100 по – бавна, отколкото на животинската/ плюс други технически усложнения означават, че тази мтДНК е слабо подходяща за филогеографски изследвания между видовете.

Растителната хлоропластна ДНК има други еволюционни правила. Тя слабо варира по размер между видовете /от 120 кб до 217 кб при фотосинтезиращите сухоземни растения/, като промяната на размера се дължи на удължаване на региона на дълга последователност от повтори. Молекулата има около 120 гени, които кодират рибозомни и транспортни РНК – и плюс някой полипептиди участващи в белтъчния синтез и фотосинтезата. Хлр(Хлоропластите)ДНК се предава по майчин път при повечето видове, от двамата родители при някой видове и по бащин път при други видове /повечето голосеменни/. Молекулата еволюира бавно, главно с генен реаранжимент, но също и с промяна на нуклеотидната последователност / около 3 – 4 пъти по – бързо отколкото растителната мтДНК, но много по – бавно от животинската/. Поради тези причини хлрДНК е доказано удобна за използване при оценка на филогенетични отношения при немалко таксони растения. С усърдно секвениране, достатъчно генетични вариации могат да бъдат разкрити, за филогеографски оценки между отделни видове.

Растителната хлрДНК принципно има много копия в клетъчната цитоплазма. Въпреки това повечето индивиди показват една хлрДНК хаплотипна последователност /и така са хомоплазмени/, а различните индивиди, между видовете  често показват сериозни различия в последователността на хлрДНК. Така растителната хлр ДНК значително прилича на животинската мтДНК и учените могат по същия начин да  използват нейния хаплоидна , нерекомбинираща природа, за да оценят генеалогичната история на растителните популации. Това проследяване може да бъде по майчина линия, по бащина линия или неспицифично и на двамата родители, в зависимост от начина на генетично предаване на хлр ДНК при отделните видове.

 

Нуклеарните локуси също имат генеалогична история

 По принцип едно копие нуклеарни гени (scn) може също да осигури огромна последователност като основа за филогеографски изследвания на вътревидово ниво, но има три технически и биологически ограничения, които спират развитието на тези изследвания: относително ниското ниво на еволюция на последователностите  на много от нуклеарните локуси; трудността да се изолират нуклеарни хаплотипове, от диплоиден организъм; феномена на вътрегенна рекомбинация.

Първото усложнение може да се превъзмогне с идентифициране на мониторингови scn последователности които еволюират много по – бързо спрямо останалите. Например интронните последователности на протеин кодиращите гени често еволюират по – бързо отколкото прилежащите им екзони. Втората пречка може да бъде преодоляна с използването на природната или изкуствена система на хаплотипната изолация. Например, гени на Х или Y- хромозомите на бозайниците /или Z  и W – хромозоми на птиците/ са хаплоидни /хемизиготни в случая/ при всеки представител на хетерогаметен пол, както са всички scn локуси на мъжките от видове като пчелите или мравките с хаплодиплоидно полово определяне.. Когато гените в хаплоидно състояние не са осигурени природно /както са в случая на диплоидните организми/, е възможно да се пречисти нуклеарен хаплотип от всеки вид използвайки молекулярни методи /такива като изкуственото клониране в биологични вектори/. Независимо от използваните методи за генеалогични цели е важно да се изследват хаплотиповете индивидуално, защото иначе фазите на дадените хаплотипове /cis vs. Trans/ могат да останат неопределени при диплоидния индивид, което ще докаже хетерозиготността по много нуклеотидни позиции по продължение на гена.

Третата пречка заслужава уточнение защото недвусмислено е най –серозната. Във всяка популация на полово размножаващи се организми, мейозата и сливането на гаметите продължително пренарежда несвързани гени в нови мултилокусови комбинации. Тези рекомбинационни процеси могат да се случат и в рамките на даден локус, мокар че успешния мейотичен кросинговър  се извършва между различни алели. Всеки рекомбиниран алел който се получава е като част на ДНК, омесена като амалгама, частите на която може да са имали напълно различно еволюционно минало. Така, вътрегенните /или вътреалелни/ рекомбинации се усложняват или представят неточно, което иначе казано е почистващ генеалогичен подпис от нуклеарния геном. Това контрастира с историческата чистота, характеризираща „ благословенно безбрачния” хаплотип на нерекомбиниращите цитоплазмени геноми (Dawkins, 1995). Въпреки това scn нуклеарни ДНК хаплотипове са използвани успешно при различни филогеографски изследвания (Hare, 2001), с едни от най – информативните резултати дошли от интрон последователности на протеин кодиращи гени. Понататък, дори и когато  техническите и биологичните трудности на получаване на ясни генеалогични данни от scn нуклеарни ДНК последователности се окажат доказано непреодолими, не толкова директна информация за популационната история може все още да се добие от конвенционалните популационни генетични анализи, които се фокусират върху наблюдаването на честотата на филогенетични неподредени алели. Изследванията на алозими и микросателити, например, се използва рутинно за измерване на популационна алелна честота, което от своя страна може да бъде използвано при пространствено генетичните анализи на близкородствени популации. По специално когато такива данни са акумулирани на многобройни несвързани локуси, историческата информация често се случва да бъде сравнена с по – ясни генеалогични методи, които обикновенно се прилагат за цитоплазмените геноми.

 

Генеалогични концепции

 Всички членове на популацията са свързани генеалогично

 Въпреки многото различни генетични линии /аналогични на фамилните имена/, които  могат да присъстват в популацията, те всички носят част от един общ предшественик , съществувал в някаква историческа точка. За да хванем тази концепция, разглеждаме първо майчината история на съществуващи индивиди при който е да е вид. Ако истинското популационно родословие е известно, всеки генеалог ще може да проследи майчините линии обратно във времето, и евентуално ще достигне до пра- пра – пра – пра – пра... пра бабата, няколко генерации назад, които са общи за всички сега съществуващи индивиди.Така всички сега съществуващи индивиди ще водят обратно в родословието до един общ предшественик по майчина линия. След това разглеждаме историята на съществуващата популация по бащина линия. Проследявайки обратно във времето по бащина линия и  евентуално общия пра – пра – пра – пра...пра дядо ще бъде най – вероятно достигнат по подобен генеалогичен принцип. Важна особеност на майчината и бащина генеалогия, че те са като разклонено родословно дърво,/ не са мрежести/,въпреки че то е вградено в цялостното организмово родословие, което има твърде много разклонения вследствие от взаимното кръстосване. Всяка такава разклонена диаграма / събрани пътища, които са строго майчини или бащини/ , може да се счита като генно дърво или генетична генеалогия на организмовото родословие.

Трябва да се прави разлика между идеализираните генни генеалогии от една страна и не идеалните практически получени генни дървета от друга. Типична майчина генеалогия, например, е зададената по дефиниция действителна история на генетично предаване от майка на майка по генерациите, и типично бащино дърво е действителната история на генетично предаване от баща на баща на баща. Такива генеалогични истории не са познати директно от видовете в природата, но техните основни функции могат да бъдат оценени от подходяща ДНКпоследователност, сравнена между живи организми. Цитоплазмените геноми в частност могат да осигурят информация за майчината история, а Y хромозомата при бозайниците може да осигури информация за бащината история.

 

Клоните на генното дърво растат при всяка популация или видове

 На пръв поглед може да изглежда така, че сумата от бащината и майчина история изчерпва всяка картина на генетично родословие. На това е далеч от истината на всяка популация на полово размножаващи се организми, защото повечето от нуклеарните гени са предадени и от двата пола. Представете си например факта ,че един индивид от неблизкородствено родословие има осем пра – пра родители и от всеки наследява приблзително 1/8  от неговата автозомална ДНК,  така само два от тези пра – пра родители / 25%/ ще бъдат индивидуални майчини и бащини прародители.

Принципно всяко организмово родословие може да бъде декомпозирано на многобройни генни генеалогии / фиг.1/  които са аналогни на майчиното и бащино гореописано родословно дърво, но което ще включва предаването по бащин /М/ и майчин /F/ предшественик /както е за всеки нуклеарен автозомален локус/. Например един хипотетичен път може да включва редуващи се полове /  F, M,F,M,F,M,F,M…/

от предходните поколения, а друг може да бъде M, M, F, F, M, M, F, F. При всяко родословие което е G генерации дълго, теоретичния брой на отделни „ генни дървета” от този вид /както е определено от полово – специфични генеалогии/ е просто 2G. В реалния свят няма автозомен ген, който да е предаден само по майчина линия или само по бащина линия, вместо това и двата пола са включени /макар и не точно определен полово специфичен начин по няколко поколения/ .  При всяко събитие, на всяко поколение, броя на предаваните пътища възможни за алелите на отделен автозомален ген е увеличен четирикратно (M fi F, F fi M, M fi M и F fi F) спрямо мтДНК(F fi F само) или Y хромозомата(M fi M само). Това също предполага че времето на предаване по генерациите на автозомален ген е очаквано четирикратно по – назад в историята ,  всички други условия са еднакви, от тези на мтДНК и на Y хромозомата. Тази базова читрикратна разлика също може да също да се види като произтичаща от двукратния ефект получен от диплоидноста на автозомалните гени / за разлика от хаплоидната мтДНК/ съчетан с друг двукратен ефект, резултат от предаването от двата пола /за разлика от предаването по единия пол на мтДНК и Y – хромозомата/. По – общо казано ,  многочислени отделни нуклеарни генни генеалогии съществуват в родословието на всяка полово размножаваща се популация. С други думи несвързани сегменти на ДНК имат квази -  независимо историческо предаване,  така както техните  генеалогични структури се унаследяват различно, най – малко до известно родословие, от локус на локус.

 

 Фиг.1 Хипотетично генно дърво или хаплотипно дърво /по  - платните линии/ на 20 поколения организмово родословие. Квадратите са мъжките, кръгчетата – женските, а линиите свързват  родителите с техните деца. Концепцията на генните дървета и генеалогичните процеси са основни за появата на филогеографията като отделна дисциплина на биогеографията.

 

Генеалогията и историческата демография са преплетени.

 Родословното сортиране съпътства организмовата репродукция и прави този вид генни генеалогии,обсъждани по – горе. По отношение на майчината генеалогия, например, родословното сортиране няма да може да се осъществи само ако всяка женска във всяка генерация се унаследи само от  една дъщеря, при този случай няма да има йерахични майчини разклонения и предаване на наследствеността. Но в една реална популация, различни женски водят неравномерно до общия обем наследници, така че всяко майчино родословно дърво неизбежно се разклонява на няколко клони, наследниците се размножават или умират. Различните начини на размножаване поддържат неизбежния процес на предаване на поколенията.

За да илюстрираме това, да си представим че една женска роди дъщеря, съгласно статистически приетото разпределение на Поасон се означава /с отклоненията/ равно на  1.0. Поасон допуска че успешните дъщери, наследили майка си е независимо и случайно събитие. Съгласно този модел, очакванията майката да няма дъщери наследници в следващото поколение / или иначе казано очакването на майка без дъщери / е e=0.368 / където e е база на естествения логаритъм/ и нейната възможност за  1, 2, 3, 4 и 5 и повече дъщери е съответно 0.368, 0.184, 0.061, 0.015 и  0.004. Тези значения се добавят към едно поколение, но изчисленията / които са по – сложни/ се отнасят за много поколения. Те показват, например, че около 98% от всички основаващи майчини линии/матрилинии/ е вероятно да изчезнат след 100 поколения, дори и когато размера на популацията остава стабилен, а останалите 2% от матрилиниите оцеляват и продължават да се разможават.

Голям извод от такава статистическа теория е този, че исторически демографски фактори /такива като броя и вариациите на потомството на едно семейство/ може да се отрази на генната генеалогия по статистически придвидим начин. Например, точките на общите предшественици в генната генеалогия са по – стари в популациите с голям ефективен размер, при условие че всички други условия са равни. Така, практическите данни за дълбочината и разклоненията в структурата на генното дърво /като данни от мтДНК/ могат да се тълкуват съгласно генногенеалогичната теория , за да се изясни демографската история на популацията. Някой от прозренията на тази теория може да изглеждат нелогични. Например произхода от един предшественик в майчината генеалогия не предполага, че само една женска е живяла в това поколение, а просто показва че другите женски в това предшестващо поколение не са оцеляли до днешен ден с женски наследници. Друга важна точка е тази, че наследствието при майчината генеалогия не предполага, че другите женски в популацията са се провалили в предаването на генетичен материал на поколенията. Нуклеарните гени, от много от тези други индивиди могат добре да се представят в наследниците от алелите, които се предават не по майчин път в родословието. Аналогични твърдения и концепции могат да се направят и за бащините и всички други генеалогични пътища в рамките на разширяващото се животинско родословие.

 

Пространствено структурираните популации са генеалогично свързани

 Филогеографските изследвания нормално се отнасят за многобройни популации разпространени по земята. Поведенчески и физически пречки на разпространение често са присъствали или присъстват в тези популации. Специално при тези видове с ограничена подвижност /възможност за придвижване/, популациите могат да бъдат частично изолирани една от друга на разтояние. Физическите филтри или бариери /такива като реки за сухеземните видове, или планини за равнинните видове/ често усилват ефекта на ограничената подвижност в развитието на популационната структура. Някой такива филтри могат да бъда полупропускливи и да позволяват случаен обмен на генетични линии, но други могат да блокират генния обмен въобще за дълъг период от еволюционно време. В последния случай, точката на общия предшественик за всяка генна генеалогия ще бъде не по - малко стара от появата на тази бариера. Целите на филогеографските оценки е да се използва генното дърво, за да се покажат историческите и съвременни сили, които образуват сегашната генеалогична архиктектура на популациите и близкородствените видове.

За всеки вид който генетично се разделя от някаква преграда на разпространението му, генеалогичния начин зависи от продължителността на действие на тази бариера, както и от историческата демография на разделените популации. Да разгледаме например , случайно чифтосващи се видове от предшествена популация, които се разделят на две отделни популации (A и B) от някакво изолиращо събитие. Първоначално е най – вероятно популациа А и В да са полифилетични спрямо майчиния произход /или мтДНК отношения/, което означава, че някой индивиди от А са генеалогично по - близко до някой индивиди от В, отколкото с други индивиди от А /или обратно/. След няколко поколения, при сортирането на отделните линии, в крайна сметка може да се получи така, че популация А да стане парафилетична спрямо В /или обратно/, което означава, че някой индивиди от А ще са генеалогично по – близко до някой индивиди от В, спрямо други индивиди от А, но  всички индивиди от В са станали монофилетична единица по време на комбинирана генеалогия на популациите А и В. След още няколко поколения, А и В евентуално могат да станат реципрочно монофилетични по отношение на майчиния предшественик, което означава всички индивиди от съответната популация са едни на друг близки и  генеалогично родствени по този специфичен компонент от родословието. Тази генеалогична транзиция от полифилия през парафилия до реципрочна монофилия в генното дърво е очаквана от генногенеалогичната теория, всеки път когато  смесени предшествени популации се разделят на изолирани еденици /фазата на полифилия може да се пропусне, ако предшествената популация вече е била разделена преди това от някаква бариера/.  Времева продължителност на транцизионните генеалогични етапи също зависят от големината на дъщерната популация, защото целия генеалогичен процес се повлиява от сортировката на линиите или реорганизацията на линиите произтича от диференциалната репродукция. Важна концепция е тази, че даден генеалогичен начин сам по себе си може да бъде еволюционно динамичен /по – скоро от статичен/ последван от събитие на разделяне на популацията.

 

Генеалогичнитесъответствия  са доказателство за дълбочината на филогеографската структура

 Предвид очакваната хетерогенност но генеалогичните пътища между видовете и многообразието на поведенчески, екологични и еволюционни сили които оформят генното дърво, как може филогеографските истории на популациите да бъдат реконструирани посредством молекулярни данни с голяма достоверност? Специфично, как може исторически дълбоки /древни/  популационно генетични подразделения да бъдат емпирично отличени от тези които са еволюционно плитки /скорошни/? Отговорите на тези въпроси се намират в принципите на генеалогичното съответствие (Avise & Ball, 1990).

По принцип, най – малко четири различни аспекта на генеалогичното съответствие или съгласуването сред белезите може да се определят.

 Аспект I съответствие е в генния локус: ако много нуклеотидни субституции на последователността на ДНК твърдо отличават един хаплотип от друг, дълбоко /противоположен на плитък/ историческо разделяне може  сигурно да се добави в разклоненията на генното дърво при изследванията. Това е истина понеже акумулирането на нови мутации е бавен процес, затова значително време трябва да е минало преди даден нерекомбиниращ ДНК хаплотип да покаже големи разлики в последователностите. Ако генеалогичното разделяне е документирано само за едно генно дърво, разделянето в това отделно дърво е можело да стане и по други причини /такива като балансиращия отбор, който може да е в полза на продължително възпиране на крайно отличаващи се алели на даден локус/.

Аспект II съответствие е в мулти - локусов план: ако дълбоко разцепване на много генни дървета твърдо отличава същия набор от популации, еволюционните сили отговорни за това, трябва да са имали значително геномно влияние. Най – походящия кандидат за такъв широкобхватен ефект на локуси е продължителното спиране на генния поток, такъв който възниква от продължителни физически, поведенчески пречки на разпространение. Така всяко емпирично документиране на съответствие в Аспект II, твърдо предполага дългосрочно историческо разделяне на популационно ниво.

Аспект III съответствие е в мулти видов план: ако пространствено последователно генеалогично разцепване се показва сред няколко близко разпространени видове, отговорните за това еволюционни сили трябва да са били със широко разпространен ефект на ниво биотична система или екосистема. Накрая, аспект IV съответствие се отнася за всяко м съответствие между няколко линии на емпирични доказателства. Например, ако генното дърво се резцепва при отделни видове и географски е следвано от продължителни препятствия в разпространението , които се знаят или се предполагат от независимо доказателство / морфология, подвидова таксономия или физическа геология/ дълбоко филогеографско разцепване между видовете  твърдо може да се предположи. Някой от генногенеалогичните концепции, разглеждани в този раздел,  може да изглеждат езотерични. Въпреки това те всички са заимствани от живия свят с интерпретация на практическите филогеографски модели, както ще покажа в следващия раздел.

 

Практически филогеографски модели

 Здрава генеалогична стурктура характеризира слабо разпространените видове

 Първите основни филогеографски изследвания на мтДНК включват югоизточния джобен гофер, доста седентарен копаещ гризач (Avise et al., 1979). В генетично изследване на 87 животни, разпространени в Джорджия, Алабама и Флорида, са определени повече от 20 различни мтДНК хаплотипове. Някой от тях се различават само по един или два изследвани нуклиотидни позиции, докато други имат по – големи различия. Всички тези мтДНК хаплотипове  са доказано пространствено локализирани и близко свързаните хаплотипове  нормално са географски близки. В добавка, дълбоко генеалогично разцепване отличава всички гофери от източната от тези от  западната част на  видовия ареал. Плитките разцепвания на генното дърво са показателни за рутинна изолация на разстояние, докато дълбоките разцепвания /изчисления на 3% нуклеотидна разлика/ вероятно регистрират по – дълга история на генетично разделение   - може би повече от милион години от своя общ женски предшественик. Така ранни практически изследвания маркират раждането на филогеографията като отличаваща се дисциплина.

През последните 30 години, подобни филогеографски оценки, базирани на мтДНК последователности са проведени буквално стотици на слабо подвижни животински видове, различни малки бозайници, влечуги, земноводни до безгръбначни като сухоземни охлюви и щурци. За толкова разнородни организми, филогеографските резултати са типични като тези по- горе описани: за всеки вид, близки, подобни или идентични мтДНК хаплотипове са географски локализирани и малък брой /типично от 1 до 6/  дълбоки генеалогични разцепвания, обикновенно отделят регионалните популации, които вероятно се диференцират в отделни рефугии (Avise, 2000). По дълбоките разцепвания обикновенно се свързват с известно или вероятно препятствие за разпространение, такива като Панамския провлак, който се образува преди около 3 млн години и разделя много тропични морски видове /риби, бодлокожи и др/ на Атлантическа и Тихоокеанска популация, които сега са доста различаващи се помежду си.

Сходни филогеографски оценки, базирани на хлр ДНК са направени на няколко растителни вида. Например, между 85 популации на обикновенния бук генетично са изследвани в рамките на ареала на разпростаренение на вида в континетална Европа. 11 ралзични хлр ДНК хаплотипа са отличени (Demesure et al., 1996). Някой от тези хаплотипове са различаващи се по една или две позиции, докато  други са различаващи се по повече. Главните открития са, че един хлр ДНК хаплотип предоминира в по- голямата част от Европа, докато други близкородствени на него са близко географски локализирани и един крайно различаващ се набор от хаплотипове има в Крим. По – широко разпространения хаплотип е вероятно последователността на предшественика от западна Европа /от който другите билзкородствени хаплотипове са възникнали с по – скорошна мутация/, а отличаващите се хаплотипове от Крим вероятно показват наличието на втори плейстоценски рефугиум за този вид в източна Европа.

 

Подвижните създания също могат да бъдат генеалогично структурирани

 Много организми имат голям потенциал на разпространение,  като възрастни форми /например крилатите насекоми, или рибите на откритите води/, като ювенилни форми /например морските безгръбначни с дълго живееща пелагична ларва/, или като гамети /например растителните видове с полен, разпространяващ се от вятъра/ Дори и при тези подвижни видове, исторически бариери на разпространение могат понякога да бъдат непреодолими. Например Панамския провлак блокира вътреокеанския генен поток на почти всички морски видове след появата си преди 3 млн.г. Това е рефлектирало в съвремието при голям брой от морските риби, скариди, морски костенурки и други видове, на които популациите от Атлантика и от Тихия океан са различни от двете страни на провлака. Те показват доста дълбоко историческо разделение при молекулярни изследвания на мтДНК и други гени  (Knowlton et al., 1993; Bermingham et al., 1997).

Понякога дълбоко генетично разцепване разделя съществуващи популации, които сега не показват да са разделени от някакви пречки в разпространението. Типичен пример е

морската лещанка (Fundulus heteroclitus), която обитава амерканското атлантическо крайбрежие, където е регистрирано голямо генеалогично различие между северната и южната популация на основа на мтДНК и секвениране на  нуклеарни гени, кодиращи лактат дехидрогеназа (Bernardi et al., 1993). Този пример на аспект II съответствие може да е доказателство на присъствие на видовете в два отделни изолирани рефугиума по време на плейстоцена където генетичната диференциация се  натрупва, последвано от разширяване на ареала и вторичен контакт. Не може да не  се каже, че естествения отбор също не оказва влияние за получаване на този краен филогеографски резултат. Например, естествения отбор в миналото може да развие някой от генетичните различия, които да останат в алопатрията, и обратно естествения отбор /от факторите на околната среда  като температура на водата/ могат да инхибират хаплотипния обмен между северния и южния региони. Подобен пример включващ аспект II на съответствие, и за който подобни обяснения могат да се направят се отнася за ракообразното Tigriopus californicus, разпространено покрай американското тихоокеанско крайбрежие (Burton & Lee, 1994).

Някой организми с голям потенциал на разпространение могат да покажат очевидна популационна генетична структура, резултат по скоро от филопатрия /поведенческа вярност към определени места/ отколкото от физически бариери сами по себе си. Няколко китоподобни видове, например, матрифокални /социално организирани около женските/, и имат очакван генетичен почерк, който е матрилинеална популационна генетична структура. При мтДНК изследвания на гърбатите китове (Megaptera novaeangliae), популациите на всеки от трите океана  са доказано подразделени по майчини кланове, които вероятно възникват и се поддържат от женската привързаност към отделни миграционни пътища. (Baker et al., 1993). Тази привързаност вероятно се развива, още когато малкото следва майка си в пътя на миграциите и, от водите на високи към ниски географски ширини. Мигриращите птици са също така силно подвижни, но няколкото изследвани вида показват значителна филогеографска структура на основа на гнезденето /а също така понякога и по миграционните пътища и местата на зимуване /. При тъмногръдия брегобегач (Calidris alpina), например, пет мтДНК клона отговарят на регионалните популации  на гнездене в Европа, източен Сибир, централен Сибир, Аляска и Канада (Wenink et al., 1996). Този вид на популационна генетична архиктектура при мигрантите на дълги дистанции е очевиден резултат на верността на поколенията към отделните миграционни пътища.

 

Не всички видове са филогенетично подразделени

 Въпреки че доста видове показват значителна филогеогорафска структура, съществуват изключения, и те могат да бъдат доста информативни за ширината на филогеографските принципи. Един вид, който видимо няма очевидно филогеографско разделение е червенокрилия дрозд (Agelaius phoeniceus), един от най – популярните птици в Северна Америка. В генетични изследвания на 127 индивида от целия континент, са определени 34 различни мтДНК хаплотипа,един от тях е  най – срещащия се /практически повсеместен/ , доказано в сърцевината на „ звездоборазуването” на генеалогията, към който всички останали хаплотипове /всеки сам по себе си рядък/ са независимо свързани (Ball et al., 1988). Такъв „звездообразуващ” тип е очакван почерк за видове, които са се разпространили в последно време от един географски източник; най – често срещания и най – повсеместнен хаплотип е вероятно този на предшественика, от който по – редките хаплотипове са възникнали чрез отделни мутации. Така генеалогичните данни от мтДНК предполагат че, следвайки отеглянето на ледниците / започнало преди 18 000 г./, червенокрилия дрозд разширява широко неговия ареал и размера на популацията си, като колонизира континента от първоначален Плейстоценски рефугиум.

 Друг пример от този основен тип е показан от американската змиорка (Anguilla rostrata). Този вид е катадромен, което означава че индивидите прекарват по- голямата част от живота си в реки и езера, но евентуално мигрират към морето, за да хвърлят хайвера си  и умират /за разлика от анадромните видове като сьомгата, която живее в морето, но мигрира в реките, за да хвърли хайвера си/. Миграциите за хвърляне на хайвера от емериканските змиорки в Саргасово море, в западната тропична среда на Атлантическия океан, където мигрантите от източна Северна Америка се събират за случайни чифтосвания  - панмиктични. Получените ларви после евентуално поемат по своя път обратно в пресноводните хабитати. Дали този странен жизнен цикъл означава, че ювенилните змиорки от техния широкообхватен пресноводен ареал са част от един добре смесен генофонд? Филогеографските данни получени от мтДНК и нуклеарни гени са напълно в съответсвие с тази възможност. Хаплотиповете и алелите са повсеместно разпределени /и във близки честоти/ сред изследваната популация на змиорките от Мейн до Луизиана(Avise et al., 1986).

За всеки такъв вид, които има един, добре смесен генофонд, генногенеалогичната теория, може да се прилага към генеалогичните данни, за да се оцени дали вида има дълговременен ефективен популационен размер. Ефективния брой на индивидите (Ne) се отнася за размера на идеализирана популация, която има същите генетични свойства /същото време на общо развитие/ като това, наблюдавано в реалната популация.  Обикновенно, дългосрочно или еволюционно Ne е доста по – малко от N /размера на преброеното/ по една или няколко следни причини: броя на чифтосващи се мъжки може да варира от броя на чифтосващи се женски; популациите в природата обикновенно варират по размер във времето, и могат да преминат през известни стеснения; някои индивиди могат да оставят повече потомци от други, създавайки здравословно разнообразие в семействата; могат да се случат селективни помитания при които позитивно отбрани мутационни помитания се случват в популациите или видовете, като така свиват предшествениците до по – малко нидивиди, отколкото може да има;  или други фактори, такива като периодичните изчезвания или реколонизации, които могат да доведат видовете да покзват по – ниско Ne отколкото могат да се предвидят от наличното преброяване. Генногенеалогичния подход за изчисляване на еволюционното Ne, включва оценка по молекулярни данни, хистограма на еволюционното време за поделения предшественик на всички двойки изследвани индивиди, и последващо сравнение на  „несъотвестващото разпределение“ на наследствените очаквания /според неутралната теория/ за хипотетични популации с различни ефективни размери. За змиорките, чифтово изчислено по мтДНК последователности, разклоняване се превръща на времето за  развитие на всички поколения като се има предвид, че продължителност на всяко поколение е 10 години и че тяхната мт ДНК еволюира със стандартна стъпка /2% секвенционна разлика на млн години/. Резултантното несъчетаващо се разпределение доказва, че е близко по сила и вид на очакванията за общото развитие на поколенията за една популация с еволюционно ефективен размер Ne = 5,500 женски (Avise et al., 1988). Качествено подобни изводи са направени за няколко други вида, които показват генетично добро смесване. Типично /както при американските змиорки/, еволюционно ефективните популационни размери са в един порядък по – малки, отколкото реално преброените популационни размери, може би защото всеки вид е минал през популационни стеснявания, един или няколко пъти в своята еволюция и/или поради други демографски фактори /упоменати по – горе/,  които могат да намалят  дългосрочно ефективния популационен размер под нормалните нива на  преброяването.


 Историчните процеси също се отразяват на биотичните съобщества

 Няколко регионални, за дадена природа, генетични анализи сравняват филогенетичните изводи сред много близко разпространени видове (Bermingham & Moritz, 1998). Забележителни,  но последователни открития са тези, че видовете с подобни ареали или екологии, често са генеалогично структурирани по подобен начин.

Това предполага, че исторически биогеографски процеси са не само видово – идиосинкратни по техния ефект, а вместо това имат също така съгласувано оформяне на генетичните архиктектури на дадените регионални биоти.

Един пример на аспект III на генеалогично съответствие е осигурено от генетични изследвания на крайбрежна фауна на югоизточните САЩ, където популации от Мексиканския залив при всеки от няколко вида са силно генетично различаващи се от доста популации по Атлантическото крайбрежие (Avise, 1992). Дълбоки генетични разделения между Атлантическите и тези от Мексиканския залив популации не са универсални при всички изследвани видове /американската змиорка дава точен пример/, но по способ на подреждане предполагат, че значителна част от крайбрежната биота е била генетично повлияна по един общ съгласуван начин. Филогеографските фактори отговорни за този случай не са напълно изяснени, но работна хипотеза е тази, че предшествени популации в Мексиканския залив и в Атлантика са исторически разделени, може би по време на Плейстоцена, и са натрупали генетични различия, които днес се поддържат от екологични препятствия /такива като океанските течения или разлики в температурата на водата/ за междурегионален геннен поток. Съгласувани генеалогични способи, за които историческите обяснения са по-ясни, включват флората и фауната в Европа. Генетични изследвания осигуряват сигурни доказателства, че три Европейски региони не са били покрити от ледници по време на Плейстоцена – Иберийския, Апенинския и Балканския полуострови – и са били първоначални рефугиуми за много животински и растителни видове, които в към днешно време реколонизират континента (Hewitt, 2000; Weiss & Ferrand, 2006). Филогеографски отпечатъци са очевидни днес при пространствения аранжимент сред много видове от различни генеалогични клонове /често наричани вътревидови „филогрупи”/, които ни връщат обратно през различни колонизационни пътища към един или два от тези плейстоценски рефугиуми. В много случаи, пост плейстоценския район на разширяване също води до такива отличаващи се филогрупи във вторичен контакт по границите на групите, където може да има хибридизация. Тези гранични зони са концентрирани в специфични ареали /отбелязани в Алпите, централна Европа и Скандинавия/,  може би защото ледниковите рефугиуми са общи, историите на постглациална експанзия и на физически пречки на разпространение също.

 

Историята понякога се повтаря

 Друга илюстрация на всичките четири аспекта на генеалогичното съответствие включва рибите от югоизточните САЩ. За всеки от няколкото вида изследвани по мтДНК , а някои и по нуклеарните гени, популациите в западните реки /които се отвеждат в Мексиканския залив/ са генетично различни от популациите в повечето източни реки /отвеждащи се в Атлантическия океан/ и полуостров Флорида (Avise, 2000). Подобни гранични зони също съществуват там, където два форми се припокриват и хибридизират. Тези открития твърдо предполагат присъствието на два отделни рефугиума, в които генетичните различия са се натрупали и от които е настъпило  последващо разпространение. Въпреки, че тези филогеографски начини са генерално съгласувани сред много таксони, дълбочината на генеалогичното разцепления се различава значително от вид на вид. Една възможност е просто, че молекулярните еволюционни степени се различават при тези таксони, но е по интригуваща хипотезата че, тези различни съвременни видове може да са били исторически повлияни по различно време. През 2-те млн год на плейстоцена, контитенталните ледници са се образували и изчезвали циклично и така са ограничавали и освобождавали отделните рефугиуми. Може би някои от съвременните популации риби в източните и от западните водоеми водят обратно към един и същ рефугиум, но по различно време от глациалните цикли. За това ще е необходимо в един от рефугиумите по време на глациалните цикли предшествена популация да е изчезнала и да е заменена по-късно от колонизатори от друга. Мрежестия резултат би бил съгласуван в пространствен аранжимент на генното дърво, но с различна времева дълбочина на техните разцепвания. Тази вероятност, въпреки че е силно спекулативна, е също подкрепена от различни типове от биогеографични доказателства: структура на съобществата. Няколко видове риби в югоизточните/Атлантически/ или западните /Мексикански залив/ реки, предполагат че популациите някога обитавали една или друга от тези ареали са изчезнали /или може би са дивергирали толкова много, че им е даден нов таксономичен статус – вид/. Ако е така, това ще помогне да се обясни не само общите фаунистични модели, споменати по – горе, но също така защо тези две биогеографични провинции са принципно съгласувани с две главни молекулярни филогрупи, съществуващи сред отделните видове.

 

Дори и митохондриалното  генно дърво само по себе си може да даде ключови  биологични прозрения

 Въпреки, че филогеографските анализи най – добре се базират на нуклеарни и на митохондриални генни данни, мтДНК генеалогия сама по себе си може да е достатъчна за някой цели поради своята специална връзка с женската популационна демография (Avise, 1995). Да си представим, например, един вид при който женските са седентарни, а мъжките се придвижват на големи разстояния и се чифтосват на случаен принцип с женски от различни места. Матрилиниите при тези видове ще бъдат точно структурирани, а нуклеарната генеалогия ще бъде географски разпределена на случаен принцип. Въпреки това крещящо разногласие между мтДНК и нуклеарните гени дърво, матрилинеарната структура сама по себе си означава, че всяка географска локация е автономна от гледна точка на размножителния резултат и това от друга страна може да има сериозни последствия за управлението на популацията и нейната консервация. За да се аргументираме по – конкретно, да разгледаме зелената морска костенурка (Chelonia mydas). Тези костенурки се събират по различни места от световните тропични океани и излизат на брега, за да снасят яйца. Иначе прекарват по – голямата част от живота си в морето, хранейки се на места, които могат да бъдат отдалечени на стотици и хиляди километри от местата за полагане на яйцата и така извършват Херкулесови репродуктивни миграции. Генетичните изследвания показват, че групите за полагане на яйца се различават едни от други по мтДНК хаплотипове (Bowen & Avise, 1996), което означава, че женските имат привързаност към местата за полагане на яйца /защото ако нямат, мтДНК хаплотипове трябваше да са смесени в различните места за полагане на яйца/. Така, ако костенурките от всички места за полагане на яйца се чифтосват на случаен принцип и техните нуклеарни геноми са измесени като резултат от това случайно чифтосване /а практически те не са/, превързаността на женските към местата за полагане на яйца, документирано от мтДНК ще показва значителна степен на демографска автономност за всяко място. Този извод има консервационно значение: ако на някое от местата за полагане на яйца се унищожи от природата или от човешка дейност, установяването на ново място на това място за гнездене е малко вероятно и още повече за кратко време. /Естествено, изоставянето на някое от тези места също се случва, но затова видът има много места за полагане на яйца/. Възниква и друг интересен контекст на матрилинеарната история сама по себе си. Зелените костенурки ни дават такъв пример. Едно от главните места за полагане на яйца на този вид е остров Асенсион, един малък скалист вулканичен остров намиращ се посредата между Южна Америка и Африка. Всеки сезон, женските, които иначе се хранят край Бразилското крайбрежие се отправят в едно 4 400 километрова одисея за полагане на яйца до остров Асенсион и обратно. Защо предприемат такова пътешествие, което изисква невероятни физиологични усилия и навигационни умения, когато има близки места за полагане на яйца, намиращи се по крайбрежията на Южна Америка? Една интригуваща възможност   предположена преди години от Архи Кар /първия биолог, изучавал тези костенурки/ е че тези костенурки са започнали да полагат яйца на този остров още когато този остров е прото  - остров преди 80 млн год.. Тогава Южна Америка и Африка са били разделени от много тънка морска ивица. През изминаващите хилядолетия континентите бавно са се раздалечавали от тектоничните движения, местата за снасяне на яйца на женските постепенно са се отдалечавали при всеки миграционен цикъл със сантиметри на поколение. Тази хипотеза, ако е истина, трябва да бъде потвръдена от ненарушена матрилиния от поколения предшественици прези окло 80 млн год до сега, които са гнездяли всички на остров Асенсион, и също така предполага голямо различие на мтДНК последователности акумулирани между тези костенурки, снасящи яйца на Асенсион и другите, снасящи айца в Южна Америка или другаде. Хипотезата на Кар е подложена на практическо тестуване и резултатите са фалшифицирани (Bowen et al., 1989). мтДНК хаплотипове на женските костенурки от Асенсион се различават от тези полагащи яйца в Южна Америка, но степента на различие на последователностите е много малка, показваща че матрилиниите на костенурките, полагащи яйца сега на Асенсион ни връщат към предшественик колонизатор много по – ранен, преди около 100 000 години най – много.

 

Преспективи на филогеографията

 През последните три десетилетия филогеографските преспективи /митохондриалната и на други гени дървовидна система от които тези преспективи възникват/ добавят много неортодоксални прозрения за еволюционните генетични процеси (Avise,2007). Таблица 1 кратко сумира 21 такива концептуални и емпирични приноса. Филогеографията като дисциплина се развива фантастично през последните 30 години и не показва признаци на забавяне. Напротив, аз виждам възможности за разширение по най – малко три припокриващи се фронта.

 Таблица 1. Много неортодоксални преспективи на еволюцията са възникнали от молекулярни открития на мтДНК и чрез филогеографски преспективи, мотивирани от тези открития. За пояснение, вижте долния текст и също така Avise (2000, 2007).

 

    1. Популационна йерархия.Всички популации на мтДНК молекули присъстват в соматичните и полови клетъчни линии и така добавят едно изцяло ново ниво на популационно генетичната йерархия.
    2. Стеснения при половите клетъчни линии.Хомоплазмията типична за животинската мтДНК, предполага че при популационни стеснения в половоклетъчните линии вероятно ще се предадат митохондриално наследствено.
    3. Консервативна функция и бърза еволюция.Бързата еволюция на животинската мтДНК е предизвикателство за идеята, че функционалните ограничения задължително налагат ниска скорот и ограничават промените в последователностите на ДНК.
    4. Асексуално предаване.Цитоплазмените геноми при видовете с полово размножаване нормално показват клонално / еднородителско, нерекомбиниращо/ генетично унаследяване.
    5. Матрилинеарни истории.Бързото ниво на мтДНК еволюция, съчетано с майчино унаследяване на молекулата, означава че могат да се възстановят вътревидовите майчини истории.
    6. Индивидите като оперативни таксономични единици.Понеже всяко животно има специфичен мтДНК хаплотип, всеки индивид може да се разглежда като една „оперативна таксономична единица” за генеалогични оценки.
    7. Концепция за генното дърво. При организмите с полово размножаване, мтДНК осигурява прототип пример за неанастомозираща или не – ретикуларна, немрежеста генна генеалогия, или” генно дърво”.
    8. Разширена концепция за генното дърво. По принцип, мултигенерационно родословие на всеки вид, размножаващ се по полов път съдържа в нуклеарния геном, многобройни неизоморфни генни дървета.
    9. Генни дървета срещу видови дървета. Генните дървета за несвързани нуклеарни локуси могат и често се различават топологично от съставна видова филогения; несъответствията между видовите и генните дървета, дължащи се на идиосинкратично сортиране на линиите, могат също да характеризират съществуващите таксони които са се отделили в миналото.
    10. Генеалогични топологии.Във връзка с дадени генни дървета, филогенетичния статус на всяка двойка родствени видове е само по себе си еволюционно динамично, с общ времеви ход на събитията, следващо за популацията или вида разделение, което да е полифилия, парафилия или реципрочна монофилия.
    11. Генеалогично съответствие.Поради идиосинкратичната природа  на индивидуалните генни дървета, дълбоки разцепвания на популационно  или видово ниво могат да се разпознаят само във връзка с някой от различните аспекти на „генеалогичното съответствие” /наличие на един и същ белег при двата алела , сред локуса, сред вида, или по различни линии на доказателства/
    12. Генеалогия и демография.Сред някои видове, процесите на развитие описват връзките между генеалогия и популационна демография и показват , че генеалогия и демография за са внимателно преплетени концепции.
    13. Генеалогия и пол.Ключови демографски и поведенчески параметри често се различават между женските  и мъжките по начина на отразяване на полово - специфичните генеалогични структури.
    14. Ефективен популационен размер. Емпирични генно – дървесни изследвания, обяснени чрез теорията за съвместното развитие, показват че повечето видове имат изненадващо малки еволюционно ефективни популационни размери.
    15. Вътревидови популации.Емпирични данни показват, че отделнити видове често са подразделени на ясно разграничени генеалогични единици /вътревидови филогрупи/.
    16. Брой филогрупи.Емпирично, общия брой на ясно разграничените вътревидови филогрупи на вид обикновенно са малко (c. 1–6).
    17. Пространствена ориентация.Вътревидовите филогрупи най –често алопатрични и обикновенно са пространствено ориентирани по начин, които видимо е с добър биогеографски замисъл.
    18.  История на природата.Генеалогичните данни показват това, че допълнително към историческите биогеографски събития, поведение и историята на природата на видовете също се отразява на филогеографските модели.
    19. Таксономия и консервация.Филогеографските данни и концепции са много уместни за таксономични решения и също така за консервационната биология.
    20.  Филогенетични доводи. По принцип, и противно на конвенционалния разум, езика и концепциите на филогенията /генеалогията/ са силно свързани на вътревидово ниво.
  • Микроеволюцията, подобно на макроеволюцията има история.По принцип, вътревидовата еволюция рядко образува вид равновесни резултати /такива като тези получени при островния модел на популационна структура/ които да са математично обяснени, обект на традиционната популационна генетична теория; вместо това вътревидовите генетични архиктектури са наследени исторически /генеалогично/ и идиосинкратично по биографичен контекст. Полезрението  на филогеографията ясно разпознава и побира тази фундаментална реалност.

 

Разширяване на емпиричните анализи на многобройни нуклеарни локуси

 Много филогеографски анализи досега са били фокусирани първоначално на цитоплазмените геноми /поради няколко логически защитени причини, дискутирани по – рано/. Получената информация от тези относително лесно получени резултати бе голяма, но в търсенето на  нови средства, един значителен напредък в тази област носят генеалогичните резултати от изследването на потенциално интересния, но трудно достижим нуклеарен геном. Преодоляването на техническите трудности /такива като бързо изолиране на нуклеарни хаплотипове от диплоидни индивиди/ и естествените пречки /по – специално как да се справим с вътрегенната рекомбинация/ може да е обезсърчително, но всеки изследовател, успешен в тези начинания, веднага би станал научен пионер. Целите са, да се възстанови генната генеалогия от многобройни несвързани нуклеарни локуси с идеята да се търси модел на вътре - локусово генеалогично съответсвие / или липсата му/, което ще носи сериозни интрепретации на историчните записи на всеки вид.

 

Разширяване на генногенеалогичната теория

 Генно генеологичната теория е възникнала първоначално с ориентация към един локус, така съществува една голяма стая за адресиране на вътрелокусови вариации в генногенеалогичните резултати като функция на различни генетични фактори /такива като степента на свързаност между локусите/ и за миналото и бъдещето на популационно демографските параметри. Значителна мултилокусова генногенеалогична теория също ще трябва да се съгласува към много варианти на пространствени популационни архиктектури, които природата може потенциално да сътвори. Свързана с тези усилия ще е необходимостта към по нататъшно интегриране /свързване/на очакванията от генногенеалогичната теория и други аналитични методи (Excoffier, 2004) с емпиричните данни в по тясно свързани, интелигентни комплекси. Целта на комплексите трябва да бъде твърда „статистическа филогеография (Knowles & Maddison, 2002; Templeton,2004; Knowles, 2008), която да отразява реалистична интеграция на популационната генетика и филогенетичните методи.

 

Разширяване на филогеографските анализи към други таксони

 Въпреки, че  стотици от практическите изследвания във филогеографията са публикувани, само една малка част от биологичния свят е изследвана по отношение на филогеографски преспекиви. Така че бъдещите усилия трябва да разширят филогеографските оценки към много други таксони. Доста от тази работа би била мотивирана от желанието да се разберат идиосинкратичните генеалогични истории на отделните видове, което може да е от специален интерес поради таксономичните неточности, консервационни отношения, очарователни природни истории или от други биологични мотивации, които да са видово специфични. Главния изследователски фокус също така може да е поставен върху сравнителни филогеографски оценки на мулти видови регионални биоти. Основани на минал опит /такъв като с различни таксони в югоизточните САЩ и в Европа/, поделени филогеографски модели /съгласуваности/ рефлектиращи на видимите исторически събития може би ще бъдат доказани в  характеризирането на много видове от много регионални фауни и флори. Наистина, колаборативни усилия са вече напът да разкрият филогеографски модели на няколко континента и при различни субконтинентални региони, като целите им са да реконструират главните насоки на скорошновремевите  истории на изолиране и разпространение във всеки един ъгъл на света.

 

Мястото на филогеографията сред науките за биоразнообразие

 Преди началото на „филогеографската революция” в края на 1970г и на 1980г, относително малко връзки са правени между биолозите изучаващи вътревидовите /микроеволюционни/ генетични процеси и тези анализиращи надвидовите /макроеволюционни/ генетични модели. Досега тази област беше на  популационните генетици., които се занимават с промените в популационните алелни честоти, произлели чрез мутации, генетичен дрифт, генен поток, естествен отбор и полов отбор. В последно време с това се  занимават филогенетиците и систематиците, които работят най – вече с еволюционните отношения на видове и надвидови таксони. Основни дисциплини с които работи популационния генетик са статистиката, математиката, екологията и популационната демография, и вероятно с малко от филогегорафските принципи. Работата на систематика е свързана с отделни таксономични групи в музея или на полето, но вероятно с малко от принципите на популационата генетика. Това положение на отношения е и жалко и иронично, защото популационната генетика  и филогенетичната биология трябва да са част от времевия еволюционен континуум. Понеже филогеографията се отнася до изследвания на близкородствени организми и свързани видове, тя би трябвало да се подразбира като клон от популационната генетика по своя специален фокус върху генеалогията /не само върху алелните честоти/ както и се вижда от историческите генетични записи в отделни части на ДНК. Най – точно казано, вътревидовата генеалогия може да се интрепретира като филогения, разглеждана по отблизо. Понеже филогеографията си взаимодейства с генеалогията / микрофилогения/ тя също може да се разглежда като клон и на филогенетичната биология. Но се отличава от традиционната филогенетика по своя специален фокус върху популационната история и демография. Традиционно настроение сред систематиците е,  че филогенията няма значение на вътревидово ниво, понеже генетичните линии са гъсто преплетени и анастомозиращи при едни размножаващи се по между си  популации. Както видяхме, региони от свързани нуклеотиди/ мтДНК или хлрДНК са само два примера/ имат дървовидна история сред видовете и разклонените структури на тези генни генеалогии носят значителна аналогия / макар и често в различен времеви мащаб/  на филогенетичните дървета сумирайки историческите взаимоотношения сред репродуктивно изолирани видове и таксони. Освен това, систематиците рядко разглеждат и имат предвид историческата популационна демография  при реконструирането на видовите филогении, а наистина историческите демографии на родствени организми имат важно и продължително влияние на начина на наследствените вериги, свързващи популациите и видовете по време на еволюционния процес. Филогеографията и генногенеалогичната теория  биха били изяснителни отколкото генеалогията и историческата популационна демография са, взаимно свързани. Накрая, филогеографията работи с пространствените и времеви параметри на генеалогията и така може да бъде разглеждана като клон на биогеографията /може би нейния най  - естествен дом/. Тя отново се различава от традиционната биогеография по своя специален фокус на родствените популации и на подрабната генеалогична информация. Тя също се различава от екогеографията/ важен поддял на биогеографията; Gaston et al., 2008/ по своя специален фокус на историчните причини, като допълнителни към селектиращите сили и другите екологични процеси, опериращи през повечето съвременни времеви рамки. Посредством своите иновативни генеалогични преспективи и своите значителни връзки с няколко различни области, филогеографията ще продължи да осигурява  здрав емпиричен и концептуален мост между няколкото главни еволюционни дисциплини които имат ограничена комуникация помежду си. (Fig. 2).

 Фигура 2. Генералното място на филогеографията и някой от нейните емпирични и концептуални свързващи функции, сред науките за биоразнообразието (modified from Avise, 2000).

 

 

 

Най-старото укрепление намирано в Северна Америка?

$
0
0

Най-старото укрепление намирано в Северна Америка? Местоположението на Форт Каролина може да е в Джорджия

 

140221111218-large.jpg (564×350)В съобщение което би могло да пренапише историята на ранната колонизация на Новия свят, двама изследователи са изказали на 21 февруари 2014 г. предположение за възможното местоположение на най-стария форт в Северна Америка. На международна конференция, посветена на Франция, във Щатския университет на Флорида двамата са предложили нова хипотеза за местоположението на Форт Каролина, отдавна търсена крепост, построена от французите в Америка през 1564.

 

„Това е най-старото укрепено селище в Съединените Щати” казва възпитаникът и историк от Щатския университет на Флорида Флечър Кроу. „Този форт е по-стар от „Свети Августин“, който се счита за най-стария обитаван град в Америка. По-стар е от Изгубената Колония във Вирджиния с 21 години; по-стар  е с 45 години от построения през 1607 г. форт на Джеймстаун и предшества идването на Пилигримите в Масачузетс през 1620 със 56 години."

 

Съобщение за откритието на Форт Каролина е направено по време на конференцията „Флорида, Франция и Франкофонския свят”, с домакин Института по съвременни френски и франкофонски изследвания Уинтроп-Кинг и подинститута му занимаващ се с Наполеон и Френската революция. Конференцията отбелязва културните връзки между Франция и Флорида от 16 век.

 

Изследователи са търсили за останки от Форт Каролина повече от 150 години, но не са намерили местоположение до сега, казва Кроу. Отдавна се смята, че фортът се намира на изток от търговската част на Джаксънвил, на южния бряг на реката Сейнт Джон. Националният мемориал Форт Каролина се намира на изток от моста Деймс пойнт.

Обаче Кроу и сътрудника му, Анита Спринг, пенсиоиран професор по антропология в Университета на Флорида, казват, че легендарния форт всъщност се намира близо до устието на реката Алтамаха в югоизточна Джорджия.

 

„Това е наистина важна научна работа и е огромна чест да бъде обявена на конференцията организирана от института Уинтроп-Кинг”, казва Мартин Мънро, професор в отдела за Модерни езици и Лингвистика на института. „Това демонстрира висотата на института и работата която правим да промотираме френската култура и франкофонията във Флорида, САЩ, и навсякъде по света.”

Дарин Макмеън, професор по история и член на факултета, изследващ Наполеон и Френската революция, отбелязва, че находката на Кроу и Спринг, както и самата конференция дават ясна представа за силното присъствие на Франция във Флорида и Югоизтока. „От самото начало до ден днешен, французите и франкофоните са играли важна роля в този свят”, казва Макмеън.


„Конференцията ни се стреми да привличе внимание към гореизброеното” Кроу, който получава доктората си по история през 1973 г. от университета на Флорида, заминава за Париж за да проведе изследване в Националната библиотека на Франция. Там той намира карти от 16-ти и 17-ти век които посочват местоположението на Форт Каролина. Някои от картите са били написани на френски от 16-ти век, някои на латински, други на испански и английски.

Кроу е успял да намери френски карти от 16-ти и 18 век които съвпадат и показват това което е днешния югоизточен бряг на САЩ.

 

Друга причина поради която различни  учени твърдят, че Форт Каролина се намира близо до Джаксънвил е защото се смята, че местните индиански племена живели близо до форта са говорели Тимукуанския език, тоест езика на индианците в Североизточна Флорида.

„Доказахме обратното, че индианците живеещи близо до укреплението са говорели на език наречен уалей,” казва Спринг. „Говорещите уалей са живели в района Алтамаха. Не са живели в Североизточна Флорида където е Джаксънвил.”

 

„Обезсърчаващият поход да се намери форта се е превърнал в нещо като мисия на американските археолози, историци и учени да намерят Светия Граал,” отбелязва тя.

 

„Невъзможността да се намери форта породи съмнение дали въобще е съществувал.”

 

През 1565 г. испански войници начело на които е бил Педро Менендез са нахлули във Форт Каролина и са изклали около 143 мъже и жени живеещи там.
Докато е изучавал парижките архиви Kроу намира карта на „Френска Флорида” от 1685 г., в нея французите показват местоположението на дузини индиански селища близо до укреплението.

Използвайки кординатите от английската карта, Кроу е успял да намери локациите на дузина индиански села които досега са се изплъзвали от погледа на учени и археолози.

Постройката намерена от Кроу и Спринг има формата на равностранен триъгълник обграден от ровове и стени. Върха на сградата сочи на североизток, както се е смятало и в първоначалната версия за Форт Каролина.

 

„Следващата стъпка е да направим археологически разкопки, за да потвърдим откритото,” казва Kроу.

За 150 години учените са смятали, че „Френска Флорида” означава Североизточна Флорида която включва Джаксънвил, Лейк сити и Гейнсвил. Изследването на Kроу и Спринг се очаква да даде нов облик на термина „Френска Флорида”.

 

Кроу споделя, че „Френска Флорида” формира голям овал, който се разпростира от реката Санти в Южна Каролина чак до реката Св. Мария която служи за граница между Джорджия и Флорида.

 

Превод: Велимир Макавеев

 

http://www.sciencedaily.com/

История на българския конституционализъм

$
0
0
Автор: 
Николай Драгостинов

Основният закон, наречен още конституционен или учредителен, съдържащ правни норми от най-общ характер и поставил си за цел формиране на придържащо се към идеите на хуманизма общество, възниква в писмена форма през втората половина на XVIII и XIX век. Неговото предназначение тогава е било да отмени юридическата власт на монархическия абсолютизъм и образуването на нов източник на правото, който да бъде прилаган върху обществените отношения в духа на идеите за естествените права на човека, обществения договор и принципа за разделение на властите. За първи път бива конституиран основният закон на САЩ в 1787год., следван от създадената през 1791год. първа конституция на Франция. През този период, както е отбелязал доц. Росен Ташев в своята книга „Обща теория на правото”, конституциите изпълняват единствено политическа роля. Те придобиват качеството „източник на правото” по-късно, в резултат на еволюция на политическите и правните идеи. Минава повече от век, преди европейските юристи да поставят въпроса за принципно различната роля на конституцията като върховен закон и за механизмите, чрез които тя да бъде включена в системата на позитивното право. Главен проблем тогава е била нуждата да бъде установена система, в която нормите на конституцията като основен закон ще имат върховенство над останалите източници на правото. Приема се, че принципът за подчинение на правораздавателните съдилища на останалите закони не трябва да бъде нарушаван; това е причината да бъде създаден конституционен съд като специализиран юрисдикционен орган. След Втората световна война конституциите в Западна Европа, а от началото на 90-те години – и тези в Централна и Източна Европа, се превръщат в източник на правото. В рамките на съответната система на правото, той притежава две основни характеристики: върховенство и основополагащ характер. Върховенството на конституцията като източник на правото е юридически израз на нейния политически характер – израз на учредителната роля на суверения народ. То означава приоритет спрямо всички останали източници на правото (както и останалите юридически актове) в рамките на съответната правна система. Основополагащият характер на конституцията означава съобразяване с нейните норми и принципи при изграждането и развитието на правната система, при обосноваване на юридическите решения и актове.

По своята същност, конституцията не може да служи непосредствено за уреждане на естественоправния живот. По-скоро тя служи за основа, върху която се поставя и развива този живот. Правните принципи, които се съдържат в нормите на основните закони, отбелязват неотменните изисквания, на които трябва да отговаря всяко позитивно законодателство и всеки правноуреден правен и обществен живот. Те се отнасят до организацията на държавата, т.е. до върховните държавни органи и техните функции, до органите на държавното управление и държавната власт, до отношенията им с гражданите, до основните права и задължения на гражданите и т.н. Някои по-нови конституции съдържат и основни норми, които уреждат общественото и стопанското устройство на държавата, и др.

Конституцията трябва да бъде приета по начин, съответен на ролята, която изпълнява в обществото и държавата. Основен принцип на съвременните демократични държави е, че властта произтича от народа. Тя се осъществява от народа или непосредствено, или чрез избрани от него органи. Тъй като консъитуцията действа за дълаг период от време, а промени в нея се извършват рядко, налага се изводът, че би следвало да се предпочете тя да бъде създадена непосредствено от народа по пътя на пряката демокрация. Най-ясният и значим начин за осъществяване на пряката демокрация е непосредственото участие на народа в създаването и изменението на Конституцията. Вторият възможен начин на демократично упражняване на властта от наода е чрез избрани от народа органи. Това означава Конституцията да бъде създадена от специално избран орган, който има качеството на орган на учредителната власт. Неговата компетентност е единствено създаване и промяна на конституцията; той не се включва в системата от държавни органи за текущо упражняване на държавната власт.
Конституцията регулира основните въпроси на обществото и държавата. Съдържанието на модерните конституции обхваща три основни групи принципи и норми.
Първата група обхваща основните принципи и начала на организация на обществото и държавата – собственост, икономическа активност, околна среда, регионално развитие. Това са основните параметри, които публичните институции са длъжни да поддържат и в рамките на които трябва да ограничават своята активност.

Втората основна група регулира основните права и задължения на гражданите. Тук център на внимание са юридическите аспекти на отношенията на отделния човек като гражданин – като член на обществото и държавата. Още първите модерни конституции включват този кръг въпроси като съществена част от своето съдържание: френската Конституция от 1791год. включва Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789год.; американската Конституция от 1787год. бива допълнена през 1791год. с десет така наречени поправки, регламентиращи правата на американските граждани (към момента тези поправки са 26, последната е от 1971год.). през последните педесет години материята, свързана с правата на човека и гражданина непрекъснато увеличава своя обхват, нормите, регламентиращи тези права, се увеличават, а тяхната защита се засилва.

Третата, най-голяма по обем група въпроси е свързана с изграждането, структурата на функционирането на органите на държавната власт. Конституцията регулира изчерпателно компетентността на централните държавни органи – законодателната власт (Народното събрание), президента, изпълнителната васт, съдебната власт, както и органите на местно самоуправление и местна администрация. Специална глава е посветена на Конституционния съд.

Принципите и нормите на Конституцията действат по два начина: непосредствено – като регулират поведението на правните субекти; опосредствено – чрез тях Конституционният съд, ако има такъв в съответната държава, прави преценка на нормите на законите и на международните договори.

Принципът за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията се реализира по нееднакъв начин в зависимост от естеството на текста на конституционната разпоредба. Ако текстът съдържа правна норма, определящо е нейното ествество. Ако нормата е самоизпълнима (self-executing) – предписва спазването на определено фактическо поведение, тя може да бъде непосредствено приложена, като съдята единствено трябва, поради абстрактността на конституционните норми, да конкретизира правилото за поведение. Ако нормата е несамоизпълнима (non self-executing) – предписва достигането до определен резултат, но не и фактическо поведение, чрез което той може да бъде достигнат, нейното непосредствено действие не е възможно. Освен правни норми, текстът на Конституцията съдържа и правни принципи. Начинът на действие на правните принципи е по-различен в сравнение с нормите. Те пряко не съдържат правило за поведение, а насочват към една или друга норма. Непосредственото действие на конституционните принципи се състои в това да насочват съдята към прилагане на една или друга конституционна норма. Преамбюлът на Конституцията представлява нейна неразделна част, а неговите разпоредби които формулират конституционни принципи и ценности, също имат непосредствено действие.

(*Снежана Начева*) Невинаги конституционните принципи са изрично формулирани и текстуално възпроизведени. Достстъно е конституционният законодател да е изхождал от тях като конституционна идея при конкретна правна уредба на дадени основни отношения. Това, разбира се, не отрича юридическата целесъобразност на изричното формулиране на конституционните принципи или поне на най-съществените от тях. Чрез високата степен на правна абстракция при това формулиране се постига по най-икономичен начин най-голям обхват на висша правна закрила на преценените като основни обществени отношения, чието утвърждаване и развитие принципът, като основна насока, гарантира. До голяма степен подходът и изборът на конституционния законодател са предопределени от времето, в което се създава една конституция, от традициите, които има конституционализма на съответната държава, от материалните условия, от политическото статукво в дадено общество, от народнопсихологията, от политическата грамотност на гражданите, макар и в известен смисъл подходът да може да бъде разглеждан и като въпрос на законодателна техника.

Много подходящ принцип, потвърждаващ истинността на твърдението за неписаните и неформулирани, но действени и действащи конституционни принципи са т.нар. „Основни принципи, припознати (или установени) от законите на републиката” на съвременния френски конституционализъм. Тази формула, използвана от доктрината във Франция, и от Конституционния съвет на Петата република, се налага във връзка с обособяването на един широк „блок за конституционност” (bloc de constitutionnalite), който надхвърля конституционната рамка на писаната Конституция.
Принципите, в това число и конституционните, могат да бъдат степенувани. Те отразяват различна степен на общност, имат по-голям или по-малък обхват на приложение, по-голямо или по-малко влияние върху самата Конституция и извън нея върху действащото право като цяло, върху отделните негови отрасли или дори само върху отделни институции. Според класификацията на принципите на Конституцията, те могат да бъдат изградени на основата на различни критерии и подходи в зависимост от целите на съответното представяне. В нашия случай, ако вземем за измерител съдържащата се в Конституцията на отношението човек-държавна власт и свързаната с това вътрешно изискуема демократичност на конституциите, степента в която конституцията отразява, закрепва и гарантира народовластието като своя вътрешна същност, безспорно ще изведем като карайъгълен камък в конституцията не толкова конкретни институции, колкото принципите, върху които тя се изхгражда и действа. Към тях аргументирано можем да отнесем:

- принципа на хуманизма;

- принципа на демократизма, разбиран като народовластие;

- принципа за разделение на властите;

-принципа за законността.

Сигурно ще се намерят достатъчно основания тук да бъдат отнесени и други принципи. Но в никакъв случай не може да се отрече първостепеното значение на посочените четири, за оформената в продължаващата трети век свое съществуване най-обща представа за конституцията.

По исторически замисъл и предназначение, конституцията е най-хуманният исторически акт, който определя глобалния модел на взаимоотношенията между човека и гражданина в едно общество и държавата по начин, поставящ непристъпни юридически граници на вмешателството на държавата, на държавната власт в гражданското общество и в автономията – физическа и духовна – на човека. Затова основните права на човека, както и основните права и свободи на гражданина, заедно с основните му задължения, основите на правния статус на човека и гражданина, са конституционно закрепени на едно от първите, нерядко и на първо място в системата на конституционния акт. Обхватът и характеристиката на тези права, свободи и задължения тук могат да бъдат един от безспорните измерители на демократичната същност на дадена конституция.

Конституцията също така, може да действа опосредствено – чрез решенията на Конституционния съд. В този случай тя служи като мащаб за преценка на конституционността на нормите на действащите закони и на нормите на сключваните международни договори. Във втората хипотеза възможно е Конституционния съд да бъде сезиран с искане да бъде обявена противоконституционността на международен договор преди неговата ратификация. Ако Конституционния съд установи несъответствие с Конституцията, по силата на решението нормите от международния договор не могат да бъдат ратифицирани и да влязат в юридическа сила.
Юридическата сила на Конституцията се определя от това, че тя е част от системата на действащото право. Като изтчник на правото, Конституцията представлява „върховен закон” и в случай на конфликт „другите закони не може да й противоречат” (чл. 4, ал.1 от българската Конституция). Изразът „другите закони” трябва да се приемат в неговия най-широк смисъл – не само законите или нормативните актове на държавните органи, а всички действащи източници на правото.

За първи път основният закон е конституиран в България от Учредителното събрание в Търново на 10 февруари – 16 април 1879год. В дейността на му вземат участие 231 депутати. От тях 89 били избрани пряко от народа, 118 заседавали по право, в качеството на служители от правораздавателните служби, а 24 били назначени от руският императорски комисар княз А. Дондуков-Корсиков. За председател на събранието бил избран видинският митрополит и бивш екзарх Антим I, а за подпредседатели: П. Каравелов, Т. Икономов и Варненско-Преславският митрополит Симеон. Тъй като в проведените избори се оказва, че мюсулманските представители са много малко на брой, императорският комисар назначава 11 от „най-почтенните и благонадеждни мюсулмани”, които заедно с избраните да съответстват приблизително на съотношението 1 депутат на 10 000 души от мюсулманското население. Вземат участие и по един представител на Рилския манастир, Одеското българско настоятелство и Виенското благотворитено дружество „Напредък”. На депутатите бил предложен проект за Органически устав, изработен от С. И. Лукиянов и преработен от руското правителство, което те могли свободно да приемат или отхвърлят. След приемането на Устава, издигнат още по време на неговото изготвяне до ранг на Конституция, Учредителното събрание се саморазпуска.

Създаването на първата българска конституция следва от постановленията на международните договори, а проектът се изработва от руската администрация, но като краен резултат тя е дело на търновските учредители. В нея сполучливо се съчетават националната ни самобитност и позитивната европейска конституционна доктрина. По един своеобразен начин, тя отразява свободния и демократичен дух на българския народ и принципите за народовластие, свобода, равенство и неприкосновеност на собствеността, които се поставят в основите на нашето държавно-политическо и обществено устройство. Нейното непреходно значение се изразява в това, че тя усвоява господстващите през XIX век идеи за политически либерализъм и демокрация, както и принципите за икономически либерализъм.

Като първоизточници за проектоустава се използват сръбският Органически устав от 1869год. и Румънската конституция от 1866год., които са преведени на български език.

Органическият устав на Сърбия от 1869год., известен като „Наместнички устав”, способства за по-нататъшното развитие на процеса на създаване на независима сръбска държава. От него са заимствани постановленията, които се отнасят до Беликото и Обикновеното народно събрание, Държавният съвет, Държавният съд за търсене на отговорност от министрите, колективното изборно регентство. С известни, сравнително добре обмислени изменения, се възпроизвеждат и постановленията, които дават законодателна инициатива на княза, установяват реда за обсъждането и приемането на законите и нормират издаването на наредби от Минирстерския съвет, имащи силата на закони, правото на княза да свиква и разпуска Народно събрание, неприкосновенмостта на народните представители, правомощията на парламента да обсъжда и приема бюджета на държавата, да разрешава заеми, извършването на разходи и др.
Значително по-малко са заемките от Румънската конституция. Те се отнасят до невъзможността на княза да бъде управител на друга държава без съгласието на Великото народно събрание; определянето на източноправославната вяра за официална и за независимостта на българската църква; правомощията на Минирстерския съвет да управлява страната, в случай че князът почине, до времето, когато новия монарх положи определената от конституцията клетва; въвеждането на задължително първоначално образование за всички граждани и др.

Върху първоначалния проект за Органически устав оказва влияние и руското законодателство, от което са взети изцяло найменованията на първите четири глави на проектоустава, както и някои други текстове.

„Органически устав” като държавноустройствен акт е с по-нисък ранг от „Конституция”. Органически устав имат страни, които нямат пълен суверенитет, защото са подчинени на друга държава. Наименованието на българския държавноустройствен акт е „Органически устав”. Това е следствие от обстоятелството, че както по Санстефанския, така и по Берлинския договор княжеството е васално на Високата порта. Установеното международно положение на България е неприемливо за търновските учредители. Затова се предлага и събранието приема единодушно наименованието „Органически устав за държавно устройство в Българското княжество” да се замени с „Конституция на Българското княжество”. Като се ръководят от същите съображения, депутатите гласуват да се отхвърли фрагментът от чл.3 на проекта „във васални отношения на Блистателната порта”. Тези текстуално промени обаче не променят международните договорености по отношение на статута на страната.
Първото сериозно предложение за допълване на конституционния текст е направено при обсъждането на глава I „За земята (територията) на Княжеството”. Приобсъждането на чл.3 сопред който „територията административно се дели на окръжия, околии и общини”, се развиват дебати, от които проличава, че депутатите приемат административно-териториалните единици за основа на местнатадецентрализация и самоуправление. Приема се нова алинея към текста, според който „Особен закон ще се изработиза наредбата на това административно деление върху началата на самоуправление на общините”.

При обсъждането на размера на цивилната листа на държавния глава се проявява пестеливостта на първите народни представители към изразходването на средствата на данъкоплатците. По този повод Симеон Радев пише: „Идейните различия на партиите се заличаваха съвсем като се касаеше до въпроси, които дълбоко засягаха демократичния инстинкт на нацията”. Събранието приема княжеската цивилна листа да бъде в размер на 600 хил. лева, която сума според някои депутати е „нито малка, нито голяма”. По подобни съображения депутатите отхвърлят възможността князът да бъде даряван с държавни имоти (чл.35 от проекта).

Като се следва съответния текст от сръбския устав, но със значителни промени, се приема чл.47, по силата на който князът може да издава наредби със силата на закони.
По предложение на депутати се приема нов чл.58, според който „Титли за благородство и други отличия, също и ордени, не могат да съществуват в Българското княжество”. Предложението да не се раздават ордени предизвиква допълнителни разисквания, които прикючват с компромисния чл.59 – „На Княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие във време на война само на военни лица”.
По предложение на М. Балабанов, Учредителното събрание приема нов чл.61, който ще прави чест на Българската конституция”, заимстван от Гръцката конституция със следното съдържание: „Никой в Българското княжество не може да купува, ни да продава човешки същества. Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на българска територия”.

Бурни спорове се развиват при обсъждането на глава VIII „За свободата на печата” и глава IX „За свободата на събранията”. В тях се проявяват политическите пристрастия на консерваторите и либералите, относно характера на Българската конституция. В защита на свободата на печата се изказва д-р. Г. Странски, Др. Цанков и д-р. К. Помянов. Събранието приема чл.79, който прогласява: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите” православното духовенство чрез митрополит Милетий предлага да се даде право на Светия синод на Българската православна църква да упражнява цензура върху каноническата литература и догматическите съчинения, което се отхвърля от мнозинството.

За търновските депутати нормираното в проекта право на гражданите „да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по-напред за товадозволение” е недостатъчно. Народният представител Д. Моллов предлага събранието да приеме текст, който да позволява на българските граждани да се обединяват в дружества. Срещу това възразяват консерваторите, но мнозинството утвърждава направеното изменение.

Както следват учението за разделението на властите и конституционната доктрина, участниците в Учредителното събрание приемат чл.13, който прогласява: „Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на Княза. Отношението на тия места и лица се определя чрез особени наредби”.

Приемането на тази разпоредба от Учредителното събрание става безпроблемно, по нея няма разисквания. Единствено депутатът Димитър Маринов предлага нова редакция със следното съдържание: „съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които издават своите сентенции по закона и сетне изпълнителната власт ги туря в действие в името на княза”. Направеното предложение се отхвърля от събранието.

Впоследствие Търновската конституция е изменяна през 1893год. и 1911год., но при това не се включват текстовете, свързани със съдебната власт. Затова не е възможно да се анализират възгледите на народните представители за третата власт.
Лаконичното постановление на чл. 13 от Конституцията е основополагащо за устройството на съдебната власт в България. Този конституционен текст предписва съдебната власт да бъде самостоятелна и независима както от изпълнителната, така и от законодателната власт. По законодателен път се определя начинът на конституиране на съдебните учреждения, редът за назначаване на съдебните органи, кръгът на правомощията им, начинът, по който се извършва работата в тях.

Търновската Конституция съдържа норми, които имат непосредствено отношение към правата на човека и осъществяването на правосъдието.

Преди всичко тя утвърждава принципа за законност и прогласява като източник на правото само „законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан” в нея (чл.43). Равенството на гражданите пред нея законите и забраната за разделение на населението на съсловия (чл. 57) са принципи, осигуряващи достъп до еднакви съдебни органи, които прилагат точно и еднообразно законите.

Пряко отношение към съдебната власт има и чл. 73, според който „никой не може да бъде наказан без присъда от надлежний съд, която вече е добила законна сила”. Тази конституционна разпоредба е гаранция за правото на гражданина да бъде съден от законоустановен съд, който има предоставени правомощия за това. В тази връзка е и принципът за законоустановеност на наказанието (nulla poenta sine lege), закрепен в чл. 75, ал.1, по силата на който „Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите”. Той гарантира статута на гражданина и се разбира като преграда срещу произвола на държавата.

От съществено значение за гражданските права и функционирането на новото демократично правосъдие е конституционната норма, постановяваща че „мъчения при каквото и да е обвинение, също и конфискация на имот се запрещават” (чл. 75, ал.2). в тази връзка следва да се посочи и разпоредбата на чл.74, според която: „Затвори и претърсвания по къщята могат да стават само според правилата, които са изложени в законите”. Конституцията охранява не само неприкосновеността на жилището, но и кореспонденцията – „Частните писма и частните телеграфически депеши съставляват тайна и се броят за неприкосновени” (чл. 77).

Търновската конституция не определя визираните в чл. 13 „съдебни места и лица” като общи граждански съдилища, както е направено в други страни, но тя регламентира създаването на специалми, военни съдилища. Според чл. 72 в редакцията от 1879год. „По работи криминални военни лица се намерват на действителна служба.” В резултат на неразбиране на нистинския смисъл на конституционната разпоредба с действащото законодателство – Военносъдебният закон и Законът за углавното съдопроизводство, се налага безусловната подсъдност на военните лица на военен съд, дори за престъпления, „които нямат нищо общо с дисциплината и званието на войника”. Вследствие от такова тълкуване военните съдилища са се утвърдили като съсловни правораздавателни органи, а това не се приема от обществото. Затова се налага коренно реформиране на военното правосъдие и изменение в тяхната подсъдност. Според министър-председателя Александър Малинов затрудненията идват от използването на прилагателното „криминални”. За да се премахне неяснотата, се предлага да се постанови, че „съставът, подсъдността и устройството на военните съдилища, правата и задълженията на съдиите ще се урежда с особен закон”.
Петото Велико народно събрание (ВНС) през 1911год. променя текста на чл. 72, който придобива следното съдържание: „Един особен закон ще определи кои криминални работи, извършени от военни лица на цействителна служба, се съдят от военни съдилища и кои – от общите съдилища.” Той става конституционна основа за последваща уредба на подсъдността на военните съдилища в съответствие с разбирането на общите и особените задължения на военните лица и необходимостта от строга дисциплина в армията.

Изключително важно значение има създадената през 1911год. алинея 2 на чл. 73 от Конституцията, по силата на която на територията на Царство България „Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакакъв предлог и под каквото и да е найменование.” Според Александър Малинов, който е вносител на тези изменения на Конституцията, това допълнение е необходимо „за да се изтъкне ясно и категорично ... че никой не може да бъде съден, освен от ествествения си и законоустановен съдя, и че изключителни съдилища и комисии се забраняват”.
Независимо че според чл. 73, ал. 1 никой не може да бъде наказан, освен с присъда от „надлежния„ съд, конституционния принцип се нарушава през различно време в периода от 1879-1911год. Особено драстично е нарушено при режима на пълномощията. Тогава по доклад на Минирстерския съвет в указ на Александър Батенберг се създават специални военни съдилища, които с помощта на назначените „чрезвичайни комисари” са компетентни да съдят чиновниците на изпълнителната и полицейско-административната власт, които извършват действия, „имеющи характер на възбуждане към мятеж(размирица) и неподчинение на законно установените власти”. Тези извънредни трибунали се състоят от председател – командир на дружина, и двама капитани или поручици, командващи роти. Съдилищата могат да налагат само два вида наказания: „1. смъртна казън и 2. на затвор не повече от един месец.”. Присъдите се постановяват по действащия военен устав за наказания. Смъртните присъди се утвърждават от военния министър и се изпълняват 24 ч. след произнасянето им.

С третата алинея на чл.73 се допуска създаването само на военн-полеви съдилища. Като специални съдебни органи те правораздават „във военно време или когато при належаща опасност произходяща от външно нахлуване или въоръжено въстание, страната или част от нея се обяви във военно положение...”
Конституцията от 1879год. дава определени правомощия в съдебната власт на държавния глава. Преди всичко следва да се отбележи конституционната възможност на княза да субспендира положението на чл. 73 и 74 на основния закон. Тази недемократична норма през 1911год. от V ВНС. Според Сн. Начева отмяната на чл.76 и изменеието на чл.72 са „допълнителни гаранции за зачитане правата и свободите на гражданите”.

Със специален закон се определя отношението на княза (царя) към независимите от него „съдебни места и лица”, които правораздават от негово име. Той има право:
- да смекчава и да отменя наложени наказания, по начин, определен в наказателното съдопроизводство (чл.14);

- да помилва по наказателни дела(чл.15);

- на амнистия, която се осъществява съвместно с Народното събрание.

Наред с общите и специалните съдилища, Конституцията предвижда създаването на особен Държавен съд, който да съди министрите, когато народното събрание ги обвинява „за измяна на Отечеството или княза; за нарушение на Конституцията; за предателство или някаква вреда, причинена на Княжеството за лична облага.”

Въпреки че изпълнява функцията на основен закон, Търновската конституция по време на своето съществуване не оказва особено влияние върху общрествено-политическте процеси в България заради нежеланието на политическите сили да се съобразаяват с нейните принципи и норми. Тя окончателно губи своята юридическа сила през 1947год. с приемането на републиканската Конституция на Народна република България от VI Велико народно събрание, която отделя значително място на съда и прокуратурата. В това отношение, тя следва системата на съветската конституция от 1936год., възприета и от конституциите на другите социалистически страни. Нормирането на двете институции в глава VI „Народни съдилища и прокурорски надзор” подчертава съществуващи общи характеристики и дейности, защото „както съдилищата, така и прокуратурата имат за главно предназначение, за основен предмет на своята работа защитата на правото.” Тя установява основните положения за организация и дейност на съдилищата, които ще се доразвият впоследствие в приетите закони. От конституционните разпоредби се извличат принципите, върху които се изгражда новата съдебна система:

- правосъдияето се осъществява само от законоустановените съдилища (чл. 82, ал.5);

 

- стздаването на особени съдилиша се извършва със закон (чл. 59). Към момента на приемането на Конституцията като особени правораздават само военните съдилища;

- право на защита пред съдилищата (чл. 82, ал. 6);

- съдиите са независими (чл. 56);

- участие на обществеността в праворазвдаването чрез съдебни заседатели (чл. 57);

- изборност на съдийския състав (чл.58). Всички съдии и съдебни заседатели се избират, освен в посочените от закона случаи.

- върховен съдебен надзор над всички съдилища в страната се упражнява от Върховния съд.

Конституцията от 1947год. не отрича някои от съдоустройствените принципи, които са отменени при действието на отменената Търновска конституция и законодателството, свързано с организацията на съдилищата. Запазените принципи и норми обаче получават ново „класово партийно” съдържание.
Според М. Геновски, републиканската конституция по коренно нов начин урежда структурата и дейността на прокуратурата, в съответствие със с ленинските принципи за прокурорски надзор. Тя е изведена от съдебната система и се поставя на подчинение на Народното събрание, което избира главен прокурор на народната република (чл.63). той извършва върховен надзор за точното изпълнение на законите от държавните органи, длъжностните лица и гражданите. Основният закон му вменява като особено задължение „да бди за преследване и наказване на престъпленията, засягащи общодържавните, националните и стопанскитеинтереси на Народната република, както и на престъпленията и действията, увреждащи независимостта и държавния суверенитет на страната.”

С Конституцията се полагат основните принципи на социалистическата прокуратура:

- централизация;

- единство и единоначалие;

- независимост;

Посочените принципи обаче са само базата, върху която се изгражда бъдещата съдебна система. Конституцията предписва да се приемат съответни закони, уреждащи организацията и дейността на съда и прокуратурата. В съответствие с разпоредбата на чл. 45, ал. 3 от основния закон се приема Закон за стдене на членовете на правителството, според предписанието на чл.60 – Закон за устройството на народните съдилища. Духът и съдържанието на конституционните текстове на чл. 62, 63 и 64 налагат приемането на Закон за прокуратурата.

Юридическата сила на конституцията приключва през с референдума от 1971год., който утвърждава новата конституция на Народна република България. Тя съдържа редица важни постановления, свързани с правата на гражданите и правосъдието. Тези постановления изразяват приемствеността с предходната конституция, като ги развиват и обогатяват.

В главата, посветена на основните права и задължения на гражданите, се регламентират важни граждански и политически права и свободи на личността:

- равенство на гражданите пред законите (чл.35, ал.1);

- забрана за привилегии или ограничаване на правата на гражданите, основани на народност, произход, религия, пол, раса, образование, обществено и материално положение (чл.35, ал2);

- гарантиране на свободата и неприкосновеността на личността (чл.48, ал.1);

- забрана да се задържат гражданите за повече от 24 часа без разрешение на съда или прокурора (чл.48, ал.2);

- отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или незаконни действия на нейните органи или държавни лица (чл. 56, ал.1);

- неприкосновеност на жилището (чл.49);

- неприкосновеност на кореспонденцията, на телефонните разговори и далекосъобщенията, освен при мобилизация, военно положение или при разрешение на съда или прокуратурата (чл.51).

- законоустановеност на престъпленията и наказанията (чл.136, ал.1);

- забрана за обратна сила на наказателните закони (чл.136, ал.4);

- наказанията да се наллагат само от установените съдилища (чл.138, ал.4);

- право на гражданина (обвиняемия) на защита в съда (чл.138, ал.1 и 2).

Конституцията запазва съда и прокуратурата като самостоятелни структури.
Правосъдието в Народна република България се осъществява от съдилищата, които с обща юрисдикция биват: Върховен съд, окръжни съдилища, районни съдилища и военни съдилища. Извън тях, Конституцията допуска създаването със закон на специални съдилища, които да разглеждат определени видове дела. Не се допуска учреяването на извънредни съдилища.

Върховният съд е най-висш съдебен орган и осъществява съдебен надзор върху дейността на всички съдилища и особени юрисдикции в страната. Като върховна съдебна инстанция той осигурява точното и еднаквото приложение на законите от съдилищата и особените юрисдикции.

Надзорът за точното и еднаквото изпълнение на законите се осъществява от главен прокурор. Той се избира за срок от пет години, но може да бъде отзован преди изтичането на срока. Главният прокурор носи отговорност пред Народното събрание, а е периода между сесиите – пред Държавния съвет. Той назначава и уволнява всички прокурори. Прокурорите са независими и се подчиняват само на закона (чл.135, ал.1).
Прокурорската институция защитава правата и законовите интереси на гражданите, като организира и води борба против престъпленията и други правонарушения, взема мерки за предотвратяването им и привлича извършителите на престъпления към отговорност. В нейните правомощия е отмяната на противозаконните актове и възстановяването на нарушените права. Като особено задължение Конституцията й вменява да „бди особено за предаване на съд н наказване извършителите на престъпления, които увреждат независимостта и суверенитета на Народна република България и нейните политически и стопански интереси” (чл.133, ал.4).

Премахването на основния закон от 1971год. с приемането на действащата конституция на Република България не става моментално след възникването на предпоставките му. Това е процес, който възниква още по време на промените от края на 1989год., довели до разпадане на еднопартийния модел за управление и изграждане на обществено-политическа система по образец на западните демократични държави. Пъровначално бъдещият характер на основният закон става обект на разискване във връзка с искането да се отмени чл.1 от тогава действащата конституция и самата отмяна, станала на 15 януари 1995год. На 12 март за първи път се уточняват и основните параметри на Закона за изменение на Конституцията, който бива разработен на съвместно заседание, проведено от представители на правителството и новосформираните опозиционни партии, известно като Кръглата маса. За изменението на действащата конституция договореностите са постигнати в рамките на премахването на всички идеологизирани текстове. Основният елемент от решенията е и формоирането на институцията на държавен глава. С пространното споразумение от 29/30 март 1990год. са определени параметрите на изменението. Остава на действащото Народно събрание да приеме текста. На трети април законът бива приет.
Законът е и единственият случай на цялостно изменение на Конституцията от 1971год. След като идеологическият преамбюл е отменен в чл.1, България е обявена за парламентарна държава. Възстановява се конституционната реалност на българския парламентаризъм. В чл.5 са описани основните принципи на политическата система, които са посочени като договореност на Кръглата маса. Възстановява се, макар и малко срамежливо, правото на частна собственост (чл.14, ал.1). Остава комунистическата трактовка на собствеността на частна и лична.

Особено внимание заслужава глава V. След като отменя Държавния съвет и въвежда институцията на държавен глава – дълго оспорваното име председател/президент, без това да е дискутирано на Кръглата маса, в изменението се прокарва полупрезидентски тип управление. Така с чл.92 на президента се дават правомощия да сменя министрите, когато не заседава Народното събрание, да назначава и освобождава по предложение на министър-председателя ръководителите на централните държавни институции.

Запазен е текста на чл.3, ал.1, който предвижда държавата да „развива и укрепва дружбата, сътрудничеството и взаимопомощтта със Съюза на съветските социалистически републики и другите социалистически и съюзнически страни”.
Другото значимо решение на Кръглата маса засяга изработването на новата Конституция. Предвижда се това да бъде осъществено от Велико народно събрание в рамките на една година и половина, считано от март 1990год., след което да се проведе референдум за нейното приемане.

На 10 и 17 юни 1990год. се провеждарт избори за ВНС. Чак на 3 януари 1991год. политическите партии, получили мандат за участие, постигат трайно споразумение за съставяне на коалиционно правителство, което се връща към основния въпрос на парламента – изработването на Конституция. Поставен е нов срок – до края на март 1991год. да бъде готов новият основен закон на страната. За сравнително кратко време в парламента постъпват 18 проекта за конституция.

След драматични дебати между участниците в парламентарните формации, на 9 юли е приета сега действащата Конституция на Република България. На 12 юли тя е подписана тържествено. Конституцията има преамбюл, една нова глава за българската конституционна практика, наречена „основни начала”, глава посветена на основните права и задължения на гражданите, и глави, регламентиращи висшите институции на държавните власти. Повявата на глава „Основни начала” е резултат от дефинираната нова стратегическа цел, стояща пред българското общество. Новата конституция трябва да се изгради върху нови и ясно дефинирани принципи, които да гарантират свободно и демократично управлявано обществото. Закономерно в тази глава се реламентират формата и принципите на управление на државата (чл.1, 2, 4, 7 и 8), очертани са приложното поле на Конституцията (чл.5), личните, гражданските, политическите и религиозните свободи (чл.6, 11, 12, 13, 14 и 16), собствеността (чл.17), ролята на държавата в икономическите отношения (чл.18-20), както и принципите на външната политика (чл.24).

Така формулираните в Конституцията принципи несъмнено отразяват едни от най-високите постижения на модерния конституционализъм. Най-дискутираните предписания на този основен закон, са ограниченията като забрана да се създават партии на етническа, расова и верска основа (чл.11, ал.4), забрана религиозните общности и верските ужеждения да се използват за политически цели (чл.13, ал.2), както и сдруженията на гражданите, включително синдикалните, да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност (чл.12, ал .2), както и изричната забрана на чужденци и чуждестранни юридически лица да придонбиват право на собственост върху земя (чл.22, ал.1).

Освен обширните и детайлно записани права, свързани с естественото право, са регламентирани и граждански политически свободи, възникнали в резултат на обществената и технологичната революция след Втората световна война. Така са регламентирани формите и пътищата за разпространение и получаване на информация, чрез слово, изображение и звук (чл.39), въведеният конституционен принцип, че „всеки има право да търси, разспространява и получава информация” (чл.41, ал1), както и правото на гражданите „на информация от държавния орган или учреждения по въпроси, които представляват за тях законен интерес” (чл.41, ал.2).
Конституцията детайлно описва правомощията и институциите на трите отделни една от друга власти. Запазва се еднокамарния парламент. Подробно са описани правомощията, начинът на свикване, основните принципи на вътрешна организация и функциониране на Народното събрание. Регламентирани са и взаимоотношенията с другите висши държавни институции, така че се осигурява политическият приоритет, а с това – и парламентарният характер на управлението.

Държавният глава според Конституцията е президентът. Той е изведен извън системата на разделените държавни власти и олицетворява единството на нацията. Конституцията предвижда и институцията на вицепрезидент, който, както и президентът, се избира пряко от народа. Макар избран пряко от народа, основният закон очертава доста ограничени функции на президента – няма право на законодателна инициатива, а единствено на отлагателно вето. Също не му е дадена възможност при каквито и да е обстоятелства да разпуска Народното събрание.
Изспълнителната власт се ръководи и осъщствява от Минирстерския съвет. Ясно е очертана, за пътви път в българския конституционен текст, ролята на министър-председателя.

Особено значима е главата, посветена на ъдебната власт и нейните институции. Това е първата демократична конституция, която подробно регламентира същина та и конституционалната организация и функциониране на съдебната власт. Тя е организирана в няколко съдебни системи – Върховен какационен съд, Върховен административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Прокуратурата се оглавава от главен прокурор и тя е част от съдебната власт. Адвокатурата е регламентирана като свободна, независима и самоупраляваща се. Работата на съдебната система се управлява от Висш съдебен съвет в състав от 25 човека. Съдебната власт се осъществява от несменяеми съдии.
За първи път в българската история се появява един нов орган за съдебен контрол над законодателната дейност – Конституционен съд. Това е една от най-важните крачки към модернизиране и спазване на върховенството на конституцията и законите, като при това той запълева със своите решения и „белите петна” в конституционните текстове. Така се преодолява една от най-сериозните слабости в конституционната практика.

Конституцията, естествено, регламентира начина на изграждане и функциониране на органите на местната власт.

Действащата Конституция връща в системата на държавното управление още един орган – Великото народно събрание. Неговата функция и състав са описани в Глава „Изменение и приемане на Конституцията. Приемане на нова конституция”. Това е очевиден отглас от структурата, наложена от политическите решения на Кръглата маса.

През последните 120 години държавен живот, българското държавно устройство и обществени отношения са изграждали и са имали своята конституционна регламентация. Конституционният и правовият характер на властта и управлението, колкото и на моменти да имат изкривен и условен характер, все пак се основават на конституционния и правов ред. Това е и основанието да смятаме днешните демократични промени, като връщане към свои конституционни и държавни принципи. А чрез това – към правовия и цивилизования свят, към който ние, българите, сме принадлежали в модерно време.

За съжаление, българската конституционна практика през последните 125 години е белязана не само с възходи и градивност, а също и с посегателства върху принципи. Съществуват един кръг въпроси, които многократно са поставяни и разисквани, но така и не са намерили решение в българския конституционализъм.Може би най-важният е започналият още от Учредителното събрание през 1879год. дебат за принципите на народното представителство. Нашите конституции не дават ясно решение на цялото съдържание на понятието народен и държавен суверенитет, които се изразяват в суверенитета на населението и на управляваната от него територия. Така и до днес българския парламент остава еднокамартан с амбицията, че представлява едновременно и народа, и териториалната цялост, чиято долна камара да представлява суверенитета на народа, а горната – равнопоставеността на всяка част от територията на страната. Отхвърлянето на няколко пъти на тази двукамарна система поради нерешените национални проблеми или политическата обремененост на издигналите я сили, ни е лишило и от една друга възможност – текущия конституционен контрол върху дейността на законодателството. Това е основното задължение на втората камара – да следи за допустимостта, от конституционна гледна точка, да се приеме даден закон. Конституционният контрол, изразен за първи път като идея в българската конституционна практикав проект от средата на 30-те години на XX век, все пак намира своето решение след 1991год. в създаването на Конституционния съд. Остава открит въпроса за възможността за сезиране на тази висша институция. По сегашната конституционна практика това е достъпно само за един кръг висши институции на властта и абсолютно недостъпно за гражданското общество, за което е предназначена всяка демократична конституция.

През тези 120 години остава открит въпросът за мястото, ролята и пълномощията на българския държавен глава. Тема, дискутирана и в контекста на Търновската конституция, през комунистическите варианти, до днешния ни основен закон.
Българските конституции и конституционни проекти, въпреки всичко, ни определят като принадлежащи към един цивилизационен кръг.

И все пак, въпреки затрудненията при намиране на ефективни начини за подобряване на обществената организация, безспорен е възходящия път в прилагането и развитието на конституционната практика както в България, така и в останалия свят. Поредната глобална вълна на демократизация в края на ХХ век изведе конституционното право на преден план в политическия живот. Конституционната практика все по-често застава в центъра на политическия дебат. Това е така, защото развитието на цивилизационния процес предполага въвеждането на засилени гаранции за гражданската свобода и осъществяване на публичната власт в съответствие с предварително установени правила. В развитите си форми демокрацията се утвърждава не само като власт на мнозинството, но и като управление, при чието функциониране се зачитат правата и интересите на малцинството.

В съвременния свят, политическия живот постепенно се освобождава от своите „силови” елементи, като същевременно в обществото се повишава степента на съгласие върху основните демократични ценности. Възникващите обществени конфликти приемат конституционна форма, а решението им се осъществява чрез нормални институционни канали. Конституциите, които отдавна вече са всеобщо явление с глобален характер, се превръщат в ключов фактор за оценка на демократичния политически режим.

В разнообразието от идеи, принципи и институции се очертават основните етапи и общественхи тенденции в еволюцията на конституционализма. Съвременните конституции едновременно освобождават и обвързват индивидите и обществото, и по този начин се утвърждават като неизменни кодекси на „организираната свобода”. Опознаването на автентични нормативни източници на развитата конституционна демокрация е необходимо условие за повишаване на националната политическа култура.

Добре известно е, че преходът към демокрация изисква продължителни усилия. Твърде често вълните на демократизация предизвикват не само приливи, но и отливи. Но все пак, благодарение на възникването и развитието на българския конституционализъм, на които са чужди всякакви претенции за съвършенство, се прави значителен принос към процесите на установяване и стабилизация на демокрацията в България.

 

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

ЛИТЕРАТУРА:

Методиев В., Л. Стоянов „Българските конституции и конституционни проекти”,  2003г.


Начева С. „Конституционна цивилизация и българарският конституционализъм”, 2004г.


Неновски Н., Танчев Е., Близнашки Г., Киров П. „Конституциите по света”, 1994г.

Ташев Р. „Обща теория на правото”, 2004г.

Токушев Д. „История на българската държава и право 1878-1944”, 2001г.

Токушeв Д. „Съдебната власт в България”, 2003г.

Viewing all 3142 articles
Browse latest View live